Страхът от непрекъснато подаване на ток води началото си от технически системи, които днес могат да се видят основно в инженерните музеи. Никел-кадмиевите (NiCd) и никел-металхидридните (NiMH) акумулатори от края на миналия век наистина притежаваха физическото ограничение, известно като "ефект на паметта". При тях системното разреждане до междинни нива караше кристалното вещество в електродите да променя структурата си, губейки ефективен капацитет. Допълнително, примитивните зарядни схеми тогава продължаваха да изпомпват ток дори след насищане на химическия елемент, което превръщаше излишната енергия директно в топлина и неизбежно водеше до физическо увреждане.
Днешният хардуер работи на съвсем друг принцип. Във всеки съвременен преносим компютър е вграден специализиран микроконтролер – Battery Management System (BMS). Неговата задача не е просто да пренася енергия от контакта към анода, а непрекъснато да следи критични параметри като напрежение на клетка, моментна консумация, импеданс и температура. Когато химическият елемент достигне номиналния си праг на максимално напрежение, BMS чипът командва захранващите транзистори (MOSFET) да прекъснат електрическия път към батерията. В този конкретен момент батерията физически се изключва от захранващата верига на машината. Всички компоненти – процесор, видеокарта, дисплей, твърди дискове – преминават изцяло на директно захранване от променливотоковия адаптер. Батерията просто остава в състояние на покой, без през нея да преминава какъвто и да е електрически поток.
Поради тази причина твърденията, че непрекъснатият престой на кабела в контакта презарежда или "измъчва" акумулаторните клетки, се сблъскват с елементарната архитектура на днешните дънни платки. Проблемът за деградацията обаче съществува, но неговият източник е коренно различен и се крие във взаимодействията между термичните условия и високото напрежение.
