Който не е чел Радичков, напразно се е родил...

През любимия му януари преди осем години, Радичков въздъхна и издъхна. Излетя през невидимия комин като пламък, като душа на пламък, който е сподирил своя димящ дух. Отлетя към космическото ни убежище.

Януари е. Любимият месец на добрия вълшебник Радичков. Не само защото върху замръзналото прозорче на българската драматургия изписа с пророческия си показалец „Януари”, а защото словесните му рисунки и заскрежените му букви са божествени частици, с които буди у нас най-чудати спомени.

Например за онези тъмни, мастилените утрини, разсичани от отблясъците, на бумтящата уста на печката, миризмата на боровите подпалки и уханията, витаещи над тенджерата със замаяно мляко. Сънят още те целува по миглите, но очите ти вече са на едно носле разстояние от ледените шарки на баба Зима, която през нощта ги е изографисала върху стъклото над твоето легло.

Домашните котки разчитат йероглифите на градските врабчета, подрънва синджира на дворното ни куче, перестият петел разрязва зимната постеля на тишината, мъртвите отиват да си лягат, живите пък стават от постелите. И онова, което наричаме живот, започва да се топли. Да шуми, да тропка, да мучи, да блее. Проплаква бебе, кашля мъж, баба ми си връзва черната шамия.

Тенец в сайванта тихо бди, верблюди на тавана гукат като гълъби и влюбено се любят, кютуците са кротнали, ще играе брадвата, на пролет сватбата предстои.

Господи, който не е чел Радичков, напразно се е родил. Напразно е се родил българин. През любимия му януари, Радичков въздъхна и издъхна. Излетя през невидимия комин като пламък, като душа на пламък, който е сподирил своя димящ дух. Отлетя към космическото ни убежище.

Сега, без него, в литературния ни обител е студено. Зъзнем по него.

Който никога не е зъзнал по Радичков, не е знае какво е Бог.

Животът е трупане на сняг. На правене на снежни човеци. Игра, безсъзнателна игра, по образ и подобие. След всеки снежен човек остава нещо. Нещо малко. Нещо малко и тъжно. Нещо като угаснали въглени – очичките на разтопения човек..

А след Писателя на снежни приказки, остава живият огън в къщурката на душата, пукотът на цепениците в печката, тихичкото мърморене на емайлирания чайник, мълчалив, висок съсъд, наричан гюмче, светостта на пепелта, в която ще се превърнем, за да се завърнем в пръстта, саждиците, в които се крият домашните дяволчета...

Който не знае как да мисли Радичков, как да го мълчи, той не знае как да се моли, как да мирува, не знае нито що е туй озарение, ни опрощение. Нищо не знае.

Радичков е тайна. Тайната душа на българина. Тази душа е виждала жива самодива, чувала е зурлите на самодивското хоро, тътена на тъпана и танца на момите самодиви, облечени в кенарени кошули, как обхождат пълнолунието в кръг.

Тайната на Радичков е безсмъртна. Простосмъртен е само живият пророк...

Простосмъртният пророк

Румен Леонидов

Не беше шумен човек и не обичаше шумотевиците. Особено около името му – юбилеи, чествания, празнични предавания, публичното и непубличното натрапване, не желаеше да бъде в епицентъра на словесните бури в чаши с медийна вода... Беше нежно, но твърдо настъпил опашчицата на собствена си бяла суета и колкото тя да църкаше и да му се молеше да я пусне, да се разходи между големите като плъхове суети, плъзнали сред столичната врява, Радичков я къташе само край себе си. И тя, поне за мен, остана до сетния му дъх невидима, безплътна, отсъстваща, несъществуваща...

Скромността му бе съизмерима само с мъдростта му на много обичан и способен на много обич човек. Обичта на читателите му бе достатъчна като къшей хляб и чаша изворна вода. Веднъж на улицата срещнах непозната жена, която ме попита как е със здравето любимият й писател Радичков, чула, че не е добре. Не го познавала лично, но искаше да знае дали се възстановява след поредното опасно за живота му заболяване. Отвърнах й нещо неопределено, досрамя ме да я излъжа, той хич не беше добре, но рекох й – вярвам, че Бог не е отвратен от всички българи и няма да ни накаже всички. И тези, които обичаме Радичков, като ни го отнеме без време... Жената ме погледна със светнали очи и прошепна, гледайки ме право в зениците: „Всяка вечер преди да заспя се моля него! Дай Боже молитвите да му помогнат!“ „Помагат, помагат, аз знам, че помагат!“ – казах й и отминах.

Разказах му тази случка, а той тихо се усмихна в себе си и в невероятните му очи блесна пламъчето на благата му и благородна душа. За да го оставя насаме с чутото и за да го извадя от неудобството му – да наруши светостта на обхваналото ни мълчание, продължих да размишлявам пред него на глас: „Представете си, господин Радичков, без да дори да подозирате, колко позитивна енергия всяка вечер хората изпращат към вас. И като се обръщат с чисти думи към Върховенството на Вселената, любовта им се отразява във Всевишния и се връща като добронамерена мисъл в съня ви, във вас...“

Това се случи доста време преди 21 януари 2004 г., когато душата на Йордан Радичков отлетя в божиите простоти... В това си прераждане тя си бе свършила докрай мисията – българската нация получи огромен неръкотворен подарък, който ще й дава път и светлина през предстоящите години на страдания, лутания, морален разпад и жадуване на единение... България загуби един твърде необикновен българин, който се ражда веднъж на 100 години, но той завинаги й остави огромно богатство – завеща й световната си слава. Той направи от България държава на духа и вече се нареди до най-читавите й синове – просветители, будители, възрожденци...

Не само в самото име – Йордан – има нещо библейско. Имаше го и в осанката му на простосмъртен пророк, в припознатото природно присъствие. Мъдрост на икона и светлина на живо кандилце излъчваха тревожните му очи на птица – трепетна и топла, любопитна и помнеща, знаеща и безпомощна.

Обичаше необикновеното в обикновените хора, предпочиташе чешитите, защото самият беше изключителен чешит – гледаше на света през ириса на ироничното, на непонятното. Неговата писателска логика ни се струваше абсурдна, защото владееше тайната на парадокса, магията на притчата, а самият той бе изящна алегория.

И попиваше света с учудването на дете. Изпитваше уважение към странностите на живота и го изучаваше по своему, не по училищния буквар, а по барутния буквар на времето. Странно е, че не записваше нищо, не водеше бележки, записки, дневници – всичко, което му трябваше, оставяше завинаги в живия кошер на съзнанието. Но щом му потрябваше звън, събуждаше нужната, нежна и безценна пчела.

До последно не му додея да поправя правописните грешки на човечеството – най-дългото изречение, което Творецът е съчинил някога. И в бързината е пропуснал препинателните знаци, онези следи по снега от лапките на хишниците и другите отпечатъци, от крачката на врабчетата, също божии твари.

През последните години Радичков говореше с мълчанието си, обаждаше се само когато го попитат, пестеливо цедеше и без това обезценените думи на езика ни. В които понятия като добро, читаво, сърдечно, достойно, почтено сякаш съвсем изчезнаха и се настаниха други, враждебни думи, чужди представи и противни понятия, които него лично не го плашеха, но го оскърбяваха до млъкване.

Сега, доста време, откакто положихме в покойницата тялото му на врабец, няма как да не му кажем, че ние, заедно с неговите врабчета, скърбим, страшно скърбим, че сме още по-осиротели в пустотата на града и в обезселенията на село. Защото няма нито топли комини, нито трохи по первазите. Защото тук хората се мразят. И омразата им е огънят, върху който си притоплят залоената нежност на омръзналото им всекидневие.

Перушинестата му дружина, наречена „Ние, врабчетата“, която облетя земното кълбо подобно на „Малкия принц“, сътворен от летеца Екзюпери, стигна чак до Китайската стена, докато ние тук чирикаме на глас фрази от четивата му и гоним бездомните скитащи думи, лаещи по гражданите като безстопанствените приятели на човека.

Йордан Радичков безспорно бе най-вълшебният магьосник в литературата ни. Той накара читателите по четирите краища на света да го четат с нескрита възхита на своите родни, разнолики и разнорасови езици.

Само Нобеловият комитет не го разбра, дори когато го наизусти на шведски. Макар че тази несбъдната знакова награда ни бе нужна повече на нас, като нация, като наша гордост и комплекс за малоценност, отколкото на блаженото му същество, надживяло всичката суета, всичкото материално царство...

Докато има читави българи, името на този благ човек ще трепти в националната ни памет със собствената светлина на малка, скромна, но неповторима българска черквица... Която обаче е по-ценна от най-големия изографисан храм.

Сигурен съм, че духът на Йордан Радичков е заел отреденото му почетно място до престола на светия Отец.

Ако все още Бог е в наличност.

През последните няколко години Радичков много силно заприлича на Данте Алигиери. Но в подобрен вариант – странникът от страната на турлаците не поведе читателите си към ада, към чистилището и рая, а отвърза балона на мечтата им за свобода, направи опит за летене, подсказа на българина как да се издигне над себе си, помогна му да се види от птичи поглед, отвори му очите за небето и за другите съзвездия от другите далечни небета над планетата. Публиката му се радваше и без да го разбира докрай, защото усещаше, че й се лети, че Радичков й дава възможност да се самоизвиси. Но на публиката не й бе съдено да го стори, не бе готова за такъв прелом в съзнанието си. И в житейското си поведение.

От сума ти време душата на бай Йордан боледуваше. Животът не му се услаждаше. Той не кусваше нищо освен чиста водица, кълвеше по някоя и друга троха като уморено и много самотно голямо врабче. И тихо гаснеше, гаснеше досущ като кандилце, чийто стопанин вече си е отишъл, а философията на фитилчето продължава да блести... В онова играещо в очите му пламъче бе отразена цялата горест на световното добро, замислено за утрешния ден на човечеството... Имах невъзможния късмет да му бъда един от по-младите приятели. И той влезе не само в живота ми, но и в тихите ми молитви, които си думах вечер за здраве, преди да се осъня.

Изглежда не съм се молил достатъчно искрено и силно. Или просто душата Радичкова също се е молела – за покой... И Господ е чул и придвижил с предимство молбата му. Отлетя като осъществен до върха на същността си писател, рядък екземпляр, уникален поет в прозата и драматургията ни, поет, който не пишеше стихове, а ги разказваше така, че от словото му капеше мед, мляко и роса, елей и миро... Радичков не е просто народен писател, народен учител по любов и милост, по свирепи настроения, но и проповедник по допълненията към Закона за защита на Добротата!

Едва ли има читав български дом, в който да не е кацнала поне книжката му „Ние, врабчетата“. Ако отново разлистите необичайните му светове, ще усетите как душата ви, с навити крачоли, нерешително ще запристъпва в потока на спокойствието и плахо ще почне да се оглежда във водното огледалото на спомена. И ще понечи да търси цветни речни камъчета по дъното му. И накрая съвсем по детски ще клекне да ги избира и събира.

Точно това се нарича пълно причастие между творец и сътворение. Тук няма екшън, психо или шоу – но го има простосмъртния пророк. В чародейните си текстове той плавно ни въвежда в своя равномерно дишащ свят и най-подробно го разглежда през лупата на сърцето си. Разглежда го и ни го разказва – като увеличава миниатюрните неща, за да прогледнем, да не останем слепи към тях, а виждащи и невидимото.

Мъдрецът живееше чрез елегията на безпричинната скръб, особено необяснима за рядко скърбящите. Притворете очи и се вижте отстрани през зениците на настоящето, не сме ли досущ като ония негови жаби, които се опитват да пресекат магистралата на бита, без да ги сгази някой огромен джип? Дали това е посоката към нашето изцеление и изкупление? Присетете се и отново прочете пречистващите четива на простосмъртния ни пророк. Защото сянката на малкия ни живот също може да бъде голяма...