/Поглед.инфо/ Когато живееш в една страна, може да ти е трудно да схванеш реално какъв е образът й навън.

Мнозина в Съединените щати се притесняваха, че през последните няколко десетилетия традицията на американското "лидерство" в международните дела става все по-малко свързана с примера, който даваме от гледна точка на върховенството на закона, характера на икономиката ни и участието на гражданите във всички аспекти на националната ни политика, колкото за смазването на черепи в чужбина.

До неотдавна това беше трудно да се види.

Отвъд двата ни най-големи отвъдморски ангажимента, а именно Ирак и Афганистан, военните ни операции в по-голямата си част са все по-непрозрачни. Много неща са свършени с дронове и части за специални операции.

Заедно с това американските дипломатически усилия и ресурси драматично изостават на заден план. Трябва да се изправим пред факта, че Съединените щати са станали хипер-интервенционалистка и едностранна сила.

Още по-лошо, станали сме световният гамен и тормозител.

Изследователската служба на Конгреса пише, че войните след 2001 година са стрували на американските данъкоплатци 1,5 трилиона долара, докато 7000 наши военни са загинали, а 53 хиляди други са били ранени.

Репутацията ни в глобален план също пада - нашата сила и влияние все повече се разглеждат като основна заплаха, както от враговете ни, така и от дългогодишните ни приятели и съюзници.

През последните три години ръководех Проекта за военните интервенции (ПВИ), който идентифицира и проселядва американските интервенции от основаването на страната.

Е, има над 500 такива интервенции в историята ни. ПВИ също така измерва качеството на тези интервенции и именно тук информацията става страшна.

Имайте предвид, че в началните етапи след основаването на страната, Съединените щати са основно фокусирани върху окупирането на околните земи и убиването или контролирането на хората в тях.

Само след Втората световна война Съединените щати се превръщат не само в оцелял, но и в победител, който ще се трансформира в интервенционистката държава, която познаваме днес, формирана в съревнованието със Съветския съюз за глобална доминация.

И все пак Съветският съюз се срути, а американските военни интервенции не спряха. Всъщност, увеличили са се.

Американските интервенции и нивата на враждебност през епохите: От 1776 до 2017 година

Дори още по-изненадващо е, че интервенциите след Студената война са все по-интензивни, като САЩ разчитат на все по-високи нива на сила, отколкото опонентите, срещу които се изправят.

Така например, САЩ могат да прибегнат до насочвани от далече бомбардировки, докато опонентите могат въобще да отстъпят, без дори да се опитват да използват сила.

Средната най-интензивна военна акция, САЩ срещу държава Б през епохите, 1776-2017

Огромната разлика в периода след 2001 година е алармираща. Тя показва, че Съединените щати са готови да прибегнат към употребата на сила, както и да ескалират това към пълномащабна война, докато държавите, срещу които се изправяме деескалират нивата си на сила.

Съединените щати все повече предприемат тези интервенции в разкъсвани от войни територии, които включват фрагментирана политика и нестабилност. Често условията, които се използват като предпоставка за интервенция, са предизвикани от САЩ.

И докато тези интервенции се приемат като краткосрочни военни мисии, които се въртят около специфична нестабилност, те почти винаги ескалират в несвършващи войни и разполагане на войски, както виждаме в Ирак и Афганистан.

Както политологът Иван Арегин-Тофт документира, емпиричните тенденции показват, че великите сили губят такива конфронтации по-често от началото на 19 век, като през 20-ти век намаляването на победите в тях е още по-драматично.

В тези разделени общества агрументът, че САЩ могат успешно да прекратят една интервенция лежи на предположението, че може да се установи дълготрайно мирно споразумение, както и че отделните участници в конфликта се интересуват от мир повече, отколкото от това да се избиват.

За съжаление, както пиша в книгата си "Гарантиране на мира", договорените примирия между участниците в конфликти рядко довеждат до стабилността, която се предвижда при подписването на споразуменията.

Вместо това, обикновено пълна военна победа, особено бунтовническа може да доведе до продължителен мир.

Тези уроци са научени през Виетнамската война, по време на която усилието за постигането на дълготраен мир между Северен и Южен Виетнам е нещо поставено на масата като условие за излизането на САЩ от войната.

Няколко американски правителства гонят нереално споразумение чрез все по-големи бомбардировки на територията на Северен Виетнам, за да принудят Севера да сключи мир, който може да доведе до излизане на Америка от войната и да позволи на Южен Виетнам да се задържи.

В крайна сметка, администрацията на Никсън сменя целите си (по време на прочутите си кампании ЛАЙНБРЕЙКЪР) от инфраструктура (и цивилни) към северновиетнамските въоръжени сили, което води Севера към масата за преговори.

Но Вашингтон също е принуден да приеме, че едно мирно споразумение е по-добро, отколкото продължаващите разходи на американски животи и ресурси.

Вместо да гони мирно споразумение, което никога няма да се задържи, истинският урок е, че великата сила трябва да се задоволи или с това, което през 19 век наричат "наказателни експедиции" (параден вход, нараняваш целта си и напускаш) или да избягва намесата с военни сили като цяло, за да избегне и кошмари като Виетнам.

Прекомерното опиране на военните и употребата на сила от страна на Съединените щати трябва да се промени.

Външната политика на "армията първо" рискува американската глобална легитимност, застрашавайки насърчаващите мира институции, които някога САЩ подкрепяха.

Упадакът на американската икономическа, социална и военна мощ ще доведе до формиращи се съюзи, които сериозно ще увеличат риска от още една световна война и залез на Америка.

Независимо от това кой спечели президентството през ноември, американците трябва да поискат по-разумна външна политика, която не разчита първо или изключително на употребата на сила, която се е доказала като толкова скъпа за нашите войници, портфейли и репутация.

Трябва да пренастройм нашата дипломация и да бъдем умни в нашите търговски отношения с другите държави.

И макар, че винаги ще има предизвикателства, които изглежда изискват от нас да отговаряме със сила, трябва също да си спомним и нашата национална традиция, която наистина направи Америка велика, а именно, че винаги сме предприемали различен подход.

Традицията ни беше да позволяваме на другите да имат пространство за решаване на собствените си проблеми и чак тогава да се намесваме ако е нужно с икономическа и дипломатическа подкрепа съвместно с дългогодишните ни съюзници, а военно само след като всичко това се е провалило.

Трябва да преосмислим това, което отците основатели наричаха "апел към небесата" - целенасочена, смазваща и временна военна интервенция.

Превод: СМ