/Поглед.инфо/ Една партия, голяма част от чиито висши функционери не са се чувствали кой знае колко ангажирани с личен пример на морални защитници на социализма в България като обществено-политическа система особено през втората половина на съществуването му, по всяка вероятност се оттича в историята. Основната причина за нейното фиаско трябва може би да звучи така:
За 45 години (1944-1989) висшата прослойка на Българската комунистическа партия претърпява дълбока промяна. От политически субект, водещ страната по пътя на социализма на принципа „Всекиму според труда за общото благо“, тя еволюира във властово-социална административна пирамида с мотива „Всеки за себе си от общонародната собственост“.
Такава я заварва нейният Пленум от Десети ноември 1989.
Събитие, което за срам на почти несъществуващата тогава „демократична“ съпротивителна сила бележи началото на бързо инженерно рекрутиране на политическа опозиция.
Отсъствието на организирана политическа съпротива се дължи предимно на факта, че народът живее добре, семействата раждат и отглеждат здрави деца с добро образование, спортът е на челно място в света по олимпийски, световни и европейски медали. Най-спокоен и задружен е животът в малките градове и селата, където са две трети от населението.
Това е кажи-речи главният мотив датата 10.11.1989, очертаваща се като най-ключова в най-новата история на България, днес да не се означава, да не се почита и даже се мрази от всички властови слоеве на сегашното „демократично“ общество вече 37 години. Малцина се опитват да погледнат на тази дата реалистично, да ѝ дадат смислена оценка. Още по-малко да определят нейното място в българската история. Това едва ли би могло да се случи преди да са си отишли от този свят последните десетоноемврийци, техните деца, зетьове и снахи.
Обективната реалност, която диктува целия процес на разпад в административната властово-социална пирамида БКП (преименувана на бърза ръка в БСП) след Десети ноември 1989 се характеризира приоритетно с това, че към тази дата в нея вече са се били оформили две големи групи партийни членове.
Години наред до Десети ноември всяка от тези две групи води свой партиен, политически и социален живот, различен от живота на другата част. Между идеологията, политиката и социалните потребности на тези две групи почти няма общо, което да ги свързва в едно цяло.
През „демократичния преход“ различията вместо да се изглаждат прерастват в антагонизъм, а според някои даже се образува пропаст между двете големи групи партийни членове.
2.
Първата група се съставлява от партийни членове във върховете на БКП. С течение на времето през социализма там се е струпал един сбор от няколко хиляди „партийни кадри“. Те доминират целия партиен, политически, административен, икономически и социален живот в страната на централно и местно равнище. Към тях могат да се причислят висши чиновници в правителствата, министерствата, посолствата, консулствата, в крупните производствени, търговски и транспортни обекти и агрокомплекси, генерали, юристи. Голяма част от тези „кадри“ се ползват със специални преференции и привилегии.
Те са, които държат властта в продължение на десетилетия. Измежду тях се оказват и част от силите, които през „сбъркания преход“ разрушават социализма, заграбват неговите богатства и изграждат свой капитализъм.
3.
Същевременно, към 10.11.1989 в долната и най-широка част на административната партийна пирамида са близо 900 хиляди души, които съставляват другата група от общата маса на партийните членове. Това са преди всичко хора на наемния труд.
Директори, служители, инженери и работници в средни и малки промишлени, търговски и транспортни обекти, машиннотракторни и напоителни станции. Председатели на текезесета, бригадири и редови селскостопански труженици. Преподаватели в институти, научни работници, учители. Лекари, медицински сестри, санитари. Сътрудници в културни домове, читалища, музеи.
Измежду тях се е оформила местната партийна „власт“ – действащи и бивши секретари на първични партийни организации и групови партийни отговорници в предприятията и по места.
За някои може да звучи невероятно, но тези хора на практика не са разполагали с никаква власт, защото е в окръжните, общинските, учрежденските партийни комитети и в народните съвети.
Но точно те са градивните, истинските партийни авторитети със своето трудолюбие и морал.
Хората към тях се обръщат при нужда. Те си пият ракията по комшийски из кръчмите ведно с „безпартийната маса“ почти всеки ден. С простолюдието си ходят на именни и рождени дни, сватби, кръщенета, погребения, помени. Заедно изпращат синовете си войници. С тях се радват на Калоянчев, Мутафова, Парцалев. Обсъждат „Бай Ганю“, „Криворазбраната цивилизация“, „На всеки километър“. Спорят за мачове и отбори. Разказват си верни и измислени случки от военната служба.
Между тези комунисти и всички останали хора на труда няма разлика през соцпериода.
