/Поглед.инфо/ Една клиширана мисъл гласеше, че войната е продължение на дипломацията, но с други средства. Но това не е вярно. Дипломацията в политическия си смисъл може и да е ограничена, но народната дипломация – не. Тя е необятна. Особено между братски народи, каквито са руският и българският.
Православие, история, писменост, култура, традиции – те са основата, но далеч не са всичко. С годините между нашите народи са се развили и проникнали дълбоко в съзнанието ни думи като уважение, признателност, благодарност, обич, братство. Това не може да бъде отнето от никое управление и от никоя власт. Твърде силно и вековно е. То е част от една невидима връзка между българи и руси.
Преди няколко вечери се разхождах из улиците на столицата ни. Озовах се на едно кръгово кръстовище, което за софиянци, а и за гостите на града, е известно като „кръговото на Руски паметник“. Като шофьор съм минавал стотици пъти по него. Завладян обаче от трафика и престрояването от лента в лента, не бях заглеждал самия паметник. Представете си: голям паметник, в центъра. Пред очите ни е всекидневно и все пак – скрит под паяжина, изтъкана от дебелите нишки на ежедневието, трафика, скоростта. Всички знаем, че това е „Руски паметник“, но не знаем нищо повече.
Та тази вечер пресякох кръговото и отидох да го огледам. Отпред пише: „Въ царствованiи Александра II-го императора всероссiйского волею и любовью его освобождена Болгария 19 февраля 1878 года“. Отзад написаното обаче ми се стори много важно. На него искам да ви обърна и вниманието ви. Текстът гласи: „Не намъ. Не намъ, а имени твоему. 1877 – 1878“.
Този библейски цитат отговаря на всички въпроси и строшава зъбите на толкова много лъжливи усти. Там, в центъра на София, измежду асфалта, сградите, популизма, изкривената и пренаписана история, се е скрила истината: войната, която освободи нас, българите, от петвековно робство, не е била заради политика. Не е била за това Русия да завземе проливите, нито да ни заробва. И за слава не е била.
Тези няколко думички „Не намъ. Не намъ, а имени твоему“ отричат гордостта, материалното, политическото и каквото и да е преходно и светско обяснение на събитията от 1877–78 г. Тези войници, тези хора, тези братя са загинали тук със смирение и признателност към Бога. В името на Бога, заради православните си български братя и сестри. И те са знаели, че идват за това. Знаели са, че може и да не се върнат. Нашата свобода и бъдеще, православието по тия земи са им били по-скъпи от собствения им живот.
Почувствах се виновен, че едва сега разбирах този паметник и скромния, но велик закодиран смисъл в посланието му. Колите си хвърчат и никой шофьор не подозира колко сила, мъдрост и смирение са ни завещани тук в няколко думички.
Този паметник е народна дипломация от миналото за бъдещето. В него се съдържа всичко: ценности като мъдрост, знание, далновидност, смиреност; фундаменти като култура, православие, език, братство.
Дори днес, когато думите започнаха да губят своята стойност, а духовното е забутано на някое кръгово и е невидимо досущ като паметника, тези ценности на нас, българи и руси, не са ни непознати. И паметникът, и духовното, и братството, кръвната ни славянска връзка са си там. И когато потрябват, тяхната чутовна сила ще се издигне и ще запали сърцата на умишлено приспаните, и ще се сетим как да чувстваме, да обичаме, да благодарим.
Тогава „Не намъ. Не намъ, а имени твоему“ ще ни събере отново. Задружно ще забием кол в сърцето на мръсотията, лъжата и манипулацията на този век, и ще сме пак така, както природата ни е отредила: брат за брата. По славянски. По християнски. По човешки.
Точно благодарение на тази народна дипломация силните чувства между нашите два народа ще останат неподвластни и на недоброжелателите, и на вековете – независимо от всички опити и въпреки всички опити.
Както добре знаем, не се гаси туй, що не гасне. Понякога не гори силно, но пламъчето на свещицата винаги мъждука. Дори да е на кръгово, никога не е на кръстопът...