/Поглед.инфо/ Когато спартанският цар Архидам попитал Тукидид кой е по-добър в юмручен бой – той или Перикъл, Тукидид отговорил: "Честно казано не знам. Дори аз да го поваля, той ще започне да уверява, че никога не е падал, ще убеди всички присъстващи и ще победи.”.

„Историята е философия в примери”. (Тукидид)

И през 2020 г. датата 3 март в календара на Третата българска държава не престава да бъде повод не само за ожесточени дискусии между – от страна на едни, оспорващи на идеологическа основа или срещу шепа сребърници; и други, защитаващи от позиция на историческите факти нейното обективно значение в историята на България. Доколкото не такава е целта на следващото изложение, тук няма да се отклонявам в разглеждане на различните възгледи и теории относно съдържанието и смисъла на понятието нация. Вкл. дали нацията е продукт на държавата или държавата е само форма за проявление като политически и правен субект на суверенитета от една или друга общност като народ или народност/и. Намирам за достатъчно в тази връзка да отбележа определението според българския тълковен речник за нация (от лат. natio – племе, народ) като исторически създала се група хора, възникнала върху общност на езика, територията, икономическия живот и културата. А така също началните думи от Преамбюла на общопризнатия международен акт с неоспорима юридическа стойност в съвременния свят – Хартата на ООН: „Ние, народите на Обединените нации…”.

През 2020 г. българите имаме не само повод, а и основателни причини за отбелязване на 4 забележителни годишнини от събития с решаващо значение, които несъмнено са свързани в историческия процес от съществуването на България:

835 години от въстанието на Асен и Петър (26.10.1185);

815 години от битката при Адрианопол (14.04.1205);

790 години от битката при Клокотница (09.03.1230);

785 години от възстановяване на Българската патриаршия (1235).

Успешното въстание организирано от братята Петър и Асен през 1185 г. има за резултат отхвърляне на византийското владичество и възстановяването на загубената през 1018 г. държавност на българите като нейно възраждане във Втората българска държава. За продължаването на тяхното освободително дело е несъмнен решителният принос не само с битката, в която техният по-малък брат цар Калоян, който по единодушно мнение на историците като един от най-далновидните български владетели разбива кръстоносците на Балдуин І. А за утвърждаването на възстановената българска държавност е безспорна и победата над епирския деспот Теодор Комнин в битката при Клокотница на цар Иван Асен ІІ, чийто надпис в църквата „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново и днес може да се чете:

В(Ъ) ЛѢТО Ϛ•Ѱ•Л•И [6738; 1230 г.] ІНД(ИКТА) •Г• [3] АЗЪ ІѠ(АННЪ) АСѢНЬ ВЪ Х҃(РИСТА) Б҃(ОГ)А ВѢРНЫ ЦР҃Ь И САМОДРЪЖЕЦЪ БЛЪГАРОМЪ С(ЪІ)НЪ СТАРОГО АСѢНѢ ЦР҃Ѣ СЪЗДАХЪ ѠТЪ ЗАЧѦЛА И ПИСАНИЕМ(Ъ) ѸКРАСІХ(Ъ) ДО КОНЦА ПРѢЧ(Ь)СТНѪѪ СІѪ ЦРЬКѠВЬ ВЪ ИМѦ С(ВѦ)ТЪІХЪ •M• [40] М(Ѫ)Ч(Ь)Н(И)КЪ ИХЖЕ ПОМОЩИѪ ВЪ •И•В• [12] ЛѢТО Ц(А)Р(Ь)СТВА МОЕГО В(Ъ) ѤЖЕ ЛѢТО ПИСААШЕ СѦ ХРАМЪ СЪ ИЗЛѢЗОХ(Ъ) НА БРАНЬ ВЪ РѠМАНИѪ И РАЗБИХ(Ъ) ВОЇСКѪ ГРЪЦКѪ И САМОГО ЦРѢ КЮР(А) ѲОДОРА КОМНИНА ѨХ(Ъ) СЪ ВСѢМИ БОЛѢРЪ ѤГО А ЗЕМѦ ВСѦ ПРѢѦХЪ ѠТЪ ОДРИНА И ДО ДРАЧѢ ГРЬЦКѪ И ЕЩЕ ЖЕ АРБАНАСКѪ И СРЪБСКѪѪ ТЪКМО СѪЩЫМ(Ъ) ГРАДОВОМ(Ъ) ОКР(Ъ)СТЬ Ц(А)РѢГРАД(А) И САМОГО ТОГО ГРАДА ДРЬЖАХѪ ФРѪЗИ НЪ И ТИ ПОД(Ъ) РѪКѪ Ц(А)Р(Ь)СТВА МОЕГО ПОВИНОВАХѪ СѦ ПОНЕЖЕ ИНОГО ЦРѢ НЕ ИМѢХѪ РАЗВѢ МЕНЕ И МЪНОѨ РАДИ Д(Ь)НИ СВОѨ ИСПРОВАЖДАѦЩЕ БѢХѪ Б҃(ОГ)Ѹ ТАКО ПОВЕЛѢВЬШѸ ИБО БЕЗ(Ъ) НЕГО НИ ДѢЛО НИ СЛОВО СЪВРЬШАЕТЬСѦ ТОМѸ СЛАВА ВЪ ВѢКЪІ АМИНЪ.

