Разглеждането на географските открития през XVI век през призмата на романтичния героизъм обикновено закрива бруталната материална реалност. Става дума за въпрос на тонаж, провизии, изчисление на ширина и бърза реализация на подправки и злато. Кастилската корона инвестира хиляди мараведи в предприятието на Колумб, а по-късно и в това на Охеда, не за да разширява философския хоризонт на Ренесанса, а за да заобиколи османския монопол върху източните търговски пътища. В този контекст, идеята, че един отбран елит от картографи просто решава да почете флорентинеца Америго Веспучи (Amerigo Vespucci), буди чисто исторически скептицизъм.
Вспучи, в качеството си на агент на Медичите в Севиля, отговаря предимно за логистиката и оборудването на корабите. Неговите писма – Mundus Novus и Lettera a Soderini – са преписвани, редактирани и комерсиализирани от европейските печатници с цел сензация. Когато Валдзеемюлер и неговият колега Матиас Рингман подготвят картата от 1507 г., те търсят звучно латинско име за южния континент. Избират фемaнизираната форма на Americus – America. Самият Валдзеемюлер по-късно се опитва да се откаже от този термин в картата си от 1513 г. (Tabula Terre Nove), където отбелязва, че земята е открита от Колумб, а не от Веспучи. Но печатарската преса вече е произвела над хиляда копия и информационният поток е незадържим.
Тук обаче сблъскваме академичния консенсус с един по-дълбок филологически и сакрално-географски въпрос. В никоя друга част на земното кълбо цял континент не носи името на дребен италиански търговец. Евразия, Африка, Австралия – всички тези названия имат старокоренни, етнически или хидронимични корени.
Някои изследователи сочат към майянския регион Amerrique в днешна Никарагуа – планинска верига, богата на злато, за която местните индианци говорят още при първите контакти с испанските конкистадори. Други насочват вниманието към Алмерик или Америк – английския флотски финансист Ричард Америк (Richard Amerike), спонсорирал плаването на Джон Кабот през 1497 г. Но ако изоставим западноцентричната счетоводна логика и погледнем към сравнителната митология и пространствената ориентация на древните култури, изплува друга физическа реалност.
В индуистката, будистката и джайнистката космология оста на света е планината Меру – не просто физически връх, а геодезична и духовна котва (Axis Mundi). В текстовете на Вишну Пурана и Махабхарата Меру е точката, спрямо която се ориентира въртенето на световете. Физическото съответствие на този концепт в тибетската геология е планината Кайлаш – строга, пирамидална форма с почти перфектна ориентация по четирите кардинални посоки.
Когато измерим векторите на древните паметници, личи ясно изразена ориентация. Сфинксът в Гиза, изсечен от варовиков остатък на платото, е ориентиран с отклонение под един градус от истинския изток. Неговият поглед се заковава директно в източния хоризонт – вектор, който при продължение по великата дъга на земното кълбо преминава през азиатския масив в посока Тибетското plateau.
За древноегипетската и древноиндийската соларна логика Слънцето не е просто астрономическо тяло, а източник на динамична енергия, чийто залез представлява физическо слизане в долния свят, т.нар. Дуат или Патала. От другата страна на земната сфера – в диаметрална противоположност на Меру – се намира това, което в класическата античност Плиний и Страбон наричат Антиподи.
