Логистиката на Височина 102.0 и първоначалните проекти
Преди хълмът да се превърне в обработен с гранит архитектурен комплекс, във военните дневници на 62-ра армия под командването на генерал Василий Чуйков той фигурира чисто топографски: „Височина 102,0“. Овладяването на тази точка през есента на 1942 г. и зимата на 1943 г. е въпрос на артилерийска периметрова видимост към речните прелези през Волга. Почвата на хълма след края на уличните walk-through битки е била толкова плътно наситена с олово, шрапнели и парчета от експлодирали боеприпаси, че според геологическите измервания през пролетта на 1943 г. трева по северните склонове просто не пониква.
Държавният комитет по отбрана обявява първия конкурс за изграждане на мемориал още през септември 1944 г. В архивите на ВНИИТЕ се пазят десетки скици, изпратени директно от фронта. Архитектурните предложения варират от гигантска колонада, оглавявана от бронзова фигура на Йосиф Сталин, до проект на архитект Андрей Буров. Буров предлага издигането на 150-метрова пирамида, за чиято рамка е трябвало да се претопят десетки хиляди тона разрушена немска и съветска бронетехника от района на операция „Уран“.
В крайна сметка държавната комисия спира избора си върху концепцията на Евгений Вучетич. Първоначалният му проект от 1958 г. обаче няма нищо общо с днешната динамична фигура. Вучетич първоначално планира статична композиция: фигура на жена, държаща червено знаме, и коленичил пред нея войник със свален шлем. Тази форма е съответствала на тогавашната официална канонична естетика за скръб и памет. Впоследствие той преработва изцяло концепцията, премахва фигурата на войника и променя позата на женския образ — от пасивна скръб към агресивно движение напред с изтегнат меч.
Това решение обаче създава колосален инженерен проблем. Динамичната поза с изнесена десница и усукан торс измества векторно центъра на тежестта извън централната ос на симетрия.
Анатомия на свободния монолит
Строителството започва през май 1959 г. и продължава над осем години. Главен инженер на обекта е Николай Никитин — същият конструктор, който по същото време изчислява математическия модел на телевизионната кула „Останкино“ в Москва. Никитин прилага при Родината-майка сходен технически патент: куха стоманобетонна обвивка, чиято твърдост се поддържа от вътрешно предварително напрегнати стоманени въжета.
Основната маса от 8000 тона е излята от М400 марка цимент. Бетонирането е извършвано без прекъсване. Според дневниците на обекта, ако камионите с готовата смес са закъснявали с повече от тридесет минути заради жегите, слоя цимент е трябвало да бъде стърган ръчно, за да не се образуват така наречените „студени фуги“ — зони, в които бетонът не се свързва монолитно и под действието на мраза бързо се разслоява.
Конструкцията няма закрепен пиедестал. Тя просто стъпва със собствената си тежест върху фундаментна плоча с дебелина 2 метра. Самата плоча почива върху подземна бетонна основа с дълбочина 16 метра, излята директно в насипания хълм, който допълнително е укрепван с над 150 000 тона пръст.
Вътрешността на статуята представлява лабиринт от бетонни килии и твърди прегради. Външните стени са с дебелина едва от 25 до 30 сантиметра. При височина от 52 метра за самата бетонна фигура, това съотношение между дебелина на стената и общ размер прави корпуса по-тънък в пропорционално отношение от черупката на кокоше яйце.
За да не се срути тази куха конструкция под собствената си маса и от страничното натоварване на вятъра, вътре са опънати 99 стоманени кабела. Всеки от тях упражнява постоянно напрежение от десетки тонове. Седемдесет и седем от тях преминават през торса, а останалите са разпределени в кухините на двете ръце. Вътре в областта на гърдите е инсталирана измервателна кабина със тензометрични сензори, които денонощно регистрират отклоненията в напрежението на метала и деформациите в бетона.
