/Поглед.инфо/ Изострянето на отношенията между Вашингтон и Анкара е резултат от дългогодишни тенденции в Турция, утежнени от събитията от последните години, пише американският политически анализатор Николас Данфорт в статията си за Foreign Policy. Според експерта, Вашингтон, след като не успя да разбере Турция, предприе много стъпки, които потвърдиха най-големите страхове на турските власти. В резултат на това правителството на Ердоган заседна в "обсаден манталитет" и беше убедено, че САЩ могат да бъдат принудени да правят отстъпки само чрез най-агресивните мерки, смята анализаторът.

Турция, чиято икономика вече е в много плачевно състояние, сега е застрашена от американски санкции във връзка с придобиването от Анкара на руски комплекси за ПВО, както и от икономически мерки от страна на Европейския съюз поради продължаващото проучване на енергийните ресурси от турското правителство край бреговете на Кипър пише на страниците на списанието Foreign Policy американският политолог Николас Данфорт. Като се има предвид, че Турция не толкова отдавна вярваше, че пътят към силата и просперитета за нея лежи чрез НАТО и ЕС, сегашното състояние на нещата беше за Анкара „рязка промяна“ в курса - отсега нататък лидерите му са убедени, че най-добрият начин за прокарване на националните интереси за тях е пряката конфронтация между САЩ и Европа, отбелязва експертът.

Както предполага анализаторът, тази промяна е резултат както от влиянието на дългогодишните тенденции, така и от последните промени в света, в Близкия изток и Турция - проблемите в тази страна се развиват не едно десетилетие, но едва ли биха довели до толкова сериозна кавга между Вашингтон и Анкара, ако не бяха утежнени от цяла поредица от тъжни обрати на съдбата. Ако се вгледаме как се разпада съюзът на Турция и САЩ, става ясно, че конфронтацията може да бъде избегната - и че тя може да се влоши значително, каза Данфорт.

По време на Студената война Турция се е примирявала със статута си на „младши партньор“ на Вашингтон в замяна на „защита от Съветския съюз“, но не без трудности - и следователно, когато Реджеп Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) дойде на власт в странатаразпространявайки собствения си, смесен с исляма начин на недоверие към Запада”, в обществото вече бяха силни антиамериканските настроения, пише авторът. Независимо от това, на първо място ПСР се опита да засили статута на Турция в рамките на „фундаментално стабилния свят, ръководен от Запада“, като се опита да интегрира в тази система целия Близък изток чрез своята „мека сила“. Гуруто на турската дипломация Ахмет Давутоглу през това време имаше завишени оценки на дипломатическото, културното и икономическото влияние на Турция: някои от неговите инициативи, като опитът на Анкара да посредничи за мир между Израел и Сирия, се провалиха, а други - например, изказаното през 2010 г. предложение за ядрената програма на Иран бяха възприети във Вашингтон като вредни. Въпреки това, този курс все още се основаваше на желанието за постигане на мир и единство в региона, което обикновено устройваше американците.

След началото на „Арабската пролет“ през 2010 г. амбициите на Турция започнаха да растат - Давутоглу и Ердоган видяха в настъпилия наоколо хаос възможността да преминат към много по-ислямистка външна политика, помагайки на силите на „Мюсюлманското братство“* да дойдат навласт в целия регион дори с цената на пряк конфликт със сирийския режим и Иран, продължава експертът. Но и такава идеология се оказа „достатъчно съвместима с либералните очаквания“ на Вашингтон, което позволи на „умерените ислямисти“ да дойдат на власт чрез избори. Въпреки че някои американски анализатори бяха изключително оптимистично настроени към „турския модел”, днес стана ясно, че страни като Египет, Либия и Сирия ще могат да го възпроизведат само с голям късмет, подчертава анализаторът.

Провалът на „арабската пролет“ в крайна сметка изостри стратегическите различия между Вашингтон и Анкара, а в очите на Ердоган потвърди и най-лошите му подозрения за Запада. Освен това почти по същото време правителството на турския лидер се сблъска с нарастващи протестни настроения в обществото, критики от западните страни и съпротива от други регионални играчи, поради което неговият „обсаден манталитет“ започна да се проявява все по-явно.

През лятото на 2013 г. в Египет, на фона на уличните протести, беше извършен военен преврат срещу „Мюсюлманското братство“ и президента Мохамед Мурси - и в същото време в Истанбул започнаха протести срещу „нарастващия авторитаризъм“ на Ердоган, припомня Данфорт. Западните медии, някога симпатизиращи на турските власти, които по-рано започнаха да се съмняват в"демократичните качества" на Ердооган, рязко повдигнаха тона, ентусиазирано подкрепиха протестите в Истанбул, но не осъдиха революцията в Египет с относително редки изключения. Такъв контраст между дитирамбите по адрес на турските дисиденти и отказа на Вашингтон да критикува египетския генерал Абдул-Фатах ас-Сиси, който свали Мурси, се възприема като "символ на западното лицемерие по въпроса за демокрацията", пояснява авторът.

Според Данфорт ситуацията в Сирия изигра уникална роля в пропастта между Турция и САЩ през следващата година: докато Вашингтон все повече се тревожеше от подкрепата на Анкара за екстремистки групи, свързани с "Ал Кайда"**, Турция все повече се плашеше от укрепването на сирийските кюрди, свързани с Кюрдската работническа партия, и възприемаше ислямистките групи като удобен противовес на тях. Още по-силно влоши положението скоро след протестите в Истанбул публичното скъсване между Ердоган и проповедника Фетхулах Гюлен, който някога подкрепиидването на Ердоган на власт и му помогна да подобри репутацията си във Вашингтон. Когато движението на Гюлен и западната общественост внезапно се нахвърлиха срещу турския лидер, много хора в страната веднага започнаха да изграждат теории за заговор по този повод и да свързват едното с другото.

След преврата в Египет Анкара последователно се противопоставяше на ас-Сиси, докато Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Израел решиха да го подкрепят, се казва в статията. Товаразделяне на страните бързо се превърна в нова разделителна линия в региона и скоро Турция започна да се противопоставя на изброените страни по цяла редица въпроси. Когато Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства - на пръв поглед без подкрепата на Вашингтон - през 2017 г. наказаха Катар с блокада, Ердоган побърза да помогне на тази страна, защото беше сигурен, че „един ден той може също да бъде под техен прицел. Днес, сътрудничеството в Източното Средиземноморие между Гърция, Кипър, Египет и Израел повече от преди закрепи у Турция, усещането за пръстен от врагове”.

Междувременно в Сирия политиката на Анкара, оттегляйки се от конфликта и надявайки се на унищожаването на противниците си - сирийските кюрди от страна на "Ислямска държава"***, в крайна сметка реализира теорията на заговора, която отдавна беше разпространена в Турция, пише Данфорт. Вашингтон, който по време на Студената война последователно подкрепяше Анкара в борбата й срещу въстаниците от "марксистката" ПКК по време на първата и втората войни в Ирак, неочаквано застана на страната на кюрдите в борбата им за независимост и много турци започнаха да мислят, че американците също предоставят пряка тайна подкрепа на кюрдите в Турция, с цел тя да се разпадне. Затова, когато Вашингтон наистина достави оръжие на съюзните на ПКК Отряди за народна самоотбрана на кюрдите в Сирия, турското общество възприе това като потвърждение на най-големите им страхове - и толкова широко, че то помогна за укрепването на съюза на Ердоган с турските националисти.

Разбира се, значението на външната политика за самото съществуване на режима беше подчертано преди всичко от опита за преврат през 2016 г. - след това Ердоган заключи, че зад него стоят членове на движението на Гюлен и следователно Вашингтон, а отказът на САЩ да екстрадират Гюлен, който е избягал на американска територия, само засили подозренията на Анкара, се казва в статията. Впоследствие преговорите между Турция и Америка започнаха да се преминават с „особено емоционален тон“ - не беше лесно за дипломатите от Вашингтон да обяснят на недружелюбно настроените турци, политиката на тяхното правителство. Освен това, поради стремежа си "дори да е оправдан" незабавно да осъди предприетите от Анкара след неуспешния преврат, външнополитическистъпки, за Вашингтон стана все по-трудно да ги разбере и предскаже правилно, като например широко разпространеното в САЩ убеждение, че Ердоган в крайна сметка ще отхвърли предложенията на Русия и няма да закупи комплексите С-400: американците бяха склонни да приемат това и другите„най-провокационни решения на турския президент като опит да получи отстъпки от Вашингтон. От тяхна гледна точка, закупуването на C-400 беше дипломатически прийом за закупуване на американски аналози при по-благоприятни условия, арестуването на американските граждани и дипломатическите работници беше опит да се стигне до Гюлен, както и предаването на информация за убийството на журналиста Джамал Хашукджи в консулството в Истанбул - акт на шантаж срещу Рияд, изброява експертът.

Самата Анкара, междувременно, упорито позиционира подобни мерки едновременно в по-отбранителен и по-амбициозен тон: изглежда, че дръзките стъпки на турската страна са мотивирани от нейното убеждение, че самите те могат да й позволят да презареди условията на нейните отношения със Запада и да принуди Вашингтон да се откаже от сегашния враждебен курс, предполага анализаторът. Според него турските власти са убедени, че страната е твърде важна за Вашингтон, за да я загуби и затова се опитват да „повишат цената за игнориране на нейните интереси“, очаквайки накрая американците да дръпнат назад.

Тъй като ситуацията в света става все по-опасна и хаотична, Турция също започва да разчита все повече на твърдата сила, предупреждава Данфорт. Така през 2018 г., когато Вашингтон, въпреки протестите на турците, се опита да укрепи позицията на Отрядите за народна самоотбрана в Североизточна Сирия, Анкара нахлу в кюрдския сирийски регион Африн - и турските публицисти бързо заявиха, че такава демонстрация на сила ще покаже, че игнорирането на Турция е невъзможно; по-късно, когато американският президент Доналд Тръмп реши да изтегли войските от Сирия, същите публицисти заявиха, че техните изчисления са се оправдали. Сега страната използва същия подход по въпроса за своите претенции към енергийните ресурси на Източното Средиземноморие, изпращайки там военни кораби, които пречат на кипърските кораби да извършват геоложки проучвания, подчертава политологът.

Както отбелязва авторът, основният проблем за западните политици - включително американските, които трябва да решават колко тежки трябва да бъдат санкциите срещу Турция е фактът, че твърде агресивната реакция ще потвърди убеждението на Анкара, че САЩ са фундаментално враждебна за нея държава, докато твърде слабият отговор ще накара турците да повярват, че техните собствени агресивни крачки работят. Турция, от своя страна, е изправена пред друг, още по-сериозен проблем - може би, провокациите й ще действат в краткосрочен план, но в крайна сметка те само ще увеличат враждебността към нея и нейната изолация. "С една дума, и двете страни имат всички причини да търсят шанс за сближаване, както и всички причини да се страхуват, че без подобно сближаване отношенията ще станат още по-лоши", обобщава Данфорт.

* “Мюсюлманско братство” - организацията е призната за терористична с решение на Върховния съд на Руската федерация от 14 февруари 2003 г.

** „Ал Кайда“ е организация, призната за терористична с решение на Върховния съд на Руската федерация от 14 февруари 2003 г.

*** "Ислямска държава" (ИД) - организацията е призната за терористична с решение на Върховния съд на Руската федерация от 29 декември 2014 г.

Превод: М.Желязкова


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели