/Поглед.инфо/ Неолиберализмът умее да се превъплъщава, за да е угоден на различни социални групи, задоволявайки идеологическия им глад и вдъхвайки им социално-политически сили, за да живеят активно и да вярват, че е пълноценно. Това негово умение подхранва жизнената и политическата му устойчивост. Тук се крие обаче и неговото коварство. Мъчейки се даде морална и нравствена мотивация на основната си идея, че всеки сам е господар на себе си и сам трябва да разрешава изправящите се пред него трудности, защото държавата не бива да му се меси и не е редно той да разчита на нея, неолиберализмът замества естествената потребност от сигурност, справедливост и солидарност със съблазанта, че друг, най-често чужденец ти отнема свободата, прави те зависим, ограничава те и изсмуква богатствата на земята ти. Този „някой” непременно трябва да бъде заклеймен, възпрян и прогонен завинаги. Защото е враг. И този „заместител” е национализмът.

Национализмът в никакъв случай не е отрицание на неолиберализма и политиката му за глобализация и тържество на пазара, представяно като висша форма на свободата, както се мъчи да ни убеди, а и както понякога изглежда по риториката и поведението му. Нищо подобно: той си е тяхно естествено проявление, допълнение и продължение. Национализмът е продължение с други думи и друго поведение на онова, което неолиберализмът проповядва и внедрява в живота на обществата. Може да не притежава неговия „интелектуален” външен вид, да не съчинява тези и теории, да не се мъчи да обяснява философски и идеологически света, да не обявява край на историята или сблъсъка на цивилизациите, но върши неговата работа, улеснява го и следва неговите цели. Просто стилът му е различен и нищо повече. За него е важно да посочи врага, да проявява активност, да се бие в гърдите и се хвали, че брани земите, да скандира до пресипване лозунги и клетви, да ругае и дори да се бие с тях, защото поругавали национални светини и възраждали планове за световна хегемония, която ще промени съществуващия днес световен ред.

Резкият и категоричен тон възбужда и привлича тези, които не обичат да им втълпяват икономически правила и обясняват житейските несгоди нито с всемогъшеството на пазара, нито с прилагането на социални програми и държавен контрол върху икономиката. Национализмът не говори, а отсича и командва просто и ясно, достъпно. Така се общува с хора, които искат да им се внушавава, че някой им се доверява, защото са смели, решителни, развяващи знамена, готови да тръгнат натам, накъдето ги поведе „войводата” им. Те обичат да се кълнат (клетвата за тях е ново освобождаване на постоянно натрупваща се енергия), че няма да се предават и ще дадат заслуженото на тези, които са се натрапили на земята ни и заплашват да я окупират, както някога. За тях обаче предателството е твърде разтегливо понятие без строг и конкретен смисъл и значение. То е просто дума, която звучи добре и те обичат да я повтарят – особено с уговорката, че самите не вършат и не ще извършат предателства. „Няма да ви предам” и толкова! Това е нещо като клетва за вярност и постоянство.

Колкото и да се хвалят, че България за тях е над всичко, представяйки себе си за единствените й верни и безстрашни пазители, националистите не се наричат по български „родолюбци”, а използват чуждата дума „патриоти”. Не че думата не е влязла в речника на българския език и не носи и български смисъл, но все пак е заемка. С такива заемки са накичени и имената на партиите, определящи се като „националистични”. Напр. „Атака”, „Национален фронт”. Те не ги правят по-изразителни, но без да искат, вмъкват чрез тях тайния смисъл на своята същност. А нищо тайно не остава скрито, нали? Може би, защото за тях най-важното е да се кълнат, че няма да позволят на чужденци да се разпореждат в страната ни, а не толкова да я обичат, да милеят за нея и за хората, които я населяват. Като не забелязват думите „родолюбци”, родолюбие, родолюбив, българските националисти избягват още и да говорят за любов към отечеството и българския народ. Не любовта е в основата на тяхната идея и идеология, а омразата – омразата към Турция, турците, турското, циганите, към Русия и бежанците, а донякъде към евреите. Тази омраза или ненавист, или страх, неприязън или нелюбов ги обединяват, настройват агресивно. Тя ги сплотява, държи ги в постоянна готовност да тръгнат срещу врага, за да го унищожат. Само чакат да дойде часът и да чуят повика на водача. Националистическите партии са строго дисциплинирани. Тези, които участват в парламентарния живот са малко по-либерални, но другите са подредени и поддържат мобилизационен режим. Ще ги видим със знамена и плакати, върху които са изрисувани свастики и кратки лозунги. Край тях е винаги шумно, напрегнато, взривоопасно. Въздухът им е нагнетен и готов да избухне. Това с любов е невъзможно да се постигне. Само омразата и неприязънта са способни да наелектиризират хората и ги превърнат в тълпи. А нали това именно проповядва неолиберализмът с идеологията си за свободния човек, който трябва сам да се оправя, да не очаква помощ от другите, да бъде егоист и не позволява никому да му отнема „свещената му частна собственост”. Разлликата е само в думите и в начина на изразяването им – не и в смисъла!

Националистите не обичат; те мразят! Поради това се съмнявам, че не предават и че наистина са готови да направят това, в което кълнат.

Каква любов пък би могла да ги събере, когато те не познават отечеството. За тях няма народ, родина, традиции, национален дух, български ум, а само байряци, шествия, факли. И врагове – външни и вътрешни.

Към омраза и неприязън лесно биват тласкани хора елементарни, еднопланови и повърхностни, които не си задават въпроси и не търсят причините, не се интересуват от смисъла, а само повтарят онова, което им се поднася наготово. Те са избухливи, но покорни пред силния водач и убедителния пропагандист. Готовността им да вървят след тях е изблик на вътрешни сили, на желание за реализация, която в друг начин на живот е немислима, защото изисква търпение, подготовка, напрежение на ума и наличие на определени способности. А тук е толкова интересно, възпламеняващо, патриотично и с усещането, че се върши нещо не само полезно, но и героично и изключително. И толкова е лесно за обяснение. Национализмът разчита именно на това нетърпение и на необходимостта да бъдеш под постояно напрежение, мобилизиран, съсредоточен в една-единствена цел, изразена кратко и ясно. Тази цел ти дава основанието да се отграничаваш от друга група, която ти е представена като заплаха, а и ти я възприемаш като такава. Заплахата на врага тегне и дебне, за да намери националистите и патриотите разхлабени, объркани, невнимателни, за да пробят държавата и я ликвидират.

Национализмът не е пряка последица от глобализацията, но тя го възроди, изостри го, придаде му по-радикален характер, понеже нациите се оказаха застрашени от изчезване или най-малкото от чувствително обезличаване. Това бе сериозна опасност, която засужаваше да бъде посрещната с тревога. Денационализацията и ликвидарането на националните държави, свеждането само до битовото общуване, разпадът на националния език, лишаването на държавите от суверинитет и превръщането на транснационалните корпорации и политико–икономическите и военно-политическите съюзи в наднационални държави са сред най-важните проблеми, които човечеството днес трябва да решава. Но за да ги разреши, то трябва най-напред да разкрие същността на днешната социално-икономическа система на капитала, да я разобличи и се възпротиви на нейната погубваща страст. Това не е чак толкова трудно, но изисква интелектаулно усилие и подготовка, които същата тази система използва в своя полза, като подкупва умовете или ги обезсила и омаломощава, да ги отклонява и заблуждава. В неин интерес е, особено в малките и бедни държави, особено в тези от т. нар. „съветски блок”, да отклони вниманието от реалните социални и политически проблеми чрез отваряне на възможност за по-радикални прояви. Този радикализъм обаче е контролиран и направляван, за да не избие в опасна посока и разруши неолибералния глобалистичен проект. От една страна се създава усещането, че „освободеният” от тоталитаризма човек най-сетне си е извоювал правото да изразява мнението и волята си, да се погрижи за държавата си, но от друга страна, то е сведено до примитивни чувства и състояния, до елементарни настроения и идеи. Националната държава съзнателно и целенасочено се разрушава от неолиберализма, но пък се позволява на национализма да я брани от врага – все едно дали е Турция, българските турци, ДПС, циганите. Капиталът все още смята, че да мразиш циганите и турците, да говориш срещу възраждането на османизма и радикализацията на исляма, е по-безопасно отколкото да критикуваш системата и оспорваш нейното право на съществуване.

