/Поглед.инфо/ По-рано тази година журналист попита Хилари Клинтън дали винаги е била искрена с американския народ. „Винаги съм се опитвала“, заяви кандидатът за президент на Демократическата партия.

По-малко внимателни политически фигури биха отговорили незабавно и с готовност „да“. Клинтън обаче е тренирана адвокатка, тя мери всяка своя дума, винаги с подозрението, че може да попадне в капан.

Но това, което в нейните очи изглеждаше като опит за честност, беше видяно от критиците й като притеснително двуличие – доказателство, по техните думи, идващо от употребата на частен имейл сървър по времето, когато е държавен секретар. Употреба, която на няколко пъти заплашва да я раздели с Белия дом.

Това е теглото, което тя продължава да носи след три десетилетия в публичния живот.

И така стигаме до парадокса на Клинтън: тя е на прага на историческа победа – да стане първата жена президент в САЩ и в същото време е един от най-малко популярните политици в съвременната американска история.

Това разделение обаче не е нещо ново. Още през 1979 г. съпругата на тогавашния губернатор на Арканзас Бил Клинтън беше готова да си тръгне, за да не се налага обществеността да разгадава неправилно нейните действия или дори да ги приеме в негативна светлина.

“Смятам, че това е още една от опасностите в това човек да бъде част от публичния живот“, каза тя пред обществената телевизия на Арканзас същата година. „Човек не може да живее живота си по начина, по който другите си представят, че трябва“, допълни тя.

Тогава тя беше прекалено самоуверена за времето си, твърде напред пред патриархалното общество на Стария Юг.

Сега, на 69 години и независимо от намерението си, Клинтън е изтощена от годините на изпитания и политически интриги, превръщайки се в част от установения ред.

“Разбирам, че някои хора просто не знаят какво да правят с мен“, каза тя в речта си, с която прие официалната номинация на демократите по време на конгреса им през юли.

И въпреки това до този момента голяма част от мистерията за това коя всъщност е Хилари Клинтън е премахната.

Родена през октомври 1947 г. в Чикаго, Хилари Диан Родъм израства в бялото предградие на средната класа „Парк Ридж“ като най-голямото от три деца.

Нейният баща Хю Родъм идва от работническо семейство в Скрантън, Пенсилвания. Като главен старшина в армията по времето на Втората световна война той тренира войници за служба в Тихия океан. След войната Родъм, който е републиканец, основава малък, но успешен бизнес с текстилни стоки в Чикаго.

Обичната майка Дороти Хоуел, се посвещава на отглеждането на децата си и е активна част от методистката църква в квартала.

Хилари, която винаги е била прилежен ученичка, учи в „Уелесли колидж“ - престижно женско училище в Бостън. Това е първият път, в който тя е далеч от дома и неусетно се озовава потънала в актуалните за деня дебати за гражданските права и войната във Виетнам. По това време тя напуска Републиканската партия на баща си, за да приеме идеите на демократите.

Но дори и сред турболентността и конфликтността на 60-те, не може да се каже, че тя е революционно настроена. Избрана за ученически президент на „Уелесли“, тя не е точно човек, който разпалва конфликти. Нейният дълбоко вкоренен центристки и прагматичен инстинкт, който в настоящата кампания за президент беше атакуван от лявото крило на Демократическата партия, вече показва своите проявления.

Същото важи и за нейната отдаденост на каузата за правата на жените и децата. Първата й истинска работа след завършването на правното училище в Йейл, където се запознава с Бил Клинтън, е към Фонда за защита на децата.

След като преборва съмненията си и от времето, работи към комитета в Конгреса, който разследва скандала „Уотъргейт“, Клинтън решава да последва мъжа си чак до Арканзас. С този ход тя изненадва своите приятели, които смятат, че отива в изгнание далеч от вълнуващия Вашингтон, изпълнен с възможности.

Там тя става перфектният политически партньор на Бил – Арканзас се превръща в отправна точка за техния ход към Белия дом през 1993 г. Но нейните усилия като първа дама да реформира американската здравна система се провалят и тя решава да се оттегли от вашингтонския микрокосмос, който я е отхвърлил.

Тя търси уважение за личния си живот и се опитва да се справи с някои противоречия около себе си, включително със заплетения скандал за недвижимо имущество „Уайтуотър“. Но това само влошава нещата. Нейната връзка с политическата преса, която тя презира заради манията й по незначителното, така и не се възстановява.

„Винаги съм вярвала в зоната на личното пространство“, каза тя през 1994 г., допълвайки неохотно: „Казах на приятел онзи ден, че след дълга съпротива се чувствам преместена от своята зона“.

Оттогава нейните отношения с обществеността преминават през серия от върхове и спадове.

Върховете идват, когато американците й симпатизираха по време на най-тежкото унижение от аферата „Моника Люински“ през 1998 г. и когато нюйоркчани я избраха за сенаторка през 2000 година.

Спадовете бяха по времето, когато тя подкрепи войната в Ирак през 2002 г. и бе победена на партийните избори от младия Барак Обама. Въпреки това нов пик за нея беше, когато той я назначи да ръководи дипломацията на страната.

Използването на частен сървър, който тя предпочете пред правителствен, за да защити комуникациите си, (отново стремейки се към зоната на уединение), надвисна над завръщането й в политиката.

Нейните опоненти пресяха хиляди имейли и заявиха, че са намерили доказателство за нейната маниакална потайност.

Но Бил Майър, либерален саркастичен водещ на телевизионно предаване, заяви, че е открил в тях друга жена - „държавничка, която никога не спира да работи“. /АФП

Вашингтон / САЩ