/Поглед.инфо/ За това към какво води безотчетната вяра в прогреса.
В днешно време доминиращият възглед на историята е представата за прогреса – постоянното подобряване, натрупване, усъвършенстване на обществото, културата, технологията. Това е догмата на нашето време, дори религия. Всяко тълкуване на обществените процеси се изгражда на някаква безусловна догматика на прогреса.
Тази представа е основана на философска концепция – превръщането.

Превръщането е важен термин във философията на Платон и на Аристотел, съотнасящи се с понятието Битие. Битието се разглежда като вечно, неизменно, безсмъртно, всеобхватно, а превръщането е второстепенно. Защото при Платон представата за душата е попадането на вечната субстанция в света на превръщането. След пребиваването в този свят превръщането, смятан за подлунен свят, душата се връща в своята онтологична родина – в битието.

Християнският модел отрича предсъществуването на душата, отхвърля първата половина на учението на Платон – излизането от вечността, смятайки, че душата се твори от бога.

Новото време решава радикално да приключи н тази „половинчата“ представа за душата, заявявайки, че душа и вечност няма, има само превръщане. Доброто превръщане може да се нарече прогрес, а лошото – регрес. Превръщането винаги се разглежда спрямо битието, което е мяра за превръщането. За това добре говори румънският философ Константин Нойка: той разделя битието, превръщането и превръщането в битие. Така че превръщането във вечност е нещо правилно, а само по себе си е лошо.

Но ако приемем напълно единствено истината на превръщането, ние отхвърляме битието. Няма нито платонова душа, нито християнска. Философията на новто време губи битието изобщо като някаква референтна точка и превръщането става необуздано.

Но за да не се изпада в ужаса от ликвидирането на битието, трябва да се смекчи стихията на безумието. Ето за това е необходима идеята за прогрес, която смята, че всичко става все по-добро. Постепенно процесът на автономизация от битието рано или късно трябва да доведе до елиминация (изпразване) на всяка форма на идентичност. Латинското „identitas“ - id est . „това е нещо“ – онтологично представлява битие. Човек, който запазва идентичността, имитира битието.Задачата на съвременната култура е да се разтвориш сам себе си, да премахнеш свидетеля, който знае за превръщането като външно явление.

Тогава субектът напълно се разтваря в процеса – това е един прогрес, а човек се превръща в негова функция. От тук и разпилените съзнания, предложението човек да се разглежда не като йерархична структура, а постмодернистки – да се проведе неговата демократизация, където всеки орган взима своето решение, а човек става тъкан на процеса и в крайна сметка трябва да бъде заменен от нещо, което повече съответства на превръщането в чист вид. Делез нарича това „шизомаси“ или „ризома“ (когато човек се разтваря, а не се осъществява никъде с изключение на мрежата).

Но когато превръщането напълно погълне битието, никой няма да каже какво се е случило. Когато човек престане да бъде човек, няма да остане свидетел, който да каже, че човекът е убиван – ще има единствено потоци от СМС-и и информационни агенции, утвърждаващи съвършено друг дневен ред, с който и съдържанието на процеса се губи.

Превод: Поглед.инфо