/Поглед.инфо/ Президент като Доналд Тръмп Съединените щати не са имали поне от началото на ХХ век. А може да се окаже, че изобщо не са имали в историята си.

Просторек, еднакво арогантен във и извън собствената си родина, съвършено неосведомен за света и опасно непредвидим в действията си, той постъпателно руши установения от неолиберализма преди четири десетилетия световен ред.

Рядко изключение в политиката дори на Съединените щати, Тръмп  е типичният образ на американски патриот, но  всъщност, вече и на американски… националист/!/.

           Едни го имат за забавен, други - за много  опасен, но всички - за съвсем несериозен политик, случайно попаднал на високия пост…

          Всъщност, той е много сериозен, както е сериозна и каузата, на която се е заел да служи. И ако доживее да изкара двата полагащи му се президентски мандата, светът един ден ще говори  за „епохата Тръмп”. Просто, защото този свят ще бъде  друг – много по-различен от сегашния.

          А че това е така, личи от истеричната ненавист, с която го отрупват неолибералите от всички сортове и породи  - от крехките холивудски актриси  до коравата Тереза Мей

       Но коя е сериозната кауза на този необичаен политик, типичен  продукт наамериканския бизнес, който с непредвидимите си действия изправя – мине, не мине – на нокти целия свят?

          Отговор на този въпрос ни дава историята на Съединените щати - от създаването им до ден днешен.

                                            *    *    *

             По повод избирането на Доналд Тръмп за президент, в световното медийно пространство бе пусната очевидната нелепост за руска намеса. Но либералната„международна общност” я възприе за чиста истина. Безспорна е връзката на тази лъжа с една друга, този път с авторство на Лондон - скандалът с опита да бъдат отровени баща и дъщеря Скрипал. Тук вече се вихреше нараненият дух на англосаксонството.

        С избора на Д. Тръмп бе подхвърлена на критика дори самата  избирателна система на САЩ, според която, въпреки че Хилари Клинтън гласуваха повечето американци - за победител бе посочен  нейният опонент. Той получи подкрепата на мнозинството от делегираните представители на отделните щати.

          Но в случая, най-интересен бе не този безспорен недостатък на американската избирателна система. По-важно се оказа едно събитие, станало малко преди изборите и… извън САЩ. Това бе  референдумът във Великобритания за т.нар. „Брекзит”, т.е. - за напускане на Европейския съюз от Обединеното кралство.

             Тези, които слабо познават историята на отношенията между Великобритания и САЩ  едва ли биха видели някаква връзка между двете събития. А такава има. И то каква!

            Всички проучвания на общественото мнение преди изборите в САЩ прогнозираха победа на Хилари Клинтън и Демократическата партия. Това очакваха политическите лидери  в Европа и света, това  предричаха и мнозинството от световните медии, които – между другото – доста поработиха за тази така желана от тях победа

         Очакваната победа обаче не се състоя! Малко е да се каже, че изненадата от това бе голяма, тя бе разтърсваща. Не само заради факта, че крахът на очакванията за победа  се случи така неочаквано, а от проблясъка в колективното съзнание на неолибералните глобалисти, че рухва техния проект за нов световен ред. Точно така, както се случи с нас – марксистите – преди 30 години…

             И в двата случая става дума за непознаването, а от него и за  подценяването на вътрешните антисистемни противоречия, както при капитализма, така и при социализма. И в едната, и в другата система, политиците и политолозите смятаха, че такива противоречия са присъщи на противниковата система, а в тяхната – такива няма.

        Преди три десетилетие тази самозаблуда катурна  социализма в СССР и Източна Европа. Сега е ред на капитализма, който гъмжи от противоречия – класови, расови, национални, социокултурни и т.н. Но най-опасни за капиталистическата система сапротиворечията в  управляващата  буржоазната класа; и особено – между различните кръгове на едрите корпоративни формации.

         Те имат своето политическо представителство в лицето на   съответните партии. В САЩте са само две, като защитават различни понякога антагонистични вътрешносистемни интереси. Точно такова е сега положението в най-мощната капиталистическа държава в света.

