По публикации на медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Заблудата на логистичния оптимизъм
Твърди се, че марсианското денонощие, продължаващо 24 часа и 37 минути, е перфектната биологична рамка за пренасяне на земния живот. Това изглежда логично, но има един огромен проблем, който корпоративните презентации спестяват. Биологичният ритъм е нищо на фона на липсата на магнитно поле. Марс няма диполен магнитен момент — той е изгубен преди около 4 милиарда години поради охлаждането на ядрото.
Без магнитосфера, повърхността на планетата е подложена на непрекъсната йонизираща радиация и слънчеви космически лъчи (SPE). Според данни от инструмента RAD на марсохода Perseverance, кумулативната доза радиация за едногодишен престой надвишава земните норми над петстотин пъти. Твърденията, че реголитът може просто да се изсипе върху куполи за защита, sound добре на хартия, но числата не я потвърждават: за минимален щит е необходим слоен земен или марсиански покрив с дебелина поне 3 до 5 метра, което прави всяка надземна архитектура неизползваема без тежка миньорска техника, каквато към момента няма изгледи да бъде транспортирана.
Роботизиран авангард или счетоводна фанфара
Първата фаза от завладяването — изпращането на автономни строителни системи и фабрики — се поднася като почти готова технология. Посочва се опитът с експеримента MOXIE (Mars Oxygen ISRU Experiment), който успеваемо генерира около 6 грама кислород на час от въглеродния диоксид в атмосферата чрез твърдооксидна електролиза.
Но тук има нещо, което не излиза. За да поддържа база от едва десет души, инфраструктурата трябва да произвежда тонове кислород и гориво (метан) за обратното излитане. За задвижването на подобни инсталации е необходима постоянна енергийна плътност. Слънчевите панели са практически безполезни по време на глобалните марсиански прашни бури, които могат да продължат с месеци и блокират до 99% от слънчевата светлина, както стана с мисията Opportunity през 2018 г. Алтернативата са компактните ядрени реактори от типа Kilopower (KRUSTY), работещи с обогатен уран-235. До момента обаче липсва публично потвърждение за проведени реални изпитания на подобни реактори в условията на дълбокия космос, а международноправният режим за транзит на ядрени материали извън земна орбита остава пълно правно вакуумно поле.
Илюзията за бързо тераформиране
Идеята, че полярните шапки на Марс могат да бъдат разтопени чрез орбитални огледала или термични експлозии, за да се освободи затвореният там $\text{CO}_2$ и да се предизвика парников ефект, звучи инженерно елегантно. Изчисленията на НАСА от последните години обаче показват, че дори да се извлече целият наличен въглероден диоксид от полярните слоеве и почвата, атмосферното налягане на Марс би се увеличило едва до по-малко от 7% от земното. Това е много далеч от прага на Армстронг (около 6,3 kPa), при който телесните течности на човека завират при телесна температура.
Тази версия за "бързо затопляне" звучи добре за инвеститорите, но физиката на газовете я отхвърля. Атмосферата просто няма да се задържи. Поради ниската гравитация ($3.71 \text{ m/s}^2$) и липсата на магнитен щит, слънчевият вятър продължава да "издухва" леките молекули в пространството със скорост от няколкостотин грама в секунда. Без изкуствено създадена магнитосфера — проект, изискващ енергийни ресурси, сравними с цялото годишно производство на Земята — тераформирането е просто метафизика.
