/Поглед.инфо/ На 9-ти май 2025г. политическият наратив в България се върна по един странен начин към темата за демокрацията и правовата държава, като фундаментална ценност на ЕС. Отрасна вече цяло поколение български граждани, възпитани в тези ценности на евроатлантическата общност.

Същността на демокрацията и правовата държава е изградена върху принципите от Конституцията, че властта произтича от народа и представлява еманация на народния суверенитет.

Но теоретичните постулати за пореден път се сблъскаха с обществените реалности и бяха категорично опровергани.

На 9-ти май държавният глава обяви в специално обръщение, че ще внесе предложение в Народното събрание за референдум относно датата на влизане на България във валутния съюз на ЕС. Предложението бе юридически израз на съобразяването на Президента на Републиката с чл.1, ал.3 от Конституцията, който гласи:

Чл. 1. (3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

Едва ли ще се намери юрист, който да отрече че влизането на страната в паричния съюз на ЕС и приемането на ограниченията на националната парична политика е въпрос на паричен суверенитет.

Чл.1, ал.3 на Конституцията дава отговор на два основни въпроса – какъв е суверенитетът и на кого принадлежи. Конституцията определя суверенитета като народен. Субект на правата свързани със суверенитета е българския народ. И нещо повече, разпоредбата на ал.3, чл.1 изрично забранява друг субект да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

Исторически погледнато присъединяването на България към ЕС, а сега и към валутния съюз на ЕС, бе осъществено в нарушение на конституционния ред. Нито при подписването на Договора за присъединяване на България към ЕС, нито при подготовката за присъединяването към Еврозоната, суверенът не бе попитан съгласен ли е да се откаже от политическия, икономическия, а сега и паричния си суверенитет. Установяването на становището на един народ по съдбоносни въпроси на неговото бъдеще може да се извърши единствено и само при условията на пряка демокрация. Опитите пряката демокрация да бъде заменена с представителна демокрация е са несъвместими с чл.1.ал.3 на Конституцията. Но именно това бе приложено както през 2005г., така и през 2025г.

Проблемът е принципен: има ли право българският народ да изрази своята позиция, когато му се предлага да ограничи своя суверенитет. На пръв поглед, отговорът е лесен, конституционно определен. Но именно онези, на които Конституцията забранява да си присвояват народния суверенитет – една част от народа, политическа партия, държавен орган, си присвоиха неговия суверентет.

В 34-годишната история на действащата Конституция нарушенията на Основния закон се превърнаха почти в традиция. „Палитрата“ им не познава граници. В ролята на нарушители сме виждали министри, депутати, държавни служители, парламентарни фракции, дори държавни органи. Тежка е задачата на Конституционния съд. В днешната политическа обстановка, при тези политически нрави, май един единствен конституционен съд не е достатъчен. Системата е свръхнатоварена.

Затова и случаят с отхвърленото предложение на Президента Румен Радев за национален референдум по датата на присъединяване на България към паричня съюз на ЕС от Председателя на Народното събрание от 01.01.2026г. не някаква принципна новост. Подчертавам изрично, че предложението се отнася до датата, а не до самото присъединяване.

Запазването на паричния суверенитет е от дългосрочен икономически интерес на цялото общество. То е публичен интерес от най-висока степен. Нито група политици, нито група държавни служители, нито един или друг държавен орган, нито дори Парламентът е овластен да си присвои правото да осъществява паричния суверенитет. Това е още по-валидно за социално разделено и вътрешно противопоставено общество като българското.

Въпросът в България стои с цялата си тревожност. Налице са множество примери, че днес народният суверенитет по смисъла на чл.1, ал.3 от Конституцията на РБ е присвоен. Това е резултатът от дълъг и сложен процес за постепенно десуверенизиране на нашия народ, практикувано вече над три дсетилетия. Последиците се виждат навсякъде, в икономиката, енергетиката, социалната сфера, здравеопазването, образованието,в демографската катастрофа, в стопяването на българска нация.

Най-известните примери от близкото минало са:

  • Двата последни опита за изменение и допълнение на Конституцията и реакцията на КС,

  • Два от най-важните международни договори на България, където е записан черно на бяло отказ от суверенитет и правата, присъщи на суверенитета – Договорът за чужедстранните военни бази и Договорът за Ф-16;

  • Забраната от чужбина за строеж на АЕЦ Белене с руските атомни реактори, на петролопровода Бургас – Александруполис, муждестранната съпротива на газопровода Балкански поток.

