/Поглед.инфо/ Някъде между суровата твърд на битието и изменчивия хоризонт на мечтата или илюзията, минава неумолимата траектория на пътя на всеки човек. Понякога ми се струва, че за „Илиадите“ и „Одисеите“ на българския патриотизъм съм изписал не само мастилото на „Зора“. Но има едно изречение, което побира и смисъла, и волята за съпротива, което е алфата и омегата на тази кауза, на която Николай Хайтов беше пример и знаме: „Загубим ли България, загубили сме всичко!...”
Докато Хайтов, непрежалимият стотник на цялата смъртна дружина от хора като Илчо Димитров, Николай Генчев, Георги Близнаков, Христо Малеев, Венко Мечков и Венцислав Начев бяха в редиците на делото, нещата изглеждаха по-подредени – перспективата по-ясна, гребенът на оптимизма – по-висок и изправен. Те бяха и останаха морални победители, останаха българи и патриоти, които не се разкръстиха, не се отрекоха, не се огънаха, не се предадоха... И не продадоха нито сърцето си, нито перото си, нито човешката си и професионална чест. Те бяха интелигенти – както са наричали „петата кохорта“ на всеки римски легион. И като български патриоти не омърсиха името си нито с незаслужени почести, нито с щедри съблазни.
Но днес тях ги няма и ние се питаме какво може да противопоставим на все по-ясно очертаващата се перспектива да загубим България? И то при положение, че не разполагаме с необходимите ресурси и ефективи за тази цел. С какъв антидот може да противостоим на отровата на безпаметството и безродството, на пълзящия нихилизъм, на „истанбулския” джендъризъм?!
Казано с езика на Хайтов, светът за пореден път си събува потурите, а когато едни потури се събуват, лъсват срамотии. Ако останем в хайтовската ценностна координатна система, опираме пак до проблема за мъжката доблест, за мъжката дума и мъжките времена. Тези неща от него никой по-добре нито ги е написал, нито с пример ги е защитил. Той беше и си остана колобърът на свещения български патриотизъм, върховният жрец на магията, наречена Родолюбие. За него Отечеството винаги беше с главна буква; България – винаги беше над всички и над всичко! Той знаеше, че народът ни е преживявал и по-тежки времена, но по-страшна опасност за него от безродството не съзираше.
Къщата да ти запалят, казва, пак ще я изградиш; кон да ти откраднат – друг ще си намериш... Но душата ти ако подменят – умрял си завинаги! Няма нужда тогава и главата ти да режат. Тъй че, не се уморявайте! Удряйте! Щото загубим ли България, загубили сме всичко!
Войводата – така още в ранните „четнически“ времена на 1990 г., може би месец-два след първия брой на „Зора“, който излезе на 14 май същата година, спонтанно въздигнахме в длъжност големия български писател Николай Хайтов. Бяхме самоорганизирала се група и вярвахме, че ще възродим и ще защитим България, нищо че навън площадите страховито цепеха небесата с „Долу!“.
Николай Хайтов не възразяваше, когато се обръщахме към него с „Войводо“, може би защото взаимно изпитвахме осъзнатата потребност да бъдем рамо до рамо в едно дело, в което чувството за дълг не всякога успяваше да бъде достатъчният мехлем за болките, раните и белезите, с които ни удостояваха майкопродавците от всякакъв вид и цвят.
Не се наемам и да твърдя, че познавам всички пътеки, по които е свървал главният лесничей на все по-рехавеещата през онези години българска литературна гора – Николай Хайтов. Мога да свидетелствам обаче, че поне два пъти в седмицата той идваше в „Зора“ и още от вратата неговата неподражаема усмивка размекваше суровите му и красиви като на римски император черти. В тази усмивка лъсваха два реда зъби, здрави и равни, въпреки годините, колкото сякаш да потвърдят дълбокия и здрав корен на този български духовен патриций. Очите му се смееха и онова метално сиво, което издаваше прочутия Хайтовски нрав и сгърчваше душиците на маломерници и литературни чакали, отстъпваше някъде навътре в него. Стаята се изпълваше с особен аромат и аз имах чувството, че стоя редом с някакъв родопски велможа, тръгнал да обиколи скъпи на сърцето му места и владения.
В един февруарски следобед на 2001 г., поруменял от студа, той отвори вратата на кабинета ми и още от прага ме подхвана: „Бай Каравелов, удари ключа и налей две чаши от червеното, ама от онова, дето е гъсто като кръв.“ „Бай Каравелов“ беше най-объркващото ме негово обръщение към мен, при което все не успявах да доловя тънката Хайтовска граница между подбива и уважението. Станах и докато се суетях с чашите, забелязах, че се е загледал в картата на България. На тази карта бяха очертани държавните граници след всички национални катастрофи и последващите ги заробващи за народа ни договори..
Останах на място още минута-две, когато видях как той внезапно хвана с рязък жест шапката си от шотландско каре и със замах на опитен дървар, с все сила я стовари върху масичката, която стоеше между дивана и бюрото ми...
Не съм чувал как бучат вулкани преди да изригнат, но за това пък съм виждал парни котли, на които им избиват балансите. Знам, че в двата случая причината е някаква могъща, несъразмерна сила на огъня. Това го казвам сега, когато по повод на прекрасната инициатива на Калоян Паргов, Боян Ангелов и Иван Гранитски 2019 г. се обявява за година на Николай Хайтов. Така след великолепния му паметник в Двора на Кирилицата в старопрестолния град Плиска, дай Боже да съградим всички заедно и един друг в сърцата на повече българи, додето има кирилски букви и звучи българско слово! Мисля, че името на Хайтов може да се окаже ключът за всяка задаваща се българска опачина.
Тогава обаче мълчах и слушах: „Иде ми откъм гърба да се спукам – промълви Войводата, – на този свят, гората съм вардил, писал съм книги, не съм отминал за срещи с хората ни едно градче, ни едно село, ни една паланка, ни един читалищен салон, ни една гранична застава, където са ме поканили. С клечки съм му отварял очите на този народ...“
В последвалата пауза, като някакво ехо, чух: „Не съм правил само партия...“
Гръм да беше паднал, нямаше така да ме стресне.
Усещах как срещу ми сякаш някакъв вулкан тътне, или може би свистяха балансите на някакъв котел, на който предстоеше да се пръсне. Усещах как все по-свирепо светеше огънят, как небе и земя сякаш предстоеше да се срутят и продънят! Може би от вълнение виждах дори как лавата подава пламтящ език от кратера насреща ми. Тогава се чух да казвам: „Войводо, сега не е време за това. Погледни какви очи е вперил народът ни към царя. Кой ще ни чуе?“ „Кой ли? Искам вестника! Помниш ли какво ти казах преди 10 години? Пази го, бъди умен, ще ни потрябва! Халал да ти е, рекох, курбан да бъде, но искам да ти кажа – нека да отмине и тази мътна вода, нека да се избистри погледът на хората, пък тогава. Година-две, не повече...“
Той отпи от виното, впи отново очи в картата на България и замълча. После се обърна към мен и аз видях, че онова метално сиво отново е изпълнило взора му. „Обидих Воеводата – си рекох, – аз ли ум ще му давам?“ Но го чух да казва: „Прав си, сега не е време. Но и аз нямам време. Половин година ми дават германците, а нашите доктори една. Аз вярвам на нашите. Вчера обаче ми преливаха кръв. Здрава, топла, ама циганска. Като утрешна България!“ Отново отпи, а аз така и си останах като вкаменен. Сетне може би от жалост добави: „Не клюмай! Смърт няма!“
На това място ще прекъсна разказа си. Осемнадесет години минаха оттогава. Но искам заради него да припомня: създадохме Национален патриотичен съюз „Отечество“. После към името му прибавихме „и левица“. Явихме се на изборите, които само регистрираха провала ни. Може би, защото месец преди 17 юни 2001 г. Хайтов съвсем видимо залиня. На 20 юни, три дни след победата на НДСВ, той дойде в редакцията. Скупчихме се около него. Отрупахме масата с каквото дал Господ. И вино имаше. Той отпи глътка-две, наведе се към мен и прошепна: „И циганската не помага!“...
Малко остана да се разплача. Фотоапаратът е запечатал този миг. Войводата седи умислен, загледан към картата, която обаче не се вижда на снимката. Досетих се че беше дошъл да се сбогува.
На следващия ден се чухме по телефона. Звучеше бодро, уверено. „И да не си посмял да се отказваш! Резултатът ни не е 0,47, а 2,47! Два процента са ни откраднали!“ Мълчах. Той схвана незададения ми въпрос и добави: „Аз знам, един Хайтов има хора навсякъде!“.
И аз не се отказах. Преболедувах загубата. И още по-трудно – неговата смърт. На следващата година започнах създаването на това, което нарекохме по-късно Национално обединение „Атака“. Няма да разказвам известното. Но ще уточня, че по своята същност и най-вече по своя замисъл, Национално обединение „Атака“ няма нищо общо с плевелите, които изникнаха като посята от вятъра кукувича прежда в разораната от „Нова зора“ нива на българския патриотизъм.
Сега, в края на всички времена, лъжи и заблуди, след загубите за каузата, на която Войводата беше пример, кураж и знаме, често ми се причува неговият глас. „Смърт няма!“ Често си мисля, че е имал предвид не смъртта като отрицание на живота, а може би всепобеждаващият живот след смъртта, продължен в словото, в примера, в отговорността пред Отечеството. Пред България! Пред народа ни, натирен като стадо към ненаситната паст на една сатанинска мелница, между камъните на която дори името ни ще бъде изтрито, премляно и накрая забравено. И все чакам оттогава оня Хайтовски вулканичен тътен, с който ще избухне народът ни, когато всички вече са го отписали и прежалили. И все хвърлям като сега по някоя съчка в огъня – да не загасва. И вярвам, че ще дойде чаканият ден!
И ще бъде ден първи!
От нине до века!