/Поглед.инфо/ Когато на 8 януари Сенатът на САЩ гласува резолюция за военни правомощия спрямо Венецуела, републиканската сенаторка Сюзън Колинс заяви, че не е съгласна за „продължително ангажиране в управлението на Венецуела“.

Когато на 8 януари Сенатът на САЩ гласува резолюция за военни правомощия спрямо Венецуела, републиканската сенаторка Сюзън Колинс заяви, че не е съгласна за „продължително ангажиране в управлението на Венецуела“.

Светът остана озадачен, когато президентът Тръмп за първи път заяви, че САЩ ще „управляват“ Венецуела. Тогава той даде ясно да се разбере, че иска да контролира Венецуела, като наложи монопол на САЩ върху продажбата на нейния петрол в останалата част на света, за да принуди венецуелското правителство да влезе в подчинено отношение спрямо САЩ.

Американското министерство на енергетиката публикува план за продажба на венецуелски петрол – вече конфискуван от САЩ; и след това същата система да се използва за всеки бъдещ износ на венецуелски петрол. САЩ ще диктуват как да се разпределят приходите между САЩ и Венецуела и ще продължават тази форма на контрол за неопределено време. Тръмп дори планира среща с ръководители на американски петролни компании в петък, 9 януари, за да обсъди плана си.

Планът на Тръмп е да прекъсне търговията с Китай, Русия, Иран и други страни и да принуди Венецуела да харчи приходите си от петрол за стоки и услуги от САЩ. Тази нова форма на икономически колониализъм ще попречи на Венецуела да продължи да разходва по-голямата част от приходите си от петрола за системата от ефективни социални разходи, която извади милиони венецуелци от бедността.

На 7 януари обаче, вестник „Ню Йорк Таймс“ съобщи, че Венецуела има други планове: „Държавната петролна компания на Венецуела – Petróleos de Venezuela, потвърди за първи път, че води преговори за „продажба“ на суров петрол на Съединените щати. С пост в социалните медии бе заявено, че се използват „рамки, подобни на тези, които са в сила в момента с международни компании като Chevron, и се основават на строго търговска сделка“.

Тръмп заплаши с по-нататъшни военни действия, за да отстрани от поста действащия президент Делси Родригес, ако не се съобразява с плановете на САЩ. Но преди това Тръмп се бе върнал в реалността с решението си да сътрудничи с Родригес, като призна, че Мария Корина Мачадо – предишната фаворитка на САЩ, не се ползва с подкрепата на народа във Венецуела. Самото присъствие на Делси Родригес като действащ президент разкрива провала на операцията на Тръмп за смяна на режима и основателното му нежелание да започне поредната невъзможна за спечелване война на САЩ.

След американската инвазия и отвличането на президента Мадуро на 3 януари, Делси Родригес се закле като действащ президент, потвърждавайки лоялността си към президента Мадуро и поемайки управлението на страната в негово отсъствие.

Коя е Делси Родригес?

И как вероятно ще управлява Венецуела? Като послушна и принудена марионетка на САЩ или като лидер на непобедена и независима Венецуела?

Била е на седем години през 1976 г., когато баща ѝ е бил измъчван и пребит до смърт като политически затворник във Венецуела. 34-годишният Хорхе Антонио Родригес е съосновател на лявата политическа партия Социалистическата лига, която правителството обвини, че има водеща роля в отвличането на William Niehous – подозиран, че е служител на ЦРУ, работещ под прикритие като изпълнителен директор на Owens Corning (американска компания за изолационни материали, най-големият производител на композитни материали от стъклена вата в света, бел. пр.).

Хорхе Родригес е арестуван и умира в ареста след разпит от агенти на венецуелските разузнавателни служби. Макар официалната причина за смъртта му да е посочена като сърдечен удар, аутопсията установява характерни за изтезания тежки наранявания, вкл. седем счупени ребра, счупена гръдна кост и разкъснат черен дроб.

Делси учи право в Каракас и Париж и става адвокат по трудово право; по-големият ѝ брат Хорхе е психиатър. Делси и майка ѝ – Делси Гомес, са в Лондон по време на подкрепяния от САЩ неуспешен опит за преврат срещу венецуелското правителство през 2003 г. и осъждат опита в интервюта за BBC и CNN.

Делси и брат ѝ Хорхе скоро се присъединяват към боливарското правителство на Уго Чавес, а след това и към Мадуро и заемат редица висши постове: Делси е министър на външните работи от 2014 до 2017 г.; министър на икономиката и финансите от 2020 до 2024 г.; министър на петрола; както и вицепрезидент. Хорхе бе вицепрезидент една година при Чавес, а след това 8 години е кмет на Каракас.

На 5 януари 2026 г. – като председател на Националното събрание, Хорхе приема клетвата на сестра си като действащ президент, след незаконната инвазия на САЩ и отвличането на президента Мадуро.

Делси Родригес заяви пред народа си и пред света: „Идвам като изпълнителен вицепрезидент на Николас Мадуро Морос – конституционният президент на Боливарската република Венецуела, за да положа клетва. Идвам с болка за страданията, които са причинени на венецуелския народ след незаконната военна агресия срещу нашата родина. Идвам с болка за отвличането на двама герои, които са държани като заложници в Съединените американски щати – президента Николас Мадуро и първия борец, първата дама на нашата страна – Силия Флорес. Идвам с болка, но трябва да кажа, че идвам и с чест да се закълна в името на всички венецуелци. Идвам да се закълна в името на нашия баща, освободител Симон Боливар.“

В другите си публични изявления, действащият президент Родригес се ръководи от деликатен баланс между категоричните твърдения за независимостта на Венецуела и прагматичната готовност за мирно сътрудничество със Съединените щати.

На 3 януари тя заяви, че „Венецуела никога повече няма да бъде колония на никого“. След като председателства първото заседание на кабинета си, на следващия ден каза, че Венецуела търси „балансирани и уважителни“ отношения със Съединените щати. И уточни: „Отправяме покана към правителството на САЩ да работим съвместно по програма за сътрудничество, насочена към общо развитие в рамките на международното право, което да укрепва трайното мирно съжителство“. В пряко послание до Тръмп, Родригес пише:

„Президент Доналд Тръмп!

Нашите народи и нашият регион заслужават мир и диалог, а не война. Това винаги е било убеждението на президента Николас Мадуро и в момента е убеждение на цяла Венецуела. Това е Венецуела, в която вярвам и на която съм посветила живота си. Моята мечта е Венецуела да се превърне във велика сила, в която всички достойни венецуелци да се обединят. Венецуела има право на мир, развитие, суверенитет и бъдеще.“

Alan McPherson, председател на Center for the Study of Force and Diplomacy (Центъра за изследване на силата и дипломацията) в американския Temple University, характеризира Делси Родригес като „прагматик, помогнал за стабилизиране венецуелската икономика през последните години“. В интервю за Al Jazeera обаче той предупреди, че всяко унизително отношение от страна на администрацията на Тръмп или изисквания, считани за прекомерни, „могат да имат обратен ефект и да сложат край на сътрудничеството, което ще направи отношенията трудно постижим баланс“.

Последиците

След американската инвазия на 3 януари, най-малко дузина петролни танкера отплаваха от Венецуела с изключени транспондери за локализация, превозвайки 12 милиона барела петрол, предимно за Китай, като по този начин ефективно нарушиха американската блокада.

Но на 7 януари американските сили се качиха на борда и конфискуваха два петролни танкера свързани с Венецуела – единият в Карибско море, а другият – руски, в Северния Атлантик, като ясен знак, че Тръмп все още има намерение селективно да прилага американската блокада.

Chevron призова американските си служители да се върнат на работа във Венецуела и да възобновят – след четиридневната пауза, нормалните доставки към американските рафинерии. Но други американски петролни компании не са склонни да бързат за Венецуела, където действията на Тръмп досега само увеличават политическите рискове за нови американски инвестиции, на фона на глобалния излишък на петролни доставки, ниски цени и преход към по-чиста, възобновяема енергия.

След незаконната военна операция на Тръмп, която доведе до незаконния арест на Мадуро, Министерството на правосъдието на САЩ се опитва да образува дело срещу венецуелския президент, обвинявайки го, че е лидер на несъществуващ наркокартел в чужда държава, където американското законодателство не се прилага. При първото си явяване в съда в Ню Йорк Мадуро заяви, че е президент на Венецуела и военнопленник.

Продължаващото конфискуване на кораби в морето и опитите да се изтръгне контрол над петролните приходи на Венецуела не са „балансираните и уважителни“ отношения, които Делси Родригес и правителството на Венецуела търсят; а позицията на САЩ не е толкова силна, колкото предполагат заплахите на Тръмп и Рубио. Под влиянието на неоконсерватори като Марко Рубио и Линдзи Греъм, Тръмп доведе САЩ до ръба на война в Латинска Америка, която много малко американци подкрепят и срещу която по-голямата част от света е обединена.

Взаимното уважение и сътрудничество с Родригес и други прогресивни латиноамерикански лидери, като Лула в Бразилия, Густаво Петро в Колумбия и Клаудия Шейнбаум в Мексико, предлагат на Тръмп начини да опази образа си от все по-ескалиращата криза, в която той и неговите невежи съветници са се забъркали.

Тръмп има изключително жизнеспособна алтернатива на това, в което Марко Рубио го манипулира – да влезе във война: а алтернатива е – което китайците обичат да наричат win-win cooperation (сътрудничество, от което всички печелят). Повечето американци биха предпочели това сътрудничество пред играта с нулев резултат на хегемонистичния империализъм, в която Рубио и Тръмп изразходват трудно спечелените долари на американските данъкоплатци.

Основната пречка за мирното сътрудничество, което Тръмп твърди, че желае, е собствената му сляпа вяра в милитаризма и военното превъзходство на САЩ. Той иска да пренасочи американския империализъм от Европа, Азия и Африка към Латинска Америка, но това нито е по-печелившо, нито по-легитимно според международното право и е също толкова непопулярно сред американския народ.

По-голяма е обществената опозиция срещу американската агресия „в задния ни двор“, отколкото срещу американските войни на 10 000 мили разстояние. Куба, Венецуела и Колумбия са наши близки съседи и последствията от потапянето им в насилие и хаос за повечето американци са по-очевидни, отколкото еднакво ужасяващите човешки жертви, но в по-отдалечените американски войни.

Тръмп разбира, че безкрайната война е непопулярна, но все още изглежда вярва, че може да се измъкне с „еднократни“ операции като бомбардирането на Иран и отвличането на президента Мадуро и първата дама. Тези атаки обаче решават само въображаеми проблеми – несъществуващите ядрени оръжия на Иран и несъществуващия наркокартел на Мадуро; като в същото време изострят дългогодишни регионални кризи, за които до голяма степен е отговорна политиката на САЩ и за които няма военни решения.

Справянето с Тръмп е трудно предизвикателство за Делси Родригес и другите латиноамерикански лидери. Но всички те вече трябва да са разбрали, че отстъпването пред Тръмп или позволяването му да ги елиминира един по един е път към разрухата. Светът трябва да се обедини, за да възпре агресията и да защити основните принципи и правила на Хартата на ООН, съгласно които всички страни трябва да разрешават споровете си мирно и да не заплашват или използват военна сила една срещу друга. Всяка възможност за по-мирен свят зависи от това да започнем да приемаме най-накрая сериозно тези ангажименти – което предшествениците на Тръмп също не успяха да направят.

Набира скорост движение за организиране на протести в цялата страна, за да се покаже на Тръмп, че американският народ отхвърля неговите войни и заплахи за война срещу нашите съседи в Латинска Америка и по целия свят.

Настъпил е критичният момент да издигнем глас и да помогнем вълната срещу безкрайните войни да се обърне.

Превод: д-р Радко Ханджиев

* Medea Benjamin and Nicolas J. S. Davies (Медея Бенжамин е съоснователка на CODEPINK for Peace – гражданска организация на жени, борещи се за прекратяване на войните и милитаризма на САЩ, за мир и човешки права, пренасочване данъчните средства за здравеопазване, образование, зелени работни места и други програми; Николас Дж. С. Дейвис е независим журналист, сътрудник на CODEPINK и автор на „Кръв по ръцете ни: Американската инвазия и унищожението на Ирак“)