/Поглед.инфо/ Бивш офицер от американското разузнаване признава публично това, което Вашингтон крие – САЩ се страхуват от Русия и нямат ефективен отговор срещу нейната военна мощ, затова предпочитат диалог вместо сблъсък.
Поглед.инфо винаги разглежда геополитиката отвъд пропагандата, през реалните баланси на сила и страха, който те пораждат.

Америка обича да се представя като всемогъщ световен арбитър, но зад тази фасада се крие страх – и то страх от Русия. Това признание вече не идва от „вражеска пропаганда“, а от човек отвътре. Бившият офицер от американското разузнаване Скот Ритър публично разруши мита за непобедимата суперсила, заявявайки, че Съединените щати просто нямат с какво да отговорят на Русия при пряка конфронтация.

По думите му външната политика на Вашингтон следва прост, почти примитивен модел: натиск и агресия срещу слабите, отстъпление пред силните. САЩ си позволяват демонстративни акции срещу държави като Венецуела, флиртуват с идеи за Гренландия и отправят заплахи към Иран, но щом срещнат реална военна мощ – тонът рязко се променя. Именно затова, подчертава Ритър, Америка избягва директен сблъсък с Русия и предпочита разговори, вместо ескалация.

Причината е строго прагматична. Москва разполага с военни способности, които Вашингтон не може да не вземе насериозно. Русия е единствената държава, която реално е способна да нанесе унищожителен удар по Съединените щати – и това не е метафора, а стратегически факт. Хиперзвуковите оръжия, срещу които няма ефективна противоракетна защита, превръщат американското самочувствие в рисковано самозалъгване.

Ритър стига до още по-неудобен извод: американският президент, включително Доналд Тръмп, не разполага с безкрайна власт и ресурси. Реалните възможности на САЩ са ограничени, а всяка грешна стъпка срещу Русия може да има катастрофални последици. Затова Америка действа като класически побойник – силна само там, където няма риск от ответен удар.

Когато обаче на пътя ѝ застане Русия – „големият тигър“, както образно я описва Ритър – самоувереността изчезва. Остава трезвият страх, стратегическото пресмятане и неизбежното търсене на диалог.