/Поглед.инфо/ Нуждае ли се Америка от двупартиен външнополитически консенсус? За предпочитане е да има широк национален консенсус относно това какви са американските национални интереси и как те да бъдат преследвани.

Съединените щати ще бъдат в неизгодна позиция, ако външната им политика се клатушка между два полюса на всеки няколко години.

Но от друга страна, ако двупартийната външна политика просто значи връщане към стагниращия, тесен набор от възгледи, които доминираха през последните тридесет години, тогава по-добре да не сме част от това.

Има някои обещаващи сигнали на двупартийно сътрудничество, което цари в изпълнителната власт и опозицията срещу незаконните войни от последните няколко години, особено що се отнася до американската намеса във войната в Йемен.

Ако има външнополитически консенсус в Съединените щати, той трябва да бъде изграден на основата на ангажираност към конституцията, мира и въздържането.

Опитите да се възстановят банкрутиралите консенсуси, които вече провалиха страната, само ще доведат до още повече от същите скъпи авантюри и пропуснати възможности.

Демократическият сенатор от Делауеър Крис Коонс наскоро изрази визията си относно това как трябва да изглежда "двупартийната външна политика" в бъдеще. В общи линии възгледите му са точно обратното на това, от което се нуждае страната.

Сенатор Коонс описва връщане до подходите от епохата преди Доналд Тръмп, когато и двете партии си сътрудничеха в поддържането на колосални военни разходи, твърде задълбочени ангажименти към много други страни и безкрайните, неспиращи войни.

И то до такава степен, че все още има двупариен консенсус сред демократи и републиканци в подкрепата на тези неща, който въобще не е добър за Съединените щати, и чието продължаващо съществуване е повод за тъжни констатации, а не фанфари.

Сенатор Крис Коонс доказва, че двупартийната външна политика все още е възможна, но той не дава доказателства, че тя е желателна.

Тази статия има значение, защото е ясно, че Коонс пише в качеството си на сурогат на кампанията на кандидат-президента Джо Байдън.

Той се бори за високопоставена позиция в една бъдеща администрация на Байдън, най-вероятно като държавен секретар. И наистина, има добра причина да очаква, че ще получи назначението, което желае, ако Джо Байдън спечели изборите.

Сенаторът казва следното:

"Ключът към двупартийната външна политика е никога да не губим от поглед вътрешния фронт".

В същото време защитниците на този подход неглижират това, което се случва у дома и го правят от десетилетия при това. Много е хубаво да се каже, че американските политици трябва да обмислят как външната ни политика афектира американците у дома, но това очевидно не е обвързано със сериозно обмисляне какви трябва да бъдат приоритетите и ролята, която Съединените щати трябва да играят.

Въпреки многобройните провали на двупартийнния външнополитически консенсус през последните двадесет години, Коонс не показва никакъв интерес към креативното мислене.

Той въобще не се опитва да измисли начин, по който неговата партия да промени и подобри американската външна политика.

Едно от слабите му места, разбира се, е Иран. Той говори за потенциална двупартийна подкрепа за "ново споразумение" със страната:

"Членове и на двете партии подкрепят договарянето на многостранно споразумение с Иран. Такова, което да включва ограничения на ядрената програма на страната и стриктни проверки, приложими лимити на тестовете на балистични ракети и наказания за подкрепата от иранска страна на терористични проксита в Близкия изток".

Дори и да имаше двупартийна подкрепа за това фантастично споразумение, това все още не значи, че си струва такова нещо да се търси.

Сенаторът удобно не споменава, че нито една от останалите страни не се интересува от договарянето на подобно споразумение.

Повечето от предложенията, които са включени в тази проект-сделка са твърдо отхвърлени от Иран и би било дори още по-трудно да се прокарат след иранските президентски избори догодина.

Сенатор Коонс просто попромени малко опорните точки на администрацията на Тръмп и им сложи етикета "многостранно".

Коонс неволно ни показва колко нереалистична и хардлайнерска е неговата представа зае "двупартийна външна политика" и как всички ние трябва да я отхвърлим.

Сенаторът също така акцентира на ролята на Конгреса във въздържането на президента, но удобно пропуска някои от най-значимите отпори срещу Тръмп в законодателния орган:

"Конгресът е възпирал най-импулсивните и лошо обмислени държавнически опити на президента.

Когато Тръмп се опита драстично да ореже бюджета за външна помощ, Конгресът подкрепи финансирането за националната сигурност, търговските и хуманитарните ни интереси в чужбина.

Когато Тръмп прекрати военните учения на Корейския полуостров, Конгресът му попречи да изтегли войските ни от там.

След като Тръмп се опита да се сближи с руския президент Владимир Путин и севернокорейския лидер Ким Чен Ун, Конгресът наложи нови санкции срещу Москва и Пхенян с мнозинство.

