/Поглед.инфо/ Бях се захванал да пиша по друга тема, но преди два дни получих книга, която бях поръчал за университетската библиотека преди няколко месеца. Заглавието й, поне в каталога, където я видях, подсказваше, че би била интересна за нас - "Войната на Балканите. Конфликт и дипломация преди Първата световна война". Издание на "Таурис прес" в Лондон. Сборник от статии на различни автори или по-скоро обработени доклади от конференция, състояла се в историческия факултет на Оксфордския университет на 17 октомври 1912 г.

Първа изненада. За корица е използвана известна илюстрация от онова време, представяща Фердинанд, който слиза от царския влак в Мустафа паша (Свиленград) и стъпва върху пленени турски знамена. Обяснението на корицата - "Мустафа паша (Фердинандово) Украйна".

Втора изненада. На задната корица е дадено, както е прието в подобни случаи, кратко изложение на основните тези на авторите. Сред тях "Балканските войни видяха разгрома на Османската империя, КРАЯТ на българското царство..." и т.н. Досега само в книгите на двама български историци съм откривал по една грешка, изнесена на корицата. Тук става въпрос за три.

Трета изненада. Сред поканените в конференцията няма нито един български историк, макар в отделните статии да се признава, че България е играла основната роля в Балканския съюз. Има албански, има македонски, има гръцки, има, разбира се, английски и американски, но не и български. Нещо повече - сред всички статии единствената, посветена на България, разглежда важен, но все пак второстепенен проблем - борбата с холерата.

За пореден път българите ги няма,

дори когато се разискват въпроси от миналото, в които са имали първостепенно значение. Като че сме свикнали с това. Гузно пристъпяме някъде в ъглите на международни форуми. Не знаят кои сме. Не знаят къде се намираме. Преди години един американец ме питаше къде е България. Бе пътувал в Източна Европа. Стигнал бе до Ниш. Но не знаеше къде е България. През последната седмица излезе и проучване, че не искат да си сътрудничат с нас.

Като че имаме един малък набор от неща, на които държим, и когато посегнат към тях, реагираме остро. Като славянската азбука. Гордеем се, че "и ний сме дали нещо на света, и на вси славяни книги да четат". Първо не на "вси", разбира се. Щото нито поляците, нито чехите, нито словаците и словенците, нито хърватите някога са посягали към кирилицата (с хърватите положението е по-особено, известно време те използват глаголицата).

Обидихме се миналата седмица, когато руският президент заяви, че азбуката дошла от македонските земи. Та какво очакваме? Наши доморасли русофоби, охрабрени от това, че Русия е сравнително далече, дразнят руската мечка и очакват тя кротко да си смуче лапата, а не да замахне с нея. А добре се знае, че и въпросът за азбуката, и въпросът за националността на населението в Македония за Русия са политически въпроси и следват криволиците на политиката. Не ни е първица. През 1915 г., когато руското обществено мнение бе бясно на България за това, че не е влязла веднага във войната на страната на освободителката и на Сърбия, в Москва бяха разлепени афиши, които канеха на конференция, посветена на "сербские просветители св. Кирилл и Мефодий", а България бе обявена за Юда на славянството.

Но да се върнем на това, което ние, без да се вайкаме,

можем да направим и трябва да направим

Години наред увещаваме фонда за научни изследвания, че трябва да се заделят средства за превод най-вече на английски език на важни изследвания. Всяка компания, която разработва нов продукт, предварително заделя финанси за рекламирането му. А ние? Които говорим на "език свещен на моите деди", който малцина чужденци разбират? Един превод на историята на Първата световна война на акад. Г. Марков, да речем, ще бъде по-полезен за българската кауза от десет конференции, проведени в Добрич, Тутракан или София, в които ще убеждаваме самите себе си колко била справедлива нашата кауза. Увещаваме, но никой не ни чува. Глас на въпиещия в пустиня, както казват в Библията.

