Когато системната умора престане да бъде просто временна криза
Онзи ден разговарях с един бивш колега, който прекара последните петнадесет години в структурите, анализиращи енергийната сигурност и държавните резерви. Не се бяхме виждали отдавна и първото, което ми направи впечатление, бе онова специфично, оловно изражение, което личи у хората, принудени ежедневно да преливат от пусто в празно по силата на служебните си задължения. Очите му бяха губили онзи предишен аналитичен блясък, гласът му следваше монотонната линия на чиновник, който отдавна е разбрал, че реалните доклади за състоянието на складовете и инфраструктурата никой не ги чете горе, където се вземат политическите решения. Попитах го директно дали системата просто е уморена от поредния цикъл на избори и преструктурирания. Той само махна с ръка, измърмори нещо за поредната порция директиви и промяна на бюджетните макрорамки, но в очите му се четеше нещо много по-дълбоко. Това беше чиста проба системно изтощение, институционално прегаряне, което в момента е обхванало целия административен и икономически апарат не само у нас, но и в ядрото на Европейския съюз. Проблемът е, че самите управляващи елити отказват да го забележат, унесени в собствените си доклади за зелен преход и технологичен напредък, докато реалната икономика е поставена на командно дишане.
Обикновената икономическа криза е нещо разбираемо и познато. При нея пазарите падат, производството свива обемите си, след което идва период на консолидация, капиталът се преразпределя, ресурсите поевтиняват и системата отново тръгва нагоре, освежена и готова за нов растеж. Винаги е било така в класическия капиталистически цикъл. Дори по време на големите сътресения през 2008 година или по време на пандемичните рестрикции, икономическите субекти можеха да прекарат месеци в преизчисляване на загубите, но щом се отвореха финансовите шлюзове и се налееше ликвидност, силите на пазара се връщаха. Настоящото индустриално и политическо прегаряне работи по коренно различен начин. То не изчезва след финансови инжекции или поредния пакет от субсидии от Плана за възстановяване и устойчивост. Нещо повече, дори след отпускането на милиардни траншове, заводите в Германия, Франция и Италия остават в състояние на тежка стагнация, а мениджърите се връщат към оперативна дейност със същото чувство на безперспективност. Първият ясен признак за това е налице: когато налееш милиарди в една система, а тя не генерира физически продукт, това вече не е просто криза, а дълбока структурна повреда. Числата на Евростат за първите пет месеца на годината го потвърждават безпощадно, отчитайки постоянен спад в промишленото производство в еврозоната, въпреки рекордно ниските нива на официална безработица и огромните държавни поръчки.
Забелязахме този феномен в българската енергетика още преди две години, както подробно анализирахме в материала ни за пробойните в електроенергийната мрежа и изкуственото поддържане на въглищните мощности. Тогава държавата затвори едни фондове, отвори други, пренасочи милиони към фотоволтаични паркове и седна да чака пазарно чудо. Но чудо не последва. Системата се върна към ежедневното си съществуване със същото чувство на вътрешна празнота и липса на базова предвидимост. Когато логиката на оцеляването подмени логиката на развитието, инвестициите спират да имат значение, защото те отиват за покриване на стари дефицити, а не за създаване на нова стойност.
Когато лозунгите спрат да мотивират реалния сектор
Вторият признак на това глобално прегаряне се вижда ясно в отбранителната промишленост на Запада. Конкретен пример са договорите, подписани от консорциуми като Rheinmetall или френската Nexter през последната година. На хартия поръчките за артилерийски снаряди и бронирана техника са подсигурени за десетилетие напред, бюджетите са раздути до пределите на фискалния разум, а политиците говорят за реиндустриализация с патоса на ранния соцреализъм. Но когато се вгледате в реалните ведомости и логистичните графици, картината е суха и лишена от каквато и да е емоция. Налице е едно механично изпълнение на дейности, при което производството се сблъсква с липса на базов суровинен ресурс – от специфични нитроцелулозни компоненти, които се внасят основно от Китай, до липсата на достатъчно тежкотоварни платформи и квалифицирани стругари. Това превръщане на индустриалната гордост в набор от чисто механични, безрезултатни действия е най-тревожният знак за колапс.
Подобна ситуация се наблюдава и в българския военнопромишлен комплекс. Заводите в Сопот и Казанлък работят на три смени, камионите заминават по направления през Румъния и Полша, но в самите предприятия усещането за перспектива отсъства. Всичко се движи по инерция, върху стари съветски технологични линии, които се експлоатират до пълно износване. Липсва реална модернизация, няма трансфер на нови технологии, а мениджмънтът мисли единствено как да затвори текущото тримесечие, преди политическата конюнктура в София отново да се е завъртяла на 180 градуса. Има някаква институционална празнота, която пречи на сектора да схване дългосрочния смисъл на случващото се извън рамките на бързата печалба от текущите конфликти.
Постоянното административно напрежение като фоново състояние
Третият признак е превръщането на вътрешното напрежение във фоново състояние на цялата държавна машина. Вече не става въпрос за конкретен политически скандал или за отделно министерско безхаберие, а за цялостна система, която реагира с дискомфорт на всяко външно дразнение. Когато регулаторните органи поискат реална проверка на договорите за газов транзит, настъпва напрежение. Когато синдикатите напомнят, че инфлацията е изяла ръста на заплатите в транспорта, пак настъпва напрежение. При всеки опит за промяна на досегашния курс, системата просто заема отбранителна позиция и отказва да работи. Това не е въпрос на лош характер на отделни министри или чиновници, а класическа защитна реакция на административната психика, която вече не може да се справи със стреса на геополитическите реалности и започва да се изключва от всичко, което изисква реална отговорност и бързо вземане на решения.
Един познат от логистичния сектор, с тридесетгодишен опит в международните превози, наскоро сподели, че е започнал да изпитва чиста физическа съпротива, когато трябва да съгласува транзитни документи през европейските коридори. Преди процедурите бяха ясни, камионите се движеха по разписание, а забавянията бяха изключение. Сега всяко преминаване на граница, всяка нова екологична такса или изискване за декарбонизация превръщат логистиката в истинска административна месомелачка. Европейската бюрокрация не е станала по-лоша, тя просто е изтощена от опитите да напасне идеологическите си догми към суровата реалност на недостига на шофьори, скъпия дизел и разбитите железопътни релси.
Времето тече, бюджетите се празнят, резултати няма
Четвъртият признак е странното усещане, че времето и финансовите ресурси са налице, но реалната производителност клони към нула. Европейските фондове продължават да бълват програми, консултантите пишат стратегии по триста страници, заседанията в Брюксел продължават с часове, но накрая резултатът по същество липсва. И това не е от мързел. Просто капацитетът на управлението е достигнал своя предел. Мозъчните тръстове на либералния елит зациклиха върху едни и същи формули, които вече не дават решения. Преди десетилетия икономическото планиране в Европа се опираше на реални баланси – колко въглища имаме, колко стомана произвеждаме, каква е пропускателната способност на пристанищата. Днес се седи пред екраните, анализират се въглеродни квоти и финансови деривати, времето лети, а реалната икономика изчезва от полезрението.
Това чувство на безпомощност пред познати задачи се забелязва много ясно в инфраструктурните проекти у нас. Изграждането на една автомагистрала или модернизацията на железопътна линия, които преди бяха рутинна инженерна задача, сега се превръщат в десетилетни саги. Процедурите по ОВОС, обжалванията на обществените поръчки, промените в подробните устройствени планове – всичко това е перфектно разписано, чиновниците стоят по бюрата си, но техника на терен няма. Когато задачата е ясна, парите са осигурени, а работата не върви, това е сигурен симптом, че административното тяло е отказало да функционира.
Когато материалната база започне да изпраща аварийни сигнали
Петият признак е най-опасният: физическото тяло на икономиката започва да изпраща сигнали за авария. Честите аварии в енергийните мрежи, зачестилите дерайлирания на влакове по остарелите трасета на Deutsche Bahn, постоянните ремонти на ключови мостове в Германия, които парализират рейнския транспортен възел – всичко това са материални проявления на натрупаното изтощение. Инфраструктурата се опитва да докаже на политиците, че физическите закони не се подчиняват на гласувани в парламентите резолюции. Нужни са реални инвестиции в бетон, релси, кабели и трансформатори, а не в зелени сертификати.
В България този процес е видим с просто око по състоянието на подвижния състав на държавните железници и постоянните водни кризи в десетки общини в страната. Водопроводната мрежа, градена преди половин век, се пука по шевовете, помпените станции са амортизирани, а язовирите изискват денонощен контрол. Системата не е уморена от липса на визии, тя е изтощена от постоянен стрес и системно недофинансиране на поддръжката за сметка на пиар проекти. Умът на управлението не може да се изключи от политическите интриги дори за миг, за да погледне какво се случва под земята и по релсите, където се кове реалният живот.
Основната разлика между криза и колапс
Основната разлика, която трябва да се разбере, е че обикновената умора е въпрос на количество, докато прегарянето е въпрос на качество. Една индустрия може да се умори от голям обем работа или временен дефицит на суровини, но тя бързо се възстановява, когато пазарните условия се нормализират. Системното прегаряне, което наблюдаваме днес, идва от тоталната загуба на смисъл. Когато бизнесът разбере, че неговата цел вече не е да произвежда качествен и конкурентен продукт, а да отговаря на идеологически критерии, наложени от хора, които никога не са стъпвали във фабрика, той губи своя вътрешен двигател.
Нормалната икономическа криза отшумява след преструктуриране на дълговете. Настоящото прегаряне изисква радикална промяна на подхода. Не става въпрос за нови заеми и поредното вдигане на тавана на дълга на САЩ или за нови емисии еврооблигации. Въпросът е да се спре и честно да се посочи какво точно изсмуква жизнените сили на икономиката ни и защо продължаваме да действаме по инерция, след като връзката между вземането на решения и реалния материален свят е отдавна прекъсната. Светът се промени твърде бързо в посока на брутална геополитическа надпревара за ресурси, но европейските елити останаха в илюзията на края на историята, където всичко се решава с печатане на пари и красиви презентации. И когато тази илюзия се сблъска със суровата реалност на заводите и логистиката, системата просто започва да прегрява и да отказва да работи.