  • Продажбата на земя на чужденци и т.н.

Кулминацията в тази верига от събития, поне засега, принадлежи на нарушаването на суверенното право на българския народ да изрази пряко мнението си по датата на присъединяване към Еврозоната. Съзнателно или не, Народното събрание, представлявано от своя председател, наруши разпоредбата на чл.1, ал.3 на Конституцията.

Това е пряко присвояване или отчуждаване на суверенно право на българския народ. Обяснението със задна дата, че Председателя на Народното събрание е провела допитване по въпроса до парламентарните групи, са правно ирелевантно.

В ролята на отчуждители на народния суверенитет този път се изявиха Председател на НС, Премиер, министри, 171 народни представители, Гуверньор на Националната банка. В правно отношение, това е безпрецедентно погазване на Конституцията от органи на законодателната и изпълнителната власт.

Струва ми се релевантно да отбележа още два признака, които поставят горното поведение на изпълнителната и законодателната власт в категорията на най-тежките нарушения.

Първо, нарушен е чл.1 на Конституцията. Този член е натоварен с особена конституционна тежест поради систематичното му място в Основния закон. Преди 36 години, по подобен начин бе атакуван същия чл.1 от Конституцията. За моите съграждани, които не бяха родени или бяха малолетни през 1989г., ще напомня, че българската демокрация се роди под лозунга „отмяна на чл.1 от Конституцията“. Днес отново искат отмяна на чл.1 от Конституцията. И в двата случая става дума засериозна атака срещу българската конституционност.

Второ, „отчуждителите“ нарушиха конституционната си клетва по чл.76 от Конституцията:

„Заклевам се в името на РБ да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа“.

Произнасянето на конституционната клетва не е формален правен акт. Той бележи началото на изпълнението на официалните функции на народните представители, министри и президент и вицепрезидент. Нарушаването на конституционната клетва поставя под съмнение легитимността на дейността на тези официални лица.

От текста на конституционната клетва произтичат непосредствено поне два фундаментални правни извода. Първият извод - нито една институция, нито едно лице не са овластени да формулират интересите на народа.Това е изключително право на самия народ. Второ, народните представители и министрите, както и президента и вицепрезидента имат право единствено да се ръководят от интересите на народа, така както той самият ги е формулирал. Предложението на Президента Румен Радев изразява конституционната презумпция, че народът най-добре познава собствените си интереси и трябва да бъде оставен сам да ги изрази. Защото народът не е малолетен с ограничена дееспособност. Предложението на държавния глава не бе адресирано към министри и депутати, защото щеше да ги постави в конфликт на интереси. Недопустимо е сам да формулираш интересите на народа, а след това да се ръководиш от тях. Това подсказва правната и житейска логика.

По важни въпроси от общонационално значение, свързани с народния суверенитет, представителната демокрация е неефективно средство и трябва да отстъпи на пряката демокрация. Разбира се, наивно би било за това да се разчита на съгласието на български народни представители. А то изисква законодателна промяна в Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Законодателите няма да селишат сами от присвоеното от тях право на осъществяват народния суверенитет.

Каква е картината на допитванията до народа от приемането на този закон през 2009г. до днес. За 16 години са внесени 54 предложения за национален референдум (4 от тях засягат въпроса за приемане на еврото). Всичките са неуспешни. И тенденцията е опитите да стават все по-неуспешни след замяната на стария закон за референдумите с новия. Това потвърждава убеждението, че пряката демокрация в България става все по-неуспешна.

Пряка и логична последица е отчуждаването на българското общество от политическия процес. В своето огромно мнозинство то реагира с респектираща външна и вътрешна емиграция. От ситуацията се възползва незначително малцинство с властова консуматорска ориентация. Разводът между него и обществото отдавна е факт.

Нашето общество гласува категорично против присвояването на народния суверенитет и последиците от него. Гласува с краката чрез масова емиграция след 1989г.., с гласа си – чрез почти масов бойкот на изборите при около 30% избирателна активност, с пасивността си по отношение на всякакъв призив на държавата към него, с намаляване на естествения прираст – българските майка отказват да раждат деца. Ако през 1989г. България е имала около 121 000 новородени деца, то през 2024г. – те са били около 55 000 деца. Или за 36 години нацията е загубила 700 000 новородени деца. България днес има под 1 млн деца. Населението е с 3,5-4 млн по-малко н за същия период. По този показател „уверено“ заемаме първо място в ЕС, но практиката за присвояване на народния суверенитет продължава.