Преди три години Софийският университет възстанови след четвъртвековно прекъсване световния конгрес по българистика. Не държавата, както би трябвало, а Софийският университет (да отбележим, че министър Сергей Игнатов подкрепи инициативата с част от необходимите средства). С олимпийско спокойствие наблюдаваме как изчезват съществувалите в различни държави лекторати по български език. А те създават бъдещите приятели на България, които ще ни направят по-видими.

Миналата седмица в новините проблесна и тази, че се прекратяват повечето предавания по радиото на чужди езици. Не били резултатни. Може и да е така, но не се предлага нищо, което да ги замени с нещо ефективно.

Лесно е да разрушаваш - трудно е да градиш

А те все пак даваха възможност на някои любопитни чужденци да се запознаят с България.

В момента имаме уникален шанс, който трудно ще се повтори в идното десетилетие - председателството на България. Знаем го от години. Вярно, че бе изтеглено шест месеца напред, но знаехме, че е на дневен ред. Да сме направили нещо, което да даде възможност на стотиците и хиляди участници в различните бъдещи срещи и конференции да почувстват България? Занимаваме се с това колко души ще могат да седнат в НДК. Не че това не е важно, но трябваше още преди години да се обяви конкурс за идеи за изпълване на шестте месеца на председателството с плът. Да създадем истински туристически продукт. Не шутовски възстановки на паметници от Средновековието, за които нямаме представа как са изглеждали, и с предложения за действия, които напомнят протяжните призиви на средновековните викачи по панаирите "Елате да видите жената с три гърди!".

Колкото и да изглежда невероятно на политиците и колкото и да дразни ухото им, понякога и обикновените хора имат идеи какво може да се направи. Страх ме е, че културната програма на председателството ще бъде решена и ще остане затворена в тесните кръгове на чиновниците в министерствата. Така както стана с официалното отбелязване на годишнините на Балканските войни, Съединението и Първата световна война. Те не допуснаха нито една свежа идея и това, което се получи накрая, бе една безпределна сивота. Казвам го, защото участвах в първоначалните разисквания и в трите случая, когато имаше и свежи идеи, които внимателно, но решително бяха изблъскани настрани в полза на шаблона.

Убеден съм че 3/4 от европейците не знаят коя е столицата на България. Ще ми отговорят, че не е по-различен делът на тези, които не знаят дали столицата на Нидерландия е Ротердам, Хага или Амстердам. Така е, но знаят, че Холандия е част от тяхното културно-историческо пространство, докато България твърдо не е.

И това не е от днес. В годините след Първата световна война млад български астроном на специализация във Франция бе поканен на семеен обяд от професора си. При поднасянето на десерта домакинята смутено му казала, че преди да се срещне с него, смятала, че българите ходят, затъкнали нож между зъбите. Пак от тези години бе популярна пощенска картичка, която изобразяваше български пощальон, който върти педалите на велосипеда по непавиран път, а отстрани в него се прицелват с пушки брадясали разбойници.

Имаме един голям ресурс, който, за съжаление, въобще не използваме. Това са хилядите наши студенти и стотиците докторанти в европейски и американски университети. В интервюта те обясняват как с удоволствие щели да се върнат, но след като ние тук турим в ред България. А какво правят те? Организират ли конференции, изследвания, литературни четения, прожекции на документални филми, за да направят България по-достъпна? Защо да не се учредят поощрителни фондове с тази цел в МОН, в Министерството на културата във Фонда за научни изследвания. Няма да струва много, но ползата ще бъде извънмерна.

Не можем да сме максималисти. България още дълго ще остане в неразчлененото в съзнанието на европейците балканско пространство. Но нещо поне може да направим. Не само да се оплакваме. Защото иначе ще продължим да присъстваме в европейските учебници по история с приемането на християнството и после с войните - Балкански и Първа световна. И с незавидния образ на най-верен руски сателит след Втората световна.

 Досега само в книгите на двама български историци съм откривал по една грешка, изнесена на корицата. В тази книга става въпрос за три