/Поглед.инфо/ В Брюксел сутрин вместо „Добро утро!“ си казват „Русия е агресор!“. Сред многото пропагандни наративи това се превърна в аксиома на вече 4-годишната политическа агресия на Европейския съюз по отношение на конфликта в Украйна. Свикнахме да го слушаме и естествено да го пускаме покрай ушите си, защото е по-интересно какво всъщност се случва в хода на тази жестока война. Всеки нормално мислещ, независимо на коя от страните симпатизира, се вглежда ежедневно в новините с надеждата да открие поне зрънце, симптом на надежда за скорошен мир.
Когато обаче един назначен във връзка с определени обстоятелства президент още преди да каже „Добро утро!“ на своите съграждани, изрича горната фраза и то като представител на страна, която безспорно е свързана с братски отношения еднакво с двете воюващи страни, това не може да не събуди определени, не съвсем лицеприятни тълкования. Казаното от Илияна Йотова прозвуча по същия начин и имаше подобен ефект като другото, което каза преди време Радев за Крим, само че с обратен знак. Защо го е направила тази безспорно умна жена, с опит в международната политика, с познания по международното право и с политическа концепция, с която досега винаги е печелила доверието на гражданите, може би няма да успеем да разберем докрай, независимо от обясненията, които явно ще последват.
Така и така въпросът разбуни духовете, добре ще е да поразсъждаваме по темата, какво значи агресор според международното право. Бях в Москва докато течеше афганистанската война. Още тогава ми направи впечатление, че срещу световното оплюване на извършеното от Съветския съюз компетентните специалисти в тяхното министерство на външните работи намериха точната формула за защита. Преди още да стъпи кракът на съветски войник в Афганистан, там беше извършен преврат, разбира се, с помощта и подкрепата на северния съсед. Властта беше поета от човек, който без особено значение, дали е имал подкрепата на целия народ или само на част от него, във всички случаи беше легитимен президент на републиката. Той, вероятно планирано, отправи молба за помощ към Съветския съюз и в отговор на неговата молба, съветските войски влязоха в Афганистан. С този юридически неоспорим акт, за съжаление, започна тази тъжна, продължила доста години интервенция в Афганистан. Не се наемам да оценявам какво допринесе за развитието на Афганистан тя, но причини много мъка и страдания на руския народ, който оттогава и до ден днешен оплаква „цинковите момчета“. Някой, както тогава и сега ще каже, че това с „помощта“ беше чист театър. Е, да, погледнато от сегашните дистанции наистина се знае, че беше разработен сценарий на всичкото. Но нали все пак, макар и формално, то отговаряше на правилата на международното право. Следваше се онова, което е разписано във клаузите приети от Обединените нации, включващи и самоопределението, и легитимността, и правото на всеки да иска помощ, от когото желае като официален представител на страната си.
Ако тръгнем да правим исторически сравнения, може да се стигне до един много интересен извод. А именно, че тогавашният Съветски съюз е май единственият, който, макар и протоколно, се е придържал към клаузите на международното право, за да извърши тази наречена от западния свят агресия в Афганистан. Защото вече имаме други примери като Корейската война, след това Виетнамската, Чили, Ангола, Панама, а после Афганистан, Ирак, Либия. Къде ли не носителите на факела на свободата и демократичните ценности, без въобще да се свенят от факта, че престъпват международното право, си влизаха и си изпълняваха планираното с катастрофални последици за хората от съответната страна.
А Косово? Тогава целият Запад под егидата на САЩ буквално се изплези на ООН и в чист вид направи прецедент с нарушението на международните правила, признавайки отцепването на тази част от Сърбия. Нека го кажем по-справедливо, откъсването от сърцето на Сърбия на този регион. Забележете, става въпрос за Косово, който е паметен жалон в историята на сръбската държава. Долу-горе би означавало същото, ако някой ни вземе в един момент Шипка-регион и го предаде на Турция, защото тъй или иначе те имат отношение към събитията там и си е редно по европреценка да се уважи тяхното право като бивши собственици на тоя вилает. Това на всичкото отгоре да бъде признато по дипломатичен път и заредено с натовските сили.