4.
На тази огромна партийна членска маса залага добрата си воля партийният лидер Тодор Живков през годините на неговата власт и в името на нейното добруване, което е гаранция за добруването на народа, Живков държи в шенкел висшия и средния властов слой.
На никого от този слой не дава да шавне извън определената социална и имуществена рамка според Закона за собствеността на гражданите. Тези „кадри“ се облизват при вида на богатствата на страната, които са им поверени за опазване, управление и умножаване, но ръката на Живков не им позволява да си ги прикъткват, за себе си.
Неговото сваляне от върховната партийна, държавна и политическа власт отприщва на практика ламтежа на много от тях за присвояване на народното богатство.
Те измислят думата „приватизация“ съчетана с нейната посестрима „реституция“. Така си осигуряват пладнешкия грабеж на народното богатство, подкрепяни от наследниците на „пострадалите от мероприятията на народната власт“.
Всички заедно разпокъсват общонародната собственост „в реални граници“. Ликвидират мощното и модерно селско стопанство, което до оня момент изхранва не само деветмилионното население на страната, но и изнася огромно количество сурова и преработена продукция.
Унищожени са сумати промишлени и други стопански обекти, активите им са поделени.
Разрушена е социалната спойка на народа, високото образование и здравеопазване е доведено до почти нулево положение, страната се срива от 27 място по индекса на ООН за човешко развитие до по-ниско от 60-то.
5.
Може да звучи невероятно, но на практика висшите членове на партията не са се смятали за комунисти в годините непосредствено преди Десети ноемви 1989.
Към тази дата те се състоят от три възрастови властови части: бащи и майки, синове и дъщери, внуци и внучки.
Бащите и майките са няколко хиляди бивши партизани, политзатворници, ятаци и помагачи, образуващи кастата на „активните борци против фашизма и капитализма“.
Тези хора държат партийната и политическата власт на централно и местно равнище през всичките 45 години.
Но ето, че те, от комунисти, които с оръжие в ръка и с опасност за живота са се борили за „утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър“ (Вапцаров, „Вяра“), с течение на десетилетията във властта са се превърнали в индивиди, за които личният просперитет и „бъдещето“ на децата е едва ли не единствена цел.
Техните синове и дъщери израстват със самочувствието, че всичко им се полага.
Те биват изпращани в елитни средни и висши учебни заведения и най-вече в Съветския съюз.
Най-„личните“ завършват Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО). Не са малко абсолвентите на Академията за обществени науки и социално управление. Тези хора заемат възлови постове в партийната, държавната и стопанската власт у нас и в чужбина. Стотици стават кандидати и доктори на науките по философия, политическа икономия, социология, психология, педагогика и прочее „обществени науки“.
Споменавам подробно тази реалност ето защо.
Непосредствено след Десети ноември 1989 главно измежду тях – най-надеждните и най-лактосилните млади „комунистически кадри“, се оформя гвардията на „антикомунистите“.
От наследници на борците за социализъм стават негови разрушители.
От деца на активни борци против капитализма се превръщат в негови строители.
От хабилитирани „защитници“ на комунизма като учение и на социализма като социална практика, стават негови отрицатели, смесвайки в едно „цяло“ комунизма като научна теория и социализма като политическа и социална практика.
Техните синове и дъщери, активни комсомолски лидери, заварени от Десети ноември на 20-30 годишна възраст, оформят най-активната следдесетоноемврийска капиталистическа кохорта. Днес те са наследили своите бащи и майки във властта. Доста са соросни и други грантови „експерти“.
6.
Огромната част от низшите партийни членове, заварени като такива на Десети ноември 1989, знаят и вярват, че с труда и примера си водят народа към неговите светли бъднини.
Те са обявени за виновни за „тоталитарното общество“ и „опират пешкира“ на омразата.
На местно ниво много от тях биват стъпквани, децата им са дамгосвани „син/дъщеря на комунист“ и им се отрязва пътят към професионалния растеж.
Кметовете на тях и техните роднини отказват държавна и общинска работа.
Но ето, че главно те, със своето възпитание да се учат и трудят, с натрупания професионален опит оформят средната класа в производството, търговията и селското стопанство. Която е трън в очите на новобогаташите.
7.
Отдавна е в оборот мълвата, че у нас се извършва контрареволюция.
Само че при всяка радикална промяна, каквато е и контрареволюцията, се сменя субектът на властта. Такава смяна у нас не е имало. Поне в началото и първите години на „сбъркания преход“.
Събитията до и след Десети ноември са инициирани от БКП/БСП.