        Пълната зависимост на американският политически елит от финансовата олигархия вече не е нещо ново и неизвестно. То има дълга история – още от времето на Гражданската война в САЩ.          Зависими са, както стана вече дума, и двете основни политически  партии там  -   Демократическата и Републиканската. И не е вярно клиширанотов марксистката идеологическа литература  твърдение, че между двете партии няма никаква разлика.         Такава има! И тя никак не е за пренебрегване.

Вярно е че двете основни политически сили в САЩ  са партии на едрия капиталНо самият едър капитал не е единен. Когато  капиталистическата система е в смъртна опасност той е единен, но във всички  други случаи – не. И след като има различия между двете основни фракции на едрия монополистичен капитал в САЩ, те се пренасят и върху двете политически партии. Тези различия не са малко, но сега ще разгледаме самодве от тях, които се отнасят както до вътрешната, така и до външната политика на  страната.

            Във вътрешната  политика Републиканската партия изразява възгледите на консервативно настроените американци. А на политическия  консерватизъм е присъщкултът към традиционните ценности и институции – държавата, армията, семейството, училището, при това не само с образователните му, но и с възпитателните му функции.Важно място в тази ценностна система заема църквата и особено религията. Крайният, събирателният стремеж на привържениците на тази система, е формирането на единнасеверноамериканска нация. Това е  ядрото на идеологията на Републиканската партия,идеологията на американския изолационизъм и патриотизъм, чиито  привърженици са главно жителите южните и централните щати, малкия и среден бизнес. А и не малка част от американския пролетарият. Тази идеология има своите привърженици и сред най-едрия корпоративен капитал, действащ главно в реалната икономика – в промишлеността и селското стопанство.

          Съвсем различна е идеологическата доктрина на Демократическата партия. Дори емоционалните нагласи в нея се различават от тези на консерваторите-републиканци. Нейната идейна сърцевина в миналото бе либерализма, а днес е  неолиберализма.

             В началото на съществуването на САЩ между тези два мирогледа нямаше рязка, ясна граница. В определени случаи те преливаха един в друг. Идеята за абсолютно свободния пазар, за неограничената с нищо свободна стопанска инициатива на всеки човек и днес се споделят от мнозинството американци без оглед на главните буржоазни партии,  които поддържат.

         Но крайният индивидуализъм, преминаващ в един агресивен егоизъм, пълният отказ от всякакви форми на колективно съжителство правят либерализма неприемлив в една общност, която се стреми да се превърне в единна нация със своя мощна държава.Да не говорим пък за безчислените религиозни общности, действащи в САЩ. А култът към индивида, който само по прагматични, користни причини пребивава в тях, им енеприемлив, дори враждебен. Не случайно териториите на властващия либерализъм са щатите по крайбрежията на двата океана и централния север на САЩ.

           Социалните слоеве, които споделят идеите на либерализма, са главно представителите на свободните професии, които в САЩ не са никак малко, бизнеса в сферите на услугите и най-вече едрият финансов капитал, който ненавижда  държавните граници, смятайки ги за абсолютен анахронизъм за съвременния свят.

           Може да се каже, че Д. Тръмп е открито саботиран и от висшата администрация на страната, заемаща своите и на семействата си позиции, получени от почти полувековното господство на либерално настроените президенти – от Джими Картър до Барак Обама

          Враждебна на Д. Тръмп, в голямата си част, е и  художествено-творческата интелигенция, която интелектуално владее медийното пространство в САЩ. Именно тя създава погрешното впечатление, че Д. Тръмп е скандална личност, нежелана от мнозинството американци.

Всъщност, положението е точно обратното! Мнозинството от американското население подкрепя своя президент. При това, тази подкрепа расте и ще продължи да расте. Това не дава спокойствие на социално-политическите и териториални центрове на  неолиберализма. От тях идва така яростното отричане на всяко действие на Д. Тръмп - както във вътрешната, така и във външната политика на САЩ.

          Вътрешното противопоставяне между двете политически течения - на  либералното и консервативното - естествено се пренася и върху външната политика на САЩ. То води началото си от времето на Гражданската война, когато изолационизмът се подлага на съмнение и се заражда англосаксонския проект за  световно господство.            

        Това, което  е общо  за външната политика и на двете основни идейни течения в САЩ, е нейната арогантност и агресивност и липсата на диалогичност. Но между тези течения има и различия. При това – немалки. Те са и в приоритетите, и в желаните съюзници, и в определянето на близките цели

        Идеологическата сърцевина на мирогледа на Демократическата партия във външната политика е: световно господство на англосаксонските държави. Преди президентските избори, които спечели Тръмп, почти всички големи познавачи наамериканския палитически живот даваха предимство на Хилари Клинтън –представителка на силно глобализиралия се едър финансов капитал.

           На другата страна е монополистическият промишлен капитал. Условно казано – това е американският национален капитал. Помним лозунга на Тръмп: "Америка - преди всичко!".

           Непосредствено след създаването на новата независима държава – САЩ, има известно колебание за официален език. Но е определен английският. Така САЩ ставатбъдеща част от  световната англосаксонска геополитическа общност. За по-точно, понякога я наричат общност на англоезичните народи.

    По този начин   в американската  външна и вътрешна политика се зараждат две идеологически течения: едното – на изолационизма и второто – на англосаксонското единство. И така е до днес – вече почти 250 години!…

          Разбира се, това не е единственото разделение на т.нар. американски „истеблишмънт”,  но то винаги – кога скрито, кога открито, е играло съществена роля в развитието на великата държава. Привърженици на тези две идейно-политически течения има и в двете основни партии – Републиканската и Демократическата. Те много често са определяли стратегическата линия на американската външна политика, но в първата преобладават изолационистките настроения, във втората – тези наанглосаксонския експанзионизъм, който през последните десетилетия, се въплъти в идеологията на глобализма.

           Естествен бе стремежът на САЩ към намиране на свое „място под слънцето” и въпреки различията между двете основни партии и предпочитаната от тях политическа линия, има и нещо, което ги обединява – тяхното агресивно поведение във външната политика и стремежът най-напред към регионално, а след Първата световна война и към световно господство. 

           До Гражданската война 1861-1865 г. в САЩ еднозначно преобладава линията на изолационизма, като империалистическите му амбиции се ограничават само в рамките на двете Америки – Северна и Южна. Европейските проблеми остават встрани. След Гражданската война, която премахва робството, започва бурното развитие наамериканската икономика, която в края на XlX век става водеща в света. Идеята за англосаксонско единство с Великобритания при решаване на световните дела печели все повече привърженици.

           Това става не без усилията на някогашната метрополия, т.е.  на Великобритания. Така, през Първата световна война, САЩ и Великобритания са военни партньори, а след нея, когато  от длъжник Щатите се превръщат в кредитор на Лондон, те стават стратегически съюзници.

          Това положение е предварително подготвено със създадената през 1913 г. Федерална резервна система, която отнема от американската държава правото ѝ да емитира собствена валута.

         В периода между двете световни войни идеята за англосаксонско братство и единство окончателно се преформатира в проект за световно господство на  англоезичните народи. Пряко и упорито този проект е заявен от Уинстън Чърчил на 05.03.1946 г., в  речта му в Университета на  американския град Фултън, когато вече не е премиер на Обединеното кралство. Капиталът и партията на Чърчил също са агресивни и се борят за световно господство. Но вече разчитат на съюзници и имат други приоритети. 

            Увереността на англосаксонските глобалисти, че Хилари Клинтън ще бъде новият президент  на САЩ, подклаждана от най-влиятелните световни медии, бе толкова силна, че британските консерватори на Тереза Мей предизвикаха твърде прибързано т.нар. Брекзит. Спечели Тръмп и стана неудобен за цялата световна либерална общност. Включитилно и... българската.

           Tази общност и нейните донори не са се отказали от намерението си да насочат международната дейност в желана от тях посока. Или да го отстранят от поста му. Но ако той се заинати и не приеме нито една от тези две опции има и  трета, неведнъж използвана опция, принадлежаща към американските политически традиции...


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели