Ограничения на първоначалния материален баланс в пулсарните дискове
Разглеждането на планетни системи около неутронни звезди изисква строга ревизия на наличния инвентар от химични елементи. Когато външните слоеве на масивна звезда се разпръснат в междузвездното пространство, гравитационният кладенец на остатъка задържа ограничен обем свръхтежък прах. Формираният впоследствие акреционен диск е лишен от леките фракции, които обуславят стандартната планетна еволюция в Слънчевата система. Тук не говорим за класическа хондритна структура, а за концентриран железен и въглероден конгломерат, подложен на непрекъснато твърдо гама-лъчение.
Това разпределение на ресурсите поставя фундаментален проблем пред всяка хипотеза за биологичен прогрес, дори ако тялото се намира в теоретичната „обитаема зона“ на пулсара. При липса на фотони в оптичния диапазон и наличие на деструктивен радиационен поток, енергийният баланс на повърхността изключва възможността за развитие на фотосинтезиращи организми. Еволюцията на каквато и да е биосфера е ограничена до най-примитивните прокариотни форми, захранвани изцяло от хемосинтеза, базирана на ендогенна топлина и разпад на радиоактивни изотопи в кората. Числата и спектралните анализи не потвърждават версията, че подобни системи могат да генерират сложна въглеродна химия по независим път. Това изглежда логично като математически модел за разпределение на масите, но има един сериозен проблем: липсата на свободен водород и кислород блокира формирането на хидросфера още на ниво първична акреция.
Гравитационна динамика на трикомпонентните системи и импулсен дефицит
Идеята за механично изваждане на планета като PSR B1257+12 c от дълбокото гравитационно поле на неутронна звезда изисква въвеждането на допълнителни маси в системата. Обикновеното сближаване с преминаваща звезда от главната последователност рядко води до улавяне; в повечето случаи резултатът е или пълно разрушение на планетния интегритет под въздействието на приливните сили, или изхвърляне на тялото по хиперболична траектория в открития космос като планета-сирак. За да се постигне стабилен трансфер, е необходима крайно специфична конфигурация, включваща двойка близки неутронни звезди и трети, отдалечен компонент — например жълто джудже, разположено на разстояние от порядъка на хиляди астрономически единици.
Според теоретичните симулации на подобни множествени системи, двата пулсара постепенно губят своя ъглов момент чрез излъчване на гравитационни вълни. Този процес води до тяхното неизбежно сближаване и последващо сливане. В момента на коалесценцията се освобождава огромно количество енергия, а значителна част от масата на двойката се превръща в плазма и радиация. През този критичен период орбиталната стабилност на вътрешните планетни тела се разрушава напълно. Съществува изчислен, макар и минимален шанс, желязната планета да премине през етап на околосекторна орбита и впоследствие да бъде гравитационно „изхвърлена“ към периферията на системата, където оперира третата звезда. Подобни маневри бяха детайлно анализирани в наши по-ранни публикации относно орбиталния обмен в гъсти звездни купове.
Термична деградация и загуба на летливи компоненти при миграция
Ако приемем, че планетата успешно е избегнала директното изпаряване по време на сливането на неутронните ядра, нейният път към новото слънце тепърва започва. Този преход не е мигновен акт, а логистичен процес, продължаващ стотици милиони години. През този период тялото е подложено на екстремно прилно нагряване поради силно ексцентричната траектория на улавяне. Вътрешността на планетата преминава през фаза на пълно втечняване, което ускорява гравитационната диференциация — тежките метали потъват към центъра, а силикатите и оскъдните леки елементи се изтласкват към повърхността.
Основната пробойна в сценария за последващо съживяване на планетата е пълната ерозия на нейната газова обвивка. По време на сливането на пулсарите първичната атмосфера бива буквално издухана от твърдия радиационен вятър. Остатъчният водород, кислород и азот, заключени в минералните структури на кората, се дегазират по време на прилното нагряване, но ниската гравитация на планетата в комбинация с високата кинетична енергия на молекулите води до тяхното необратимо изтичане в космическото пространство. Когато планетата най-накрая циркуляризира своята орбита около жълтата звезда — процес, изискващ милиарди години — тя вече представлява оголено, сухо метално ядро. Плазменият облак, от който тя първоначално е деривирана, просто не съдържа необходимия обем въглеродни съединения и вода, за да се компенсират тези загуби на по-късен етап. Системата остава в състояние на трайна терминална стерилност.