По публикация на проф. Джон Миършаймър. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Американското възпиране навлиза в изпитание
Най-важният въпрос след приключването на бойните действия не е кой е унищожил повече военни обекти и кой е изстрелял повече ракети. Истинският въпрос е дали политическите цели на военната операция са били постигнати. Именно тук започва анализът на Джон Миършаймър. И именно тук започват и най-сериозните спорове.
Професорът защитава тезата, че Иран е успял да наложи условия, които Вашингтон в крайна сметка е бил принуден да приеме. Това е негова оценка, а не безспорно установен факт. Но независимо дали човек приема този извод изцяло или частично, има няколко процеса, които трудно могат да бъдат пренебрегнати.
Първо, конфликтът показа ограниченията на продължителната въздушна кампания срещу държава с голяма територия, развита ракетна инфраструктура и значителен капацитет за асиметричен отговор.
Второ, държавите от Персийския залив започнаха все по-открито да поставят въпроса дали американските военни бази сами по себе си представляват достатъчна гаранция за тяхната сигурност.
Трето, проливът Ормуз отново се превърна в стратегически фактор от глобално значение. Не защото задължително беше затворен, а защото самата възможност за сериозно ограничаване на корабоплаването продължава да влияе върху енергийните пазари, застраховките и стратегическите разчети на всички големи икономики.
Тук има един проблем.
Военният успех и политическият успех не винаги съвпадат. Историята на последните десетилетия – от Ирак до Афганистан – многократно показа, че унищожаването на военна инфраструктура не означава автоматично постигане на стратегическите цели. Именно тази линия развива Миършаймър, когато поставя под съмнение ефективността на американския подход към Иран.
От Ормуз до НАТО: защо регионалният конфликт има глобални последствия
Миършаймър поставя още една тема, която заслужава внимание. Ако приемем, че Иран е успял да съхрани значителна част от своя военен потенциал и способността си да въздейства върху корабоплаването в Персийския залив, тогава цената на всяка следваща военна ескалация нараства значително.
Проливът Ормуз остава най-важната енергийна артерия в света. През него преминава значителен дял от световния износ на петрол и втечнен природен газ. Дори временни ограничения в трафика могат да повишат транспортните разходи, застрахователните премии и цените на енергията далеч извън региона.
Това означава, че следващият конфликт вече няма да бъде само военен. Той неизбежно ще бъде финансов, енергиен и логистичен.
Тук обаче има едно уточнение.
Професорът твърди, че именно възможността Иран да затвори Ормуз е принудила Вашингтон да приеме неизгоден меморандум. Това е негова интерпретация на събитията. Публично достъпната информация действително показва, че подобен риск е бил обсъждан от анализатори и пазари, но не позволява категорично да се докаже, че именно този фактор е бил решаващ за политическите решения във Вашингтон. Затова подобен извод следва да бъде разглеждан като аналитична оценка, а не като установен факт.
Независимо от това, едно последствие вече е видимо. Страните от Персийския залив започнаха още по-активно да развиват паралелни отношения с Китай, Индия и други големи сили, като същевременно поддържат диалог и с Иран. Това не означава отказ от сътрудничество със САЩ. По-скоро показва стремеж към диверсификация на външнополитическите и отбранителните зависимости.
Тази тенденция не започна с настоящата война. Тя се развива от няколко години и се вписва в по-широката трансформация на международната система към по-многополюсен модел.
Украйна остава вторият фронт на стратегическото противопоставяне
Макар основната тема на разговора да е Иран, интервюто започва с войната в Украйна. Това не е случайно. В представите на Миършаймър двата конфликта са част от една по-широка картина.
Според него ударите с украински дронове по руска територия сами по себе си няма да променят изхода на войната. Тяхната цел е друга – да увеличат политическия и психологическия натиск върху Москва и да подобрят позициите на Киев при евентуални преговори. Той предупреждава, че ако тези удари продължат да се разширяват, съществува риск Русия да потърси ответни действия извън украинския театър на военните действия. Това е негова оценка за възможна ескалация, а не описание на вече настъпили събития.
Интересен е и другият акцент. Миършаймър оспорва тезата, че Съединените щати изпълняват ролята на безпристрастен посредник. Според него американската военна, финансова и разузнавателна подкрепа за Украйна поставя Вашингтон в позицията на пряк участник в конфликта. Това е последователна теза в неговите публични изяви още от началото на войната и тя продължава да определя начина, по който той тълкува развитието на международната обстановка.
Числата сочат друго в един аспект. Независимо от различните оценки за хода на бойните действия, западната подкрепа за Украйна остава значителна както във финансово, така и във военно отношение. Същевременно Русия продължава да мобилизира ресурси за продължителен конфликт. Именно това прави перспективата за бързо политическо решение все по-несигурна.
В този смисъл интервюто на Миършаймър не трябва да се чете само като коментар за две отделни войни. То предлага една по-широка теза: че Съединените щати едновременно се опитват да управляват две големи стратегически кризи – в Източна Европа и в Близкия изток – при условия на ограничени ресурси и нарастваща конкуренция с други големи сили. Именно тази теза заслужава сериозен анализ, независимо дали читателят е съгласен с всички негови изводи.
Близкият изток вече не приема еднополюсната формула
Най-същественият извод от разговора с Миършаймър не е свързан с конкретна военна операция. Той засяга промяната в поведението на държавите от региона. Ако през последните три десетилетия повечето арабски монархии разглеждаха американското военно присъствие като безалтернативна гаранция за сигурността си, днес тази увереност изглежда значително по-слаба.
Това не означава, че Съединените щати губят влиянието си в Близкия изток. Те продължават да разполагат с военни бази, стратегически партньорства и огромно политическо присъствие. Променя се обаче начинът, по който регионалните играчи възприемат собствената си сигурност.
Не е случайно, че през последните години наблюдаваме ускоряване на контактите между държавите от Персийския залив и Китай, разширяване на икономическите отношения с Индия, както и възстановяване на дипломатическия диалог между Саудитска Арабия и Иран с посредничеството на Пекин. Това не е отказ от отношенията със Запада. Това е политика на разпределяне на риска.
Именно тук Миършаймър вижда най-голямата стратегическа загуба за Вашингтон. Според него войната не е отслабила Иран до степен, която да укрепи американската система за сигурност. Напротив – тя е поставила под въпрос нейната ефективност. Това е оценка, която подлежи на дебат, но тя поставя реален въпрос: доколко устойчив е моделът, изграден след края на Студената война.
Израел е изправен пред различен тип изпитание
Особено категоричен Миършаймър е по отношение на Израел. Той смята, че страната навлиза в период на продължително военно напрежение, при което дори успешните тактически операции няма да бъдат достатъчни за решаване на основните стратегически проблеми. Като аргументи той посочва продължаващата нестабилност в Газа, ситуацията в Южен Ливан и напрежението с Иран. Това е негова аналитична оценка, а не общоприето заключение.
Тази версия изглежда убедителна, но...
Израел продължава да разполага с една от най-технологично развитите армии в света, със значително разузнавателно превъзходство и с дълбоко стратегическо партньорство със Съединените щати. Подценяването на тези фактори би било също толкова погрешно, колкото и игнорирането на проблемите, които войната разкри.
По-същественият въпрос е друг. Може ли една държава да поддържа дългосрочно висока степен на военна мобилизация, когато едновременно се увеличават икономическите разходи, вътрешнополитическото напрежение и международният натиск? Историята показва, че дори силните армии не могат безкрайно да компенсират политическите дефицити.
Какво се случи преди това
За да бъде разбран настоящият разговор, той трябва да се постави в по-широк контекст.
Още след началото на войната в Украйна Миършаймър последователно защитава тезата, че международната система се движи към нов баланс между няколко големи центъра на сила. В неговите анализи войната в Украйна, кризата около Тайван и конфликтите в Близкия изток не са отделни явления, а различни проявления на един и същ процес – постепенното отслабване на еднополюсния модел, доминиран от Съединените щати.
Тази интерпретация не се споделя от всички западни анализатори. Мнозина смятат, че САЩ продължават да разполагат с безпрецедентно военно, финансово и технологично превъзходство и че говоренето за „край на американското лидерство“ е преждевременно.
Истината вероятно е по-сложна.
Американската мощ остава огромна. Но също толкова очевидно е, че разходите за поддържането на глобално военно присъствие непрекъснато нарастват, докато все повече регионални сили развиват собствен капацитет да ограничават свободата на действие дори на най-мощните армии.
