/Поглед.инфо/ Повод за настоящата бележка е публикацията от 12.10.2019 г. в сайта на Поглед.инфо, за автор на която е обявен проф. д.т.н. Младен Георгиев, озаглавена „Официалният празник на България трябва да бъде 24 май”.
На 02.10.2019 г. в сайта на Клуб„Z” е публикуван материал със заглавие „България води студена война срещу Македония”, отразяващ коментар във в. „Нова Македония” на някой си Ристо Никовски, анонсиран като бивш дипломат в Скопие:
https://clubz.bg/88580-bylgariq_vodi_studena_vojna_sreshtu_makedoniq
Като оставим настрана чий дипломатически представител според представянето му е бил в Скопие, дали и доколко въпросният господин притежава компетентентност не само в споменатата област, намирам за уместно да обърна внимание, макар само върху основния аргумент, на който е базирана изразената в неговия коментар позиция, който бих определил като „дипломация по македонски”. Става дума за позоваването от „бившия дипломат” на прелиминарния характер на Санстефанския мирен договор очертаващ граници на България, който бил само между Русия и Турция. Никовски се обоснована с довода, че този договор никога не бил влизал в сила, а е ревизиран на последвалия Берлинския конгрес. Без тук да се впускам в обсъждане на взетите от тогавашните Велики сили решения на цитирания конгрес и последиците от тях за България