Намаляването на население означава критична загуба на човешки потенциал и в последствие отмиране на нацията.

Това е терминалната реакция на обществото на отчуждаването му от народния суверенитет, разрушаване на правовата държава и върховенството на закона..

Затова народният суверенитет не може да бъде поставян в какъвто и да било контекст, различен от актуалния обществен интерес днес.

Напразни и несъстоятелни са опитите да се оправдае нарушаването на чл.1, ал.3 на Конституцията с аргументи за политическа целесъобразност. Страгическа цел, геостратегическата ориентация, приемственост в политиката, момента на присъединяване към една или друга международна организдация – това не са правни аргументи

Такива са осъществяването на народния суверенитет, конституционните права на гражданите и обществото, изпълнението на международните договори, сключени преди 20 години, действието на международната норма във времето и правното пространство и др.

В дебата по паричния суверенитет основният контекст трябва да бъде икономическият. А това е въпросът какво печели и какво губи обществото като цяло, а не отделни негови извадки, от присъединяване към Еврозоната при днешната ситуация, оценявана комплексно – икономически, политически, финансово, социално днес и сега. А той както в 95% от случаите, беше вулгарно политизиран от заинтересовани политици и народни представители. Достатъчно е да се проследят предаванията на основните телевизии в страната, предавания като „120 минути“ на 18.05.2025г. по БТВ, интервюта с евродепутати в ЕП, пряко заинтересовани от влизането в Еврозоната, т.нар. информационна кампания с нейнитеи наивни клипове и рисувани филмчета, започнала съвмесем навреме - почти в последния месец преди очакваното публикуване на Конвергентния доклад на 04.06.2025г..

Политическите и правни аргументи са важни, но не и първостепенни за публичния интерес. Политизирането на този икономически въпрос събужда основателни съмнения за реалните цели на самото присъединяване. Дали силно ангажираните политически сили и лица не използват влизането в Еврозоната като своеобразна международна гаранция за своите частни интереси. Изглежда националните гаранции не са на почит и се търсят външни допълнителни ресурси.

Политическото отхвърляне на едно конституционно и законово право на българския избирател може да се разчита или като грубовато политическо високомерие, или като слаба правна компетеност или като като внимателно претеглен икономически интерес. Тук, правните мотиви са на последно място, което само засилва широкото обществено недоверие във върховенството на закона. Но за такива некоректни позиции няма място в днешната „правова държава“.

Към въпроса за народния суверенитет, следва да се добави и въпросът за процесуалната и материалноправна законосъобразност на акта на Народното събрание, представлявано от неговия Председател Наталия Киселова от 15.05.2025г.

От гледна точка на законособразност този акт е постановен при съществено нарушение на процесуалните норми и материалния закон.

Преди всичко, решението е нищожно като постановено от некомпетентно лице - Председателя на Народното събрание, по арумент от чл.77 ал.1 на Конституцията. Компетентният орган по въпроса е цялото Народно събрание, а не неговия председател, Правомощията на Председателя на Парламента не включват произнасяне по допустимостта на предложението за национален референдум.

Нито Конституцията, нито Законът за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, не предвиждат правна възможност за априорно отхвърляне на предложението на държавния глава без обсъждане в Народното събрание. В случая Председателят на НС е излязал извън правомощията си и е упражнил права, които не са му предоставени по закон. Целта на подобно прибързано произнасяне бе преграждане по-нататъшния ход на процедурата в Народното събрание, което е основание за неговото обжалване. Политическите аргументи в полза на произнасянето на Председателя на Народното събрание нямат правна стойност.

Налице са също така основания за постановяване на неговата унищожаемост. Решението е с неправилни мотиви, което обосновава извод за немотивираност. В предложената мотивировка на акта изобилстват правни норми от най-различен характер (конституционни, гражданско правни, международни), но това не я прави правно издържана.

Нарушенията на процесуалния и материалния закон са от категорията на съществени и сериозни. Ако въпросът бъде отнесен до Конституционния съд и бъде приет за конституционно допустим, обществото ще получи най-квалифицирания правен отговор.

МЕЖДУНАРОДНОПРАВНИ АСПЕКТИ

В мотивите на Решението на Председателя на Народното събрание се твърди, че България била обвързана за влизането си в Еврозоната с международен договор още от 2005г., потвърден през 2007г. Във връзка с това възникват два съществени въпроса. Първо, налице ли е обвързване на България със задължения относно датата на присъединяването към валутния съюз на ЕС? Второ, има ли промяна на обстоятелствата, съществуващи по време на сключване на договора и ако да, дали тя е коренна.

Да започнем с това, че в Договора за присъединяване на България към ЕС няма норма за влизане в паричния съюз на 01.01.2026г. България се е обвързала с този договор с резерва по този въпрос, представляваща времева дерогация(чл.5 на Договора). Дали са настъпили условията на тази дерогация и дали не са настъпли други съществени изменения в основанията за сключване на този договор е въпрос на актуална правна оценка. Всяка от страните по договора – РБ и ЕС има право на своя оценка. Недопустим е автоматизъм, още по-малко едностранен, който да пусне в действие международната норма 20 години след сключване на договора. А промените са съществени. Променени са страните по договора (Великобритания вече не е част от ЕС). ЕС не е единна държава и няма своя Конституция, както е било записано в чл.5 от Договора за присъеддиняване на България. Променена е икономическата ситуация. Днес ЕС е заплашен от трайна икономическа нестабилност, финансови проблеми, намалена конкурентоспособност в технологично отношение, променена е отбранителната концепция на съюза. Коренно променена е икономическата, военната и политическата основа на евроатлантическото сътрудничество със САЩ. ЕС от 2025г. не е ЕС от 2005г., когато е подписан договора за Присъединяване на България към ЕС. Тук правната схоластика на поддръжниците на автоматизма на влизането в Еврозоната от 01.01.2026г. установява нов рекорд.

Както ЕС, така и Република България имат право да преценят дали ние сме изпълнили условията за присъединяване към Еврозоната и има ли промяна в обстоятелствата, съществуващи при сдключване на международния договор.

Международното право не забранява на странита да променят позицията си по отношение на международен договор. Точно обратното. Международната конвенция за правото на договорите допуска изключение от принципа pacta sunt servanda при условията на rebus sic stantibus. От тази правна възможност често се всички страни, в т.ч. САЩ, ЕС, Израел, Иран, Русия, Китай и др. Десетки международни договори са денонсирани, прекратени, изменени, на това основание или без него. В тази ситуация да се говори, че Договорът за присъединяване на България към ЕС сключен преди две десетилетия трябва да бъде прилаган въпреки настъпилите променени в обстоятелствата е свидетелство за остър дефицит на компетентност или за манипулативност.

Твърди се, че нашето задължение да влезем в Еврозоната на точно определена дата произтичало от задължението да участва в изграждането и развитието на ЕС(по аргумент от чл. 4, ал.3 на Конституцията). Подобно правно становище е абсурдно. Тази норма е толкова обща, че да се обвързва с конкретно действие, а още повече с фиксирана дата, изисква наистина много голямо юридическо въображение, на границата на юридическата схоластика. Не може ли да участваме в изграждане и развитие на ЕС и без да влизаме в Еврозоната на 01.01.2026г., по примера на Дания, Швеция, Чехия, Унгария, Румъния и Полша?

Често се поставят въпроса защо предложението на Президента за референдум за датата 01.01.2026г. не е било направено по-рано през годините на неговия мандат. Отговорът е очевиден: защото датата 01.01.2026г. за влизане в Еврозоната бе определена в началото на 2025г. от днешното правителство. Такава дата не бе определяна нито през 2019г., нито през 2021г., нито дори през 2024г..

Страхувам се, че за народното представителство и правителството правната позиция няма особено значение. Тя не беше изтовена за последните 20 години. Очевидно целта е друга. Обществото да бъде поставено пред свършен факт. В подобни ситуации политиците като правило не мислят за народния суверенитет и пряката демокрация.

По всичко изглежда, че и сега няма да изменим на традицията. И все пак нека напомним, че в съдебната история на България има прецеденти за търсене на отговорност от политици и народни представители за политика в разрез с интересите на обществото, с много тежки последици за народа и страната. Това са делата от 1922г. и от 1945г. за съдене на виновниците за националните катастрофи и втората световна война.

SIC TRANSIT GLORIA MUNDI. Така отминава световната слава!