Точно това прави настоящия разговор интересен. Не защото дава окончателни отговори, а защото поставя въпроси, които ще определят международната политика през следващите години.
В този контекст би било полезно читателят да проследи и предишните анализи на Поглед.инфо за развитието на войната в Близкия изток, както и публикациите, посветени на променящите се отношения между САЩ, Китай и Русия. Именно те дават по-широката картина, в която настоящото интервю се вписва.
Един меморандум не променя света, но може да промени стратегията
В интервюто Миършаймър отделя специално внимание и на подписания меморандум между Вашингтон и Техеран. Според него документът е отражение на реалния баланс на силите към момента на подписването му и показва, че американската администрация е била принудена да приеме условия, по-благоприятни за Иран. Той дори определя документа като форма на капитулация. Това е негова категорична оценка и не представлява общоприета интерпретация на международните отношения.
Независимо дали човек приема тази теза, един факт заслужава внимание. В международната политика договорите почти никога не възникват във вакуум. Те са резултат от конкретно съотношение на политически, военни, икономически и дипломатически фактори. В този смисъл всяко подобно споразумение трябва да бъде разглеждано не само през неговия текст, но и през средата, в която е подписано.
Историята дава достатъчно примери. След Корейската война, след Виетнам, след изтеглянето от Афганистан и след множество регионални конфликти военните операции приключват не когато някой е постигнал абсолютна победа, а когато политическата цена на продължаването им започне да надвишава очакваната полза.
Това изглежда логично, но има и друга страна.
Нито едно временно политическо споразумение не гарантира трайна стабилност. Особено в Близкия изток, където интересите на регионалните и глобалните играчи често се разминават, а съюзите са значително по-гъвкави, отколкото изглеждат отвън.
Новата реалност е стратегическата несигурност
Най-интересната част от анализа на Миършаймър всъщност не е свързана с военните действия. Тя е свързана с начина, по който държавите започват да планират бъдещето си.
Ако една страна започне да се съмнява, че външен съюзник ще бъде способен или готов да я защити при криза, логичната реакция е да търси алтернативи. Именно затова през последните години виждаме засилване на регионалните дипломатически инициативи, нови икономически партньорства и стремеж към по-самостоятелни решения в сферата на сигурността.
Този процес не е насочен само срещу Съединените щати. Той е следствие от по-широка международна промяна, при която все повече държави предпочитат да не зависят изцяло от един център на сила.
Числата сочат друго и в още един аспект.
Военните бюджети по света продължават да растат. Разходите за противоракетна отбрана, безпилотни системи, космическо разузнаване и киберсигурност достигат исторически нива. Това показва, че никой не очаква международната среда да стане по-спокойна през следващите години. Напротив – подготовката е за продължителен период на нестабилност.
Стратегическият въпрос остава открит
След края на интервюто остава един въпрос, който е по-важен от всички конкретни оценки за Иран, Израел или Украйна.
Дали навлизаме в свят, в който дори най-мощните държави все по-трудно могат да превръщат военното си превъзходство в устойчив политически резултат?
Това е същинската тема на разговора с Миършаймър.
Може да се спори дали Иран е постигнал победа. Може да се оспорват неговите оценки за американската политика или за действията на Израел. Но е трудно да се отрече, че международната система се намира в период на ускорено преструктуриране. Старите механизми на възпиране вече не действат със същата ефективност, а новите все още не са изградени.
Именно затова подобни конфликти се превръщат в тест не само за военните възможности на отделните държави, но и за устойчивостта на целия следвоенен международен ред.
Най-вероятно това няма да бъде последната подобна криза. По-вероятно е тя да бъде една от първите в нов етап на глобално съперничество, при който икономическите ресурси, технологичните възможности, логистиката и политическата устойчивост ще бъдат не по-малко важни от числеността на армиите и количеството въоръжение.
Тъкмо затова интервюто на проф. Джон Миършаймър заслужава внимание. Не защото предлага окончателната истина, а защото поставя под съмнение редица утвърдени предпоставки, върху които през последните десетилетия беше изграждана западната стратегия в Близкия изток. Дали неговите прогнози ще се потвърдят, предстои да покаже развитието на международната обстановка. Но въпросите, които поставя, вече са част от реалния геополитически дебат.