Добре тогава, как да оценим случилото се в Крим. Там имаше ли референдум, имаше ли акт на самоопределение на народа къде иска, с кого и в какви държавни граници? Изпълнено както пише в книгите, простете, в разпоредбите на приетото международното право. След многото мърморене Западът, най вече заради Косово, бързо миряса и премина само към тихи проклетии, които си ги повтаря периодично. Още повече, че оттогава подкрепи изцяло започващата война на украинско управление срещу руските граждани в Донецка и Луганска области. Правеха се на разсеяни брюкселските велможи, когато течаха новините за разрушенията и жертвите там, за издевателствата над руснаци вътре в Украйна, на които и вярата, и езика им беше забранен. Свенливо забравихме филма на Джони Деп за децата от Донбас. Мълчи се за безчинствата на нацистките отряди, което и на видео и на аудио беше излъчвано едва ли не за забавление.
Беше направен опит чрез дипломатически усилия да се уреди статута на тези области в границите на Украйна. След като обаче стана ясно, че минските споразумения няма да видят свят благодарение на „съдействието“ на Меркел и британския й колега, след като се разбра, че е решено двете области да бъдат буквално унищожени от украинците, а не приобщени в тяхната държава, какво трябваше да направят хората там, руснаци и украинци, които заедно живееха? Там, забележете, нямаше масово преселване на украинци. Всеки си седеше, където е родното му място и си пазеше имотите с надеждата, че в края на краищата Украйна ще намери начин административно и политически да реши техния проблем.
Преди време ми беше хрумнало нещо, дори го написах. Ако, да речем, се случи чудото и изведнъж руската армия се изтегли, а Путин се обади на Зеленски, че е готов да му върне териториите, аз твърдя отговорно, ще се подпиша клетвено, че още на следващия ден ще имаме европейска Газа и то много по-жестока, много по-съсипваща, много по- ужасна. Нека се върнем пак към международното право. Можеше ли Русия просто да влезе и да си завземе тези области без никакви финтове от рода на специални военни операции, просто като агресор? Русия обаче отново тръгна по пътя на спазване на клаузите на международното право. Имаше и референдуми, имаше избори, правителствата на двете области по съответния ред отправиха молба за установяване на дружествени връзки с руската федерация, сключиха договори за взаимопомощ. А после със съгласието на хората там се присъединиха към Русия, пак на основание на правото за самоопределение.
Отново и тогава се почна - театър било, измама, фалшифициране на обстоятелствата. Може и така да е, но не е ли по-добре с такива театри да се решават проблемите, а не както в Либия и в Ирак, обесвайки легитимните им ръководители и съсипвайки държавите им. Прибра си Руската федерация изконно руските области, защото те никога не са били украински. Късата памет на никого не е помагала. В златния фонд на руската сатира останаха есетата на Задорнов. Чести обекти на сатиричния му присмех бяха западните лидери. Своите изпълнения, посветени на тях, той неизменно започваше, като обявяваше: “За тъпите!“ Грубичко, но от сегашна гледна точка, с голяма доза истина. Тъкмо за тях, „за тъпите“, би трябвало вече да е пределно ясно, че в момента Путин води война за освобождаване на своите, на Руската федерация територии. А когато стигне до границите им, ако продължи нататък, на запад, тогава ще говорим за друго.
Едва ли нашата симпатична президентка е казала фразата просто, ей така, по женски, без много да мисли. Тя не е такъв човек. Винаги е правила впечатление като смислен и последователно отстояващ своите позиции човек. Тогава сме изправени пред озадачаващата мисъл, че при нея също както при много политици има двойно дъно. Даже е неприятно да го каже човек, най вече заради досегашното доверието към нея. Разочарованието при хорските отношения води често до раздяла, или до промяна на многогодишни и трайни връзки и контакти. При политиците това има друго измерение. То не засяга никого освен конкретната личност. Един политик може да загуби доверието на хората само заради една дума, заради една постъпка, заради небрежен жест или действие. Това го виждаме постоянно, погледнете само какво прави аферата Епщайн, която в момента вилнее като ураган из полетата на световния политически елит. Ще е добре, ако навреме се чуе обяснението. Никой не очаква тя да промени позицията си, но просто трябва да я обясни, защото генерално се различава от досегашната политика на президентството. Тя като политик има право на свое схващане по въпроса в това число и като президент, но е редно хората да я чуят, а после всеки да си носи последствията.