/Поглед.инфо/ Професори, доценти, главни асистенти и други незнайно как хабилитирани лица от висши школà от всички краища на родината на презокеански дотации, които пишат неслучилата се и погребват в мълчание истинската история в учебниците, се скъсаха да лъжат като застаряващи представители на един малцинствен етнос. Политнекоректно, но съвсем точно – като дърти цигани. И не е беда, че тези псевдонаучни кадри обикалят телевизорите като цветарки и пълнят главите на хората със своите налудни брътвежи. Че леят крокодилски сълзи за професионални палачи, убийци-любители и садисти. Трагедия с много дългосрочни последствия е, че чрез учебниците те се опитват да официализират лъжата. Поколенията, които помнят и които имат силата и ината да се противопоставят на черните измислици, оредяват. А истината трябва да се пази, да се крещи на висок глас, да надвика твърде гласовитите адепти на фашизма.
Трудно е да се опровергаят всички техни извратени версии за историята. Ще си позволим да фиксираме само един епизод. Т.нар. историци се опитват да ни убедят, че кървавият болшевишки Народен съд е изтребил цвета на нацията. В това число и вярното на Цар и Отечество (точно в този ред!) родолюбиво офицерство. Което, видите ли нямало нищо общо с Третия Райх и неговите злодеяния. Да погледнем фактите.
Още от 22 юни 1941 в акваторията на Черно море се води драматична битка между съветските подводници и немските транспортни конвои, които снабдяват Източния фронт с продоволствие, суровини и най-вече румънски нефт. Две руски субмарини записват имената си и в историята на българската антифашистка съпротива – Щ-211 и С-32. На борда им в родината се завръщат бойните групи на ген. Цвятко Радойнов и Мирко Станков за да дадат живота си в борбата.
Немците не могат да си позволят да губят транспорт след транспорт. Цялата налична мощ на Kriegsmarine и Luftwaffe е хвърлена на борба с подводниците. Тонове мини се поставят на възможния път на противниковите съдове. През ноември и декември 1941 между Бургас и Варна са потопени три подводници, през март идната година – още една. Българският бряг е база и отправна точка за немската авиация. Но… В операциите участват и български самолети. На протестните ноти на съветското правителство кабинетът на Богдан Филов отрича.
Но тайни няма. На запитване от Центъра в Москва до българския патриот, антифашист и разузнавач Елефтер Арнаудов – Алюр: има ли български летци, наградени за участие в издирване и бомбардировка на съветски подводници, той изпраща радиограма:
„Ето получилите германски Железни кръстове ІІ степен от летище Сарафово:
Първи екипаж: Константин Пешев – заместник-офицер пилот, Георги Ангелов – заместник-офицер наблюдател;
втори екипаж: Кольо Петков – подофицер пилот, Сапунджиев – заместник-офицер наблюдател;
трети екипаж: Байгънов – кандидат-подофицер пилот, Недю Динев – заместник-офицер наблюдател.
От летище Балчик за същата заслуга е награден с такъв кръст екипажът Иван Зидаров – заместник-офицер пилот, Иван Енчев – заместник-офицер налюдател”…
Подвизите на доблестните защитници на Цар, Отечество и нацизма не подлежат на коментар. Само благодарение на саможертвата на хилядите нелегални, партизани, ятаци, разузнавачи, комунисти, социал-демократи, земеделци, анархисти, безпартийни, на участниците във Отечествената война 1944-1945 образът на България като страна, избрала да застане до Хитлер в колосалната битка между доброто и злото, бе изчистен.
На 14 октомври 1943 Елефтер Арнаудов е разстрелян в името на Негово величество. Като честен воин на тихия фронт срещу кафявата чума, милеещ за родината си. Умира с думите: „Кажете на децата ми, че техният баща не е бил предател!”. Днес Алюр и мълчаливият му подвиг са забравени. А той бе един от хората, които с работата си възпрепятстваха въвличането на България като активен участник във Втората световна война.
Слугите на Хитлер и палачите, смазвали кърваво всяка съпротива срещу монархо-фашисткия режим у нас, са провъзгласени за герои и мъченици. Всъщност – не е лошо да помним и имената на тези „страдалци”, изправили се на страната на „новия ред” срещу цялото прогресивно човечество, срещу собствения си народ. Да ги помним с нужното презрение.
Дори милион пъти повторена, една лъжа няма да стане истина. Истината никога не умира. Тя надживява онези, които си въобразяват, че могат да ù затворят устата. Ако не вярват онези професори – да питат своя учител Гьобелс…
* Цитираната радиограма е по документалната повест на Николай Белоусов „Под името „Алюр”.