Руският философ от края на ХІХ век Николай Фьодоров определя национализма като замяна на любовта към родината с някаква твърда показна гордост, че принадлежиш на общност, която е враждебна до непримиримост на друга национална общност. Това именно го превръща в опасен сурогат, представящ се за защитник на националните интереси – едва ли не за единственото политическо учение, което милее за държавата и народа, за техните традиции и бъдещето им, докато всички останали рушат и предават родното. Но показността му издава същността и фалша, желанието му да се афишира и скандализира, да е агресивна демонстрация на позиция, в която няма реални идеи и убеждения, разумен смисъл и търсене на истината за обществото и днешното време.

Омразата структурира по особен начин националистическите партии. Членската маса на всички е съставена предимно от млади хора, жадни за изява и действия, но в голямата си част лумпенизирани, без идеи, немислещи. Те вървят сляпо след ръководството, не претендират за постове и пари, макар че не се отказват от заплащане, когато трябва да изпълняват някоя „акция”. Има, разбира се, и умни и разумни младежи, но те са изключение. За сметка на това в ръководството са по своему умни, интелигентни, образовани, авторитетни в сферите от гражданския им живот. Те умеят да говорят – когато е нужно дори умерено, прикривайки агресията на партийния стил и членската маса. Националистическата партията се управлява от един несменяем лидер, безспорен и обожествяван от всички, който я представлява и чиято дума е над всичко и всички. За разлика от членската маса ръководството не само не отказва да получава възнаграждения, но охотно ги приема и въз основа на размера им определя и коалиционната политика на партията.

Интересно е, че макар да са твърде агресивни, привидно трудно управляеми и непредвидими, нациоаналистическите партии биват охотно финансирани от определени кръгове, за да ги използват в местната или държавната власт, за да подкрепят заедно с други партии едни или други решения, да бъдат кротки и послушни. Тези кръгове са както от десния, така и от левия политически спектър. Затова и националистическите партии сменят позициите си и се движат от едната крайност към другата в зависимост от това кой плаща повече. Който повече им плаща, него слушат и нему се подчиняват.

Днешното поведение на т. нар. „обдинени патриоти” красноречиво показва какъв е нравът на национализма. То в никакъв случай не е „компромис” на която и да било от трите партии с идеология и принципи, още по-малко е отговорност за състоянието на народа и държавата, а чисто и просто е добре обмислен ход, който може да затвори пред тях политическите хоризонти и перспективи за добро бъдеще, но ще отвори други краткосрочни възможности с висок финансов ефект. Т. е. това е естествено продъжение на поетия още в началото на тяхното съществуване политически път. От тези партии само „Атака” се изсилваше от време на време да ругае Европейския съюз и НАТО, но ругатните й не продължаваха дълго – само колкото на впечатлят обществото и да надъхат членовете и симпатизантите. Другите две са по принцип „про-европейски” и русофобски. Сближаването им стана възможно заради общите неолиберални ценности, основаващи се на всевластието на пазара и свободния избор. Те затова и преминаваха от една крайност към друга – от крайно дясно до крайно ляво, за да достигнат сега до някаква „умереност”. Но това е умереността на интереса, изгодата, лъжеидеологията и фалшивото усмиряване на омразата и ксенофобията.

Но ролята, за която национализмът получава живот и бива постоянно поддържан, още не е изцяло пусната в действие. Засега се извършват подготвителни действия и настройване на обществото за бъдещето. Той е един от главните резерви на буржоазията и неолиберализма в естествената и неизбежна (според Иван Хаджийски) трансформация на буржоазно-капиталистическата система във фашизъм. Тогава ще се види каква мощ за насилие носят в себе си националистическите партии и колко унищожителна е тяхната сила, когато им се даде поле за изява. Национализмът е основата на фашизма, душата му. И неговата ударна сила в налагането и поддържането му в обществения живот.

Затова национализмът е толкова необходим на неолиберализма, а неолиберализмът – на национализма и взаимно се подкрепят и обичат. Затова и на мястото на днешните „обединени” патриоти, ще бъдат „ин витро” заченати и сурогатно родени други патриоти – било обединени, било разединени, било само „патриоти”. А иначе уж са в борба, уж се карат и уж взаимно се отричат.

Но то е за заблуда и утеха на наивните им привърженици!

___________________

* ПАНКО АНЧЕВ е роден през 1946 г. във Варна. Литературовед, философ, историк на литературата. Главен редактор на списание „Простори” – Варна. Почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Член на Съюза на българските писатели и на Българския ПЕН-център. Автор на повече от 20 книги.