Всички политически решения в началото на „прехода“ биват вземани от БСП. Независимо, че по едно време по нейната воля и съгласие решенията са вземани от нелегитимната двупартийна „Кръгла маса“, те приемат правна сила с решения на тогавашното правителството, Държавния съвет и Народното събрание. Но тези конституционни органи са изцяло във властта на БСП, която им налага „правилните“ решения.
След изборите за Велико народно събрание на власт е правителство на БСП. Създаденият от нея СДС отказва да участва във властта. Опитва се да се освободи от диктата на своя творец и търси място в политическото пространство.
Посочените и много други властови актове са инициирани и управлявани от висшия елит на БКП. Която независимо, че е преименувана в БСП и приема нова програма, не е нова партия.
Всичко това показва, че иде реч по-скоро за трансформация на политическата власт на най- “лактосилната“ част на БКП/БСП в предимно нейна икономическа власт и последващо изграждане на удобна за нея и наследниците ѝ нова политическа власт.
Ето и някои жалонни факти, белязващи този „процес“.
В самото начало е претопената в казаните на Завода за малограмажна хартия в Белово документация на набързо закрития Комитет за народен контрол. В небитието изчезват неизвестен брой факти за злоупотреби с народно имущество от „наши кадри“. Индулгенция за „чисто минало“.
Следва репликата на любимеца председател на БКП/БСП и директор на АОНСУ Александър Лилов. През май 1990, в навечерието на изборите за Велико народно събрание той заявява по БНТ: „45 процента ни стигат!“. Хората се смеят, че иронизира лозунга на СДС „45 години стигат!“.
Само че истината е друга. Партийният шеф поставя стратегическа задача. Неговата партия трябва да загуби предстоящите избори. Партия да се стреми да загуби избори е абсурд. Да загуби изборите партия, за която се очаква да гласува над половината от българския електорат?!
И БСП губи изборите. Особено в столицата и големите градове. Където театърът с „Картата с черепите“ и с плаката „Актьорът-миньор“ мотивират преди всичко младите да гласуват масово против „омразния комунизъм и диктатора Живков“, който от 18.01.1990 е даже обвиняем при силно медийно отразяване, а подготвеният съдебен процес работи за изборна загуба на БСП.
Въпреки всичко това обаче, в малките населени места партията печели изборите убедително. Там се помни и знае какво са направили социализмът и Живков за народа.
Но очевидно задачата е поставена и още в нощта на изборите от екрана на БНТ, която е в подчинение на правителството на БСП и излъчва направо от НДК, един актьор проплаква горчиво и в пространството пред двореца се събира огромна тълпа, заклеймяваща партията, която е спечелила изборите с „манипулации“.
Поставено е началото на националното разединение. Този процес всъщност изпълнява ролята на главна покривна пелена на другия, истинския целеви процес - разграбването.
Принос за националното разделение има излъчването на пропагандния предизборен клип с „Танковата реплика“ на президента Петър Младенов. Клипът е излъчен с петмесечно забавяне в края на май 1990. Спорното събитие е от 14 декември 1989, когато тълпата очаква свалянето на Член Първи от Конституцията на България относно ръководната роля на БКП. Но за него не се знае до излъчването му в подходящо избрания момент. Месеци и години наред „танковата реплика“ обслужва делението на народа.
След това е „Градът на истината“, палатковият лагер в центъра на столицата. Той настоява да се изнесе истината за това как БСП е „спечелила“ властта „с манипулации“.
Почти веднага идва „Палежът на Партийния дом“ в удобно отсъствие на хората от властта. Президентът Желев е в Евксиноград да договаря нещо около курорта. Премиерът Луканов е на посещение в Чехословакия. Мизансценът е извисен „до небето“ с появата на телевизионните екрани на две синилни старчета, които заклеват народа да се стече на площада, за „да не се запали онова момче“. Момчето не се запалва, но Партийният дом е опожарен и изгаря правилно и красиво. За радост на струпалата се огромна тълпа зяпачи. И за шок и ужас на голяма част от народа.
Същевременно се точи Дело Номер Едно – съдебният процес срещу Тодор Живков, нарочен да отговаря за кокошкакрски престъпления. Всъщност е съден, че е създал мощна и силна държава. Нанесен е тежък удар върху редовите партийни членове и единството на народа.
Идва „Виденовата зима“, когато висшият клир на БСП подарява властта на СДС начело с шефа му Костов, разбира се, за сметка на младия БСП лидер и премиер Виденов. И в полза на висши функционери на БСП, които оцеляват за продължителен период.
Въпреки това няколко години по-късно БСП спечелва изборите.
