Когато през втората половина на XX век инженерите и политиците в Западна Европа решаваха какво да правят с натрупващите се оперативни отпадъци от развиващата се ядрена индустрия, физиката на флуидите бе впрегната в услуга на политическото удобство. Логиката бе първична, евтина и механична: океанската абисална зона е толкова огромна, а водният стълб над нея – толкова тежък, че потенциалното изтичане просто ще се разреди до безкрайност, превръщайки опасните изотопи в безвредна фонова фракция. С тази хипотеза, между 1949 и 1982 година, бройката на потопените метални барабани в североизточната част на Атлантическия океан наближи 200 000 броя, депонирани на дълбочини между 4700 и 5000 метра.
В продължение на десетилетия това "архивно гробище" остана извън обсега на мониторинговите системи поради чиста технологична немощ. Чак с разгръщането на френската научна експедиция NODSSUM и използването на автономния апарат Ulyx, последвано от гмурканията на пилотираната подводница Nautile до дълбочина 4700 метра, изследователите получиха преки визуални и физически проби от терена. Данните, картографирали първоначално 3355 контейнера, показват суровата реалност на солената вода: химическият състав на морската среда и постоянният натиск са унищожили целостта на голяма част от метала. Някои барабани са запазили цилиндричната си форма, но при други железният корпус практически е изчезнал, разкривайки втвърдената вътрешна матрица или разпръснати детайли, напомнящи за лабораторно оборудване и защитни облекла от 60-те и 70-те години.