И след като Тръмп показа подкрепата си за отвратителните нарушения на човешките права от Китай, Конгресът прие закони, които президентът трябваше да подпише, насърчаващи правата на човека в Хонконг и Синдзян".

Някои от тези действия на Конгреса може и да са били правилни, а някои безсмислено завързват ръцете на президента при опита да отхлаби санкциите, но това, по което всички си приличат е, че отразяват конвенционалния възглед относно курса на американската външна политика.

Сенатор Коонс никга не споменава нещо по-интересно и различно като израз на двупартийното сътрудничество, което се е случвало в Конгреса през последните четири години.

Това само показва колко лишена от въображение и мисъл е неговата визия.

Неговата статия игнорира напълно събитията в Йемен и американско-саудитските отношения. Не се споменава и битката за оръжейните продажби или фалшивото обяваване на "извънредна" декларация от администрацията, за да се избегне разследване от Конгреса.

Конгресът използва Закона за военните правомощия за пръв път през 2019 година за да предизвика продължаващата американска намеса във войната в Йемен.

Това беше значителен протест срещу незаконната война и престъпването на президентските правомощия. И при това беше двупартийна инициатива, започната от сенаторите Бърни Сандърс, Мърфи и Лий.

Очевидно това обаче не е този тип двупартийно сътрудничество, от което демократът Коонс се интересува.

Впрочем, сенатор Коонс беше един от последните демократи, които се присъединиха към опозицията срещу войната в Йемен.

Когато резолюцията за прекратяване на американската намеса там беше пусната в Сената през пролетта на 2018-та година, сенатор Коонс гласува срещу нея:

"Менендез и други девет сенатори - сенатор Крис Коонс, Катерина Кортез Масто от Невада, Джо Донъли от Индиана, Хайди Хайткамп от Ню Джърси, Джо Манчин от Западна Вирджиния, Бил Нелсън от Флорида, Джак Рийд, Дъг Джоунс от Аляска и Шелдън Уайтхаус се обединиха с всички републиканци, освен петима, за да ударят по законопроекта за изтегляне от Йемен".

В крайна сметка Коонс получи катарзис и започна да подкрепя резолюцията след голямото възмущение срещу Саудитска Арабия, което дойде на фона на убийството на журналиста Джамал Кашоги.

Въпреки това, Коонс и относително ястребово насочените му колеги от демократическата страна, се противиха на опитите да се прекрати американската намеса във войната доста дълго преди да променят позицията си.

Разказвам историята на Коонс за Йемен, защото тя е добър пример как демократични центристки ястреби се позиционират по този въпрос.

Първоначално, те подкрепяха тази политика при президента Барак Обама, а после продължиха да не казват нищо срещу нея през първите две години от мандата на Тръмп.

Само след като стана политически опасно за тях да седят на страната на Тръмп, те се обърнаха.

В продължение на десетилетия, междупартийният политически консенсус се създаваше от републикански ястреби, които задаваха рамките на дебата, и демократически ястреби, които ги следваха.

И само след някоя наистина много ужасна политика, която добиваше публична известност, последните, т.е. демократите започваха да осъзнават, че агреисвността и милитаризмът не са добра политика.

Фетишизацията на двупартийното ястребство като нещо добро само по себе си, доведе до много от нашите най-лоши външнополитически катастрофи, какъвто беше случаят с Йемен.

"Съеудинените щати не трябва да избират между това да бъдат световният полицай и да седят зад окопите. САЩ могат да се намесват в света по-избирателно, както и по принципни и прагматични начини, които служат на интересите на работещите американци", пише Коонс.

Това може и да звучи достатъчно разумно, но в нито един случай Коонс не идентифицира някоя зона, в която Съединените щати би трябвало да се намесват по-малко.

Той казва, че Съединените щати могат да бъдат по-избирателни относно местата, в които се намесват, но отказва да заяви как и кога ще стане тази промяна.

Сенаторът иска да представи един риторичен баланс между свръхангажираността във външната политика и окопаването, но когато се стигне до детайлите, той винаги застава на милитаристката страна.

Ето това обикновено става, когато политики или високопоставен държавен служител настоява да се поддържа американското "лидерство".

Запазването на това "лидерство" се е превърнало в самоцел и всичко друго трябва да му е подчинено.

На практика външнополитическият двупартийен консенсус винаги е значел постоянна подкрепа за нови войни, които при това не могат да се печелят, по-високи военни разходи и все по-нарастващ списък на външнополитически намеси.

Америка не се нуждае от повече от това. Ако това е всичко, което един външнополитически консенсус между демократите и републиканците може да ни предложи, то американците трябва да гледат в друга посока.

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели