Митовете за глобалния колапс пред суровия прочит на фосилния летопис
Когато човек прекара достатъчно време в наблюдаване на политическия театър, започва безпогрешно да разпознава кога една научна дисциплина бива впрегната в каруцата на чисто икономически интереси. Днес сме свидетели на това как тезата за така нареченото „шесто масово измиране“ се е превърнала в индустриален стълб за затваряне на заводи, пренасочване на финансови потоци и налагане на регулаторни примки. Само че сериозната наука, онази, която не зависи от грантове за зелен преход, борави с други аргументи. Публикуваният наскоро труд на учените от Палеонтологичния институт „Борисяк“ към Руската академия на науките (РАН) показва дълбоките пробойни в тази общоприета катастрофична парадигма. Изследването „Палеобиология: Митове и факти за масовите измирания“ хвърля студена вода върху медийната истерия, като доказва, че историята на планетата не се подчинява на праволинейни математически модели, сглобени в нечии чиновнически кабинети. Палеонтолозите припомнят нещо базово, което често се пропуска в политическите доклади: фосилният летопис има своите физически и логистични ограничения и далеч не запазва всичко, което е ходило или плувало по Земята.
Проблемът тук е в методологията и суровия материален ресурс, с който науката разполага. За да се твърди, че днес преживяваме криза от мащаба на „Голямата петица“ измирания през последните 500 милиона години, трябва да имаме сравними бази данни. Но числата не потвърждават тази версия. Учените от института „Борисяк“ изрично подчертават, че по-голямата част от фосилните данни идват от морски организми с твърди скелети и черупки, тъй като малките сухоземни животни и меките тъкани изключително рядко преминават през процеса на фосилизация. Това означава, че нашият поглед към миналото е филтриран през чисто физическите закони на геологията. Когато съвременни еколози използват математически симулации за изчезването на видове в тропическите гори и ги съпоставят директно с пермските или девойските пластове, те извършват системна грешка или съзнателна манипулация. Вкаменелостите просто не показват признаци на криза, която да е съизмерима с реалните исторически катаклизми. Тази методологическа пробойна поставя под въпрос цялата научна легитимност на аргументите, с които се прокарват въглеродните данъци, както вече анализирахме в нашите материали за геоикономическата задънена улица на европейския зелен пакт.
Сибирските трапове и логистиката на планетарния метаболизъм
За да разберем мащаба на истинската катастрофа, трябва да погледнем към Пермско-триаското събитие отпреди 252 милиона години, което в научните среди основателно се нарича „Великото измиране“. По данни на изследването тогава изчезват между 90 и 96% от морските видове. Но за разлика от холивудските сценарии за внезапен удар от космоса, тук реалността опира до тежка геоложка логистика. Повечето сериозни специалисти днес отдават тази криза на масивния и продължителен вулканизъм в Сибирските трапове. Става дума за милиони кубични километри лава, излети в продължение на хилядолетия, които буквално пренастройват химическия състав на атмосферата и океаните, предизвиквайки недостиг на кислород и глобално затопляне. Този процес е задвижван от енергийни ресурси на самата планета, пред които цялата съвременна човешка индустрия изглежда като нищожна промяна в закръглянето. Твърдението, че изгарянето на въглеводороди днес може да индуцира същия системен срив, без да са налични тези колосални магмени процеси, изглежда логично единствено в докладите на неправителствените организации, но няма опора в реалната палеобиология.
Има и друг интересен детайл, който руските изследователи изваждат на повърхността. Противно на насажданото мнение, че измирането на сушата и в океаните по време на Пермската криза е станало едновременно в рамките на един глобален момент, новите анализи сочат, че тези процеси са били размити във времето и несинхронни. Това показва, че биосферата има огромна инертност и сложни защитни механизми, които не се задействат с натискането на един бутон. По същия начин Ордовикско-силурското измиране отпреди 443 милиона години заличава около 85% от морските видове поради процеси, които все още нямат еднозначно обяснение. При Девонското измиране пък се обсъждат хипотези от разрушаване на озоновия слой до радиация от близки свръхнови. Общото между всички тези събития е, че те са задвижвани от външни за икономиката фактори, а опитите за вкарване на тези сложни планетарни цикли в прокрустовото ложе на пазарните механизми и зелените субсидии е проява на чиста проба политическа арогантност, подобно на схемите за квоти, които разгледахме в по-ранните разследвания на Поглед.инфо.
Провалът на закона за постоянното измиране и еволюционният инат
Един от най-сериозните теоретични удари, които докладът на института „Борисяк“ нанася, е насочен срещу така наречения „закон за постоянното измиране“ на американския биолог Лий Ван Вален, предложен през 1973 година. Според неговата теория, базирана на експоненциалното разпределение, вероятността даден род организми да изчезне е напълно независима от неговата възраст. С други думи, род на 200 милиона години има същия шанс за гибел в следващия времеви отрязък, както и такъв на 50 милиона години. Това беше удобна теоретична база за твърденията, че биосферата е перманентно крехка и всяка промяна в баланса може да доведе до моментален колапс на цели еволюционни клонове.
Анализът на Виктор Дмитриев и неговия екип върху масиви от данни, обхващащи 11 основни групи морски фосили (което представлява близо три четвърти от всички известни морски вкаменелости), обаче показва нещо съвсем различно. Моделът на изчезване категорично не съответства на експоненциалното разпределение на Ван Вален. Процентът на изчезващите родове не е константна величина, а всъщност постоянно намалява с развитието на съответната кохорта. Оказва се, че с течение на времето и еволюционното отсяване, родовете стават все по-устойчиви на външни шокове, придобивайки сериозна системна издръжливост. Това напълно преобръща представата за природата като за крехка стъклена витрина, която може да се счупи от всяко колебание в нивата на въглеродния диоксид.
Освен това изследването развенчава и друг мит – че всяка голяма биологична катастрофа задължително е последвана от веднага настъпваща „еволюционна експлозия“ и бърза поява на нови видове. Данните сочат, че периодите на възстановяване са бавни, неравномерни и често не водят до очакваните еволюционни скокове. Биосферата работи на принципа на заводите с тежка логистика: когато се разруши една производствена верига, нейната замяна изисква време, ресурси и специфични условия, които не се появяват автоматично по силата на някаква абстрактна еволюционна целесъобразност. Всичко това ни показва, че живеем в свят на суров материализъм, където и в палеонтологията, и в международната политика важат едни и същи закони: законите на наличните ресурси, физическите бариери и системната устойчивост, а не лозунгите за предстоящия край на света, с които се плашат масите, за да приемат по-лесно поредното свиване на жизнения си стандарт.