(„В лето 6738 [1230], индикт 3, аз, Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка, още и арбанашка [албанска] и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин.”).

Цар Иван Асен ІІ. Художник: Васил Горанов

С оглед основната тема се въздържам от обсъждане тук подробно на дейността и последиците от нея на споменатите български владетели за съхраняване и укрепване на установената от хан Аспарух и неговите потомци българска държавност. Не би било оправдано обаче да отминем, макар само някои от главните от тях: икономическия и културен възход и утвърждаването на България като първостепенна сила в Югоизточна Европа; възстановяването през 1235 на Българската патриаршия и утвърждаването на Търново като „Трети Рим”; а така също и безпримерната за тогавашния свят проява на великодушие и благородство от цар Иван Асен ІІ след като пленява Теодор Комнин с почти цялото му семейство и болярска свита, не само освобождавайки цялата епирска войска, а и нареждайки ранените и болните бойци да бъдат излекувани и нахранени, отпращайки ги да си отидат у дома.

Паметник на цар Иван Асен ІІ край с. Клокотница

Константин Иречек в неговата „История на българите” пише:

Защо падна България под турско владичество — е въпрос колкото важен, толкова и мъчен, толкоз повече, че подробностите от великата борба, която опустошила в края на XIV в. българските полета, са ни известни само откъслечно. При все това бихме могли да изтъкнем следните три обстоятелства като най-важни причини, които са допринесли за падането на Търновското царство.

Първата причина е византинизмът. Българите, възприемайки от изнемощелите византийци закони и литература, нрави и пороци, от самите си наставници били въвлечени в общия вече за тях гроб. Първите Асеновци още били свободни от гръцко влияние; едва с пристигането на първата гъркиня-царица гърците почват да проникват в България. Византийското господство през XI и XII в. подготвило почвата за гръцкото влияние. Обаче само привилегированите класи — боляри, духовенство и градове — изпаднали в допир с тази гръцка цивилизация; селското население си останало в същото положение, в което е било и преди, па в което си остава и днес.

По-нататък допринесло твърде много да се разстрои древна България богомилството. Това мрачно учение изстудило у хората любовта към отечеството, внесло раздвоение във всички народни класи и в края на краищата довело до деморализация. Когато се появили турците на полуострова, притисканите богомили виждали в тях по-скоро освободители, отколкото притеснители.

Третата причина е средновековният феодализъм. Управлението на страната било в ръцете на егоистичната болярска каста и на попадналото под византийско влияние духовенство. Навсякъде в България, Сърбия и Босна болярите проявявали стремеж към независимост и поради това не били разположени към силни царе. Долната класа от народа пък се намирала в несвободно състояние и прикрепена към земята. Интересите на горните и долните класи, разбира се, не се схождали, но при все това ние сме на мнението, че в България работата не достигала толкова далеч, както в Босна, гдето турците успявали да повдигнат селяните срещу дворянството, като им обещавали свобода. Че българският народ не бил съвсем потъпкан, а умеел и сам да се залавя за оръжие против вътрешни и външни врагове, показва историята на овчарина, селянин-цар Ивайло.”

Във връзка с темата на настоящото изложение намирам за уместно да изтъкна констатацията, че в действащата българска Конституция не се споменава за национален празник.

Съгласно чл. 84, т. 15 от Конституцията Народното събрание определя официалните празници. Актовете на Народното събрание по цитирания текст от Конституцията се взимат с решение, а не със закон. А съгласно чл. 86 ал. 2: „Законите и решенията на Народното събрание са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите”.

Според българския тълковен речник национален означава, който се отнася до дадена нация или й принадлежи;  до общественополитическия живот на нацията; до отделна националност; държавен. А като синоними: народен, отечествен, държавен, обществен, общ, общонароден, публичен, народностен, етнически, племенен, общодостъпен. Официален има различно значение и смисъл: такъв който произхожда от правителството, от властта; който е съобразен с всички условности, правила и формалности; тържествен, следващ някоя церемония; който се използва в специални случаи; сдържан, вежлив, сух. Синоними на думата официален са: тържествен, церемониален, публичен, служебен, длъжностен, правителствен, формален, вежлив, хладен, сдържан, сух, гала, параден, по всички правила, изричен.

Очевидно е, че има разлика и макар национален да е определян като най-важният официален празник, от формална гледна точка според Конституцията не би могъл друг да определи за национален, освен суверенът като единствен носител на цялата власт в държавноправен смисъл. Как, по каква процедура и ред ще направи това е отделен въпрос. Съобразно Конституцията поради това, въпреки да е официален, Народното събрание с решения не може да определя национални празници. Нито пък да ги отменя или ограничава тяхното провеждане и празнуване. Независимо от това със свои решения Народното събрание е утвърдило като официални трите празника:

1/ 3 март – Ден на освобождението на България от османско владичество;

2/ 6 септември – Ден на Съединението на България;

3/ 22 септември – Ден на Независимостта на България.

Паметникът на независимостта, пл. „Княз Александър Батенберг”, София

От множеството съвременни нации, като оставим настрана монархиите, където такъв е рожденият ден на съответния монарх, в повечето републики що се отнася до национални празници съобразно едно или друго събитие от тяхната история е обявен „Ден на независимостта”. В някои „Ден на републиката”, в други „Ден на Конституцията” и пр. Има няколко държави с по два национални празника: Колумбия, Полша, Словакия, Сомалия, Япония. А има и такива с по три: Индия, Пакистан, Унгария. Т. е. България не е уникална по отношение, нека си позволя да ги нарека национални, цитираните три официални празника. Тъй като, ако съдим според мнението на Фр. Енгелс, че: „В историята нищо не се случва без съзнателно намерение, без желана цел. … Всеобщата история е прогрес в осъзнаването на свободата.”, несъмнено без 3 март не би имало 6 септември, както и 22 септември. Ако въпреки многовековните борби на българите през време на османското владичество някои намират смисъл да се спори относно автономния характер като тяхно дело по повод на първата, следващите две несъмнено са изключително национално действие на българския народ. Между другото, каквито и беди да е навлякъл на България цар Фердинанд, а и други след него, той не случайно обявява Манифеста за Независимост на България именно в църквата „Св. Четиридесет мъченици” в Търново, построена по времето на цар Иван Асен ІІ в чест на победата при Клокотница.

Емоционалният, ако не лишен от всякакъв разум не е най-удачния подход към историята. А що се отнася до Министерският съвет, на който Конституцията не е предоставила каквито и да е правомощия в това отношение, той несъмнено не може да внася никакви промени от каквото и да е естество, вкл. дали, по какви начини, къде, кога и т. н. да се отбелязва който и да е не само официален, каквато практика е възприел, да не говорим за национални празници. Защото както се спомена, такива празници по определение се отнасят до общественополитическия живот на нацията, на която принадлежат като народни, отечествени, обществени, общи, общонародни, публични, общодостъпни. Затова каквито и да било действия, ограничаващи отбелязването на който и да е национален празник безспорно са противоконституционни и незаконосъобразни вкл. с оглед приравняването действието на решенията на Народното събрание със законите по тяхната задължителна сила. Още по-малко който и да е министър със заповеди да нарежда или вкл. да препоръчва (!?) ограничения за едни или други публични прояви. „… Министърът с нищо не може да бъде оправдан, той трябва да успява; за него друго правило не съществува.” (Наполеон Бонапарт). А така също и всякакви злонамерени брътвежи при наличието на изрично решение на Народното събрание за обявяване на 3 март за Ден на освобождението на България от османско владичество, дали, какво и как е станало, от кого и защо е било извършено, и пр., нямат друга стойност освен на упражнения по нищоговорене. Не отричам, че някои биха могли да бъдат подведени от такива празнословия и затова не е излишно, макар отделяйки от ценното си време за занимания в съответствие с компетентността си в една или друга област, интелектуалци по принуда да се ангажират и с тяхното опровергаване и доказване на смисъла от едно или друго събитие от историята на България. Да, необходимо е за българите да знаят и са категорично наясно защо и какво празнуват, когато празнуват заедно като един народ, една нация и една държава – Република България.


Източник: Поглед.инфо


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели