/Поглед.инфо/ Много е увлекателно да наблюдавам как в условията на пандемията западните демокрации стремително се превръщат в закрити тоталитарни общества, основани на повсеместно наблюдение, отнемането на гражданските права и свободи и все по-жестока система на репресии.
В Италия са въведени зелени паспорти, които пряко показват санитарния профил на човека - названието на ваксините, честотата им, показанията на основните телесни процеси - температура, пулс, артериално налягане и прочее - с достъп към едни или други социални възможности и политически права. В Италия това предизвика ужас не само сред популистите, крайните националисти и антиваксърите, но и сред някои системни леви философи като Джорджо Агамбен и Масимо Качари.
Агамбен отдавна се занимава с проблема на “голия живот”, когато натискът на политическата система достига до самата биология на човека, прониква в неговия организъм и се стреми да го управлява на биохимическо равнище. Човек в крайната диктатура се превръща именно в биологичен обект, определящ се като съвкупност от санитарни показатели. Истинският тоталитаризъм се стреми да контролира не само съзнанието, но и тялото. Това е и “голият живот”, когато човек се приравнява към съвкупност от биологически индекси. Това, според Агамбен, е краят на човека и тържеството на най-отвратителните политически системи, които можем да си представим. В трудовете си Агамбен всячески подчертава, че най-авангарден и съвършен пример за “гол живот” е положението на затворниците в нацистките концлагери. Заключените в тях изобщо не се смятат за хора. Агамбен при това се интересува от самосъзнанието на носителите на този “гол живот”, които в такива екстремни условия се трансформират и стават “биосъзнание”, загрижено само да оцелее - неважно как, на каква цена и в какво качество.
И посветил целия си живот на критиката на нечовешката престъпна биологична политика на нацистите, описвайки нейната структура и от страна на палачи, и от страна на жертви, Агамбен се сблъсква днес със същото, но не в концлагер, а в либерално-демократично общество. Той с ужас разпознава в мерките на италианското правителство на Драги, което, уви, беше подкрепено от пречупените леви и десни популисти - Ди Майо от “Пет звезди” и Салвини от “Лигата”, всичките признаци на най-радикалната и нечовешка биополитическа диктатура.
На практика същото, както и в Италия се случва и в друга европейска страна, смятаща се за витрина на демокрацията, във Франция. Там правителството на Макрон взе решение за задължителна ваксинация на много широк списък професии и въведе система от санитарни пропуски. Тези пропуски, както и зелените паспорти в Италия, трябва да съдържат цифрови данни за всички биосанитарни показатели на човека. Освен това, с пряко отношение към КОВИД-19 и предвид разнообразните щамове и разновидности, в пропуска ще се внесе и друга санитарно-хигиенична информация.
Така тялото на човек се помества в тотална система за наблюдение, контрол, проверки, отчет и съответните ограничения, с които може да се сблъскаме, например, на входа на метрото, ако сте си забравили да си изпиете сутринта лекарството. Вратите на вагона няма да ви се отворят. Научна фантастика, ще рекат скептиците. Днес да, утре обичайно явление.
Съвсем доскоро Макрон уверяваше французите, че санитарните пропуски никога няма да има. Днес ги въведе, а неговата партия гласува единодушно.
Както го описва Агамбен в своите трудове, посветени на “голия живот”, от санитарния контрол до политическите репресии има една ръка разстояние. Епидемията във Франция стана повод за забрана на акциите на политическата опозиция на Макрон - широкото общонационално движение “жълтите жилетки”, което започна още преди пандемията, постоянно растеше и заради коронавируса се оказа забранено.
Така европейските демокрации една по една откриват, че санитарната диктатура и пандемичният нацизъм са доста удобни форми на управление. Там, където демокрацията предлага дебати, дискусии, договорености и компромиси, сирените за бърза помощ и полицаите в противогази може значително да опростят и приемането, и прилагането на решенията. Санитарният фашизъм се оказва, че е евтин, изгоден и ефективен.
Цената за удобството на елита е установяването навсякъде на концентрационен паноптикум, нахлуващ вече дори не в частния живот, а в биологичния организъм на човек. Датчиците проникват вътре в телата, които стават прозрачни - голи за тотален електронно-медицински контрол.
Ако тази тенденция продължи, а тя най-вероятно ще продължи, понеже не се вижда край на пандемията, то пред нас остава само един избори - какъв концлагер да си изберем: национален, където нашите организми ще бъдат включени в системата за тотален надзор на суверенна държава, или в глобалистичната мрежа, действаща над националните администрации? А може ли да се избере нещо различно от “голия живот” в националния или глобален затвор? Според мен, не.
Повече нищо не ни остава. Как смятате?
Превод: В. Сергеев