Когато влезете в някое архивно гробище и започнете да прелиствате каталозите на разкопките от Урук, Ур или Тел Ел-Обейд, откривате нещо доста неудобно за любителите на бързите исторически теории. Колелото не е било изобретено за пътуване. Първият твърд обект от такъв тип, сдобил се с физическа дата чрез стратиграфски анализ, е плосък дисков механизъм, намерен в района на днешен Ирак и датиран около 3500 г. пр.н.е. Но върху него няма ди следи от оси, кал или абразия от чакъл. Има следи от фина глина. В продължение на поне пет века тази конструкция е служила единствено и само за оформяне на керамика.
И тук изплува първата голяма пробойни в теорията за „изобретателния гений“. Да сложиш въртящ се диск на масата и да въртиш купа с пръсти е елементарна механика. Но да направиш от това транспортно средство се изисква нещо, което ранният бронзов век просто не е притежавал – подвижно съединение между подвижен диск и неподвижна ос, което да издържа натоварване от неколкостотин килограма, без да засече, да се счупи или да се самозапали от триенето.
За да разберем защо каруцата се бави петстотин години, трябва да спрем да мислим за колелото като за прост дървен кръг. Истинското изобретение не е самият диск, а системата „колело-ос“. Ако направите колелото и оста от едно цяло парче дърво, те трябва да се въртят заедно в легла под каросерията. Това означава огромно триене, което изисква постоянно смазване с животинска мазнина – лукс, който древните земеделски общности са предпочитали да изяждат, вместо да го сипват по осите на каруците си. Ако пък оста е неподвижна, а колелото се върти около нея, отворът в средата на дървения диск трябва да бъде перфектно цилиндричен. Без бронзови длета, без прецизни стругове и без метални свредла направимостта на подобно сглобяване е близка до нулата. Всеки опит да пробиеш ствол на дърво с каменна брадва завършва с разцепване на дървесината по протежение на влакната.
Американистът Робърт Брейдууд и поредица от германски археоботаници от средата на миналия век многократно подчертават, че в алувиалните равнини на Тигър и Ефрат липсва подходящ дървен материал. Там растат финикови палми и върби – мека, влакнеста дървесина, която е абсолютно негодна за изработване на носещи оси. За да направиш устойчива ос и солидно колело от три сглобени дъски, ти трябва твърд дъб, бук или кедър. Тези суровини са се внасяли от Загрос или от крайбрежието на днешен Ливан – търговски операции, налични само за богати храмови комплекси, а не за обикновения селянин.
Поради тази причина Египет – другата голяма суперсила на древния свят – съвсем съзнателно пренебрегва колесния транспорт в продължение на хилядолетия. Когато гледаме релефите от Старото царство, виждаме как огромни мегалитови блокове и статуи с тегло от десетки тонове се придвижват върху дървени шейни, теглени от стотици хора, докато отпред един човек излива вода или масло върху пясъка. Това не е било изостаналост. Това е било рационална инженерна сметка. В условията на финия египетски пясък всяко колело потъва до оста си, увеличавайки съпротивлението до степен, в която впрягът става неизползваем. Шейната разпределя теглото върху много по-голяма повърхност. Документите от строителството на пирамидите показват, че нито един архитект от IV династия не си е губил времето да проектира каруци, просто защото логистиката по река Нил и последващото влачене по мокър пясък са били икономически по-евтини и физически по-ефективни.
Подобна е ситуацията и в Южна Америка. В предколумбовите култури на инките и ацтеките археолозите са откривали десетки глинени детски играчки с колела. Тоест, принципът е бил известен. Но никой никога не е построил каруца в Андското пространство. Причината е физическата география. На надморска височина от 3000 метра, по стръмни планински пътеки без впрегатни животни (ламата може да носи товар на гърба си до 30-40 килограма, но отказва да тегли каруца), колелото е напълно излишно. Шерпите на древния свят са били хората носачи.