Всичко „си идва на мястото“ с разгарянето на спор за лидерство. Експартийният шеф си иска партията, която е напуснал след като бива избран за президент. Другият обаче не желае да отстъпи. Политическият авторитет на БСП дръпва надолу.
Сривът се засилва, когато министър-председателят, лидер на БСП, прокарва закона за „плоския данък“ и показва практически, че неговата „лява“ партия няма общо с „лявото“. Бизнесът ликува, народът обеднява добавъчно поради изгодния за богатите нисък данък, както и от високия данък добавена стойност, плащан от „широките народни маси“.
По-следващият партиен лидер, очевидно с цел да се укрепи на партийния връх, цапардосва доста висши партийни „кадри“ едва ли не убедени, че са абонирани за депутати пожизнено. Издига генерал Радев и успява да го наложи за президент, но много бързо се конфронтира и с него.
Свалените „кадри“ оформят вътрешнопартийна опозиция и повеждат битка с партийния лидер докато той се бори да отслабва властта на управляващата партия.
Но става така, че ГЕРБ се стабилизира във властта, а разтърсваната от вътрешните сражения опозиционна БСП губи няколко пъти избори един подир друг.
В крайна сметка вътрешнопартийната опозиция успява да свали несваляемия лидер.
И ето „изненада“. Яхнала партийната власт, бившата партийна опозиция се съюзява с главния политически опонент на БСП и получава министерски постове. Може да се окажат прави някои политолози, че няколкото месеца във властта са се отразили добре на новите шефове на БСП.
Които застават пред предстоящите избори през април с алтернативата да станат първите, по чиято политика, както изглежда, БСП ще се лиши от парламентарно присъствие.
Оттук нататък окончателното самонулиране на тази партия е почти на дневен ред.
Може би идва моментът тя да премине в историята след 135 години на битки за завладяване на лявото политическо пространство и за добруването на масата от народа, както го разбира през различните периоди от своята история. Особено в периода, когато е на власт като „ръководна и направляваща сила“ (1944-1989).
Днес партия в лявото политическо пространство, не съществува.
Ляво няма в условия, когато нуждата от него е все повече неотложна.
Това може да се окаже най-лошият резултат от евентуалното излизане на БСП от парламентарния живот.
Бих се радвал, ако събитията покажат, че греша. Особено по отношение на резултатите.
Обаче, фактите са си факти и никой не може да ги заобиколи.
Днес лица от най-висшите кръгове на БСП – бивши и настоящи, са успяващи капиталисти.
В същото време повечето редови партийни членове гаснат и пълнят гробищата както стотици хиляди обикновени хора. Все още живите се опитват се да разказват пред по-младите за времето, когато имаше всичко нужно на обикновения човек да живее добре и да не мисли за утрешния ден. Те въздишат с притаена болка като гледат как някои младежи даже от най-близкия им родов кръг едва скриват досадата си, когато им се налага да ги слушат.
Невесело звучат шеговитите думи на зетя на Живков Иван Славков към днешните властници:
- Това, дето дядото го построи, вие не можете даже да го боядисате!
Има, струва ми се, и още един тъжен резултат.
С преминаването на БСП в небитието като че ли приключва историята на истинските масови политически партии у нас, отличаващи се с ясна идеология и политика. Едва ли не всички останали политически партии днес са лидерски, клиентелистки, а и „комплексни“ – лидерско-клиентелистки. Без идеология и национално отговорна политическа линия. Лутащи се между нуждата да правят добро за страната и съобразяването с дикторския тон на „началници“ от „приятелски“ държави и съюзи.
Тази реалност вещае може би недобри времена за България.
____________________________
* Авторът е последният началник на Отдел „Партийно-организационна работа“ в Главното политическо управление на Българската народна армия, който изпълни задачата за закриване на армейските партийни организации. Не може да се забрави безстрастното отношение от министъра на народната отбрана и началника на Главното политуправление към работата по решаването на проблема. Все пак, приеха предложението да изпратят прощално писмо до хилядите нещатни партийни секретари - настоящи и бивши към оня момент.
В своето мнозинство тези апостоли бяха избирани за секретари на първични партийни организации измежду най-компетентните и най-човечните офицери във военните поделения. Независмо, че са бивали овиквани загдето са си позволявали да предпазват военнослужещи срещу грубо безпардонно отношение от военни шефове, те в продължение на десетилетия, ведно с тежките си служебни задължения, са полагали своя безплатен доброволен и често неблагодарен труд за сплотяване на войсковите колективи, за духа и единството на личния състав - войници, сержанти и офицери, за боеспособността и бойната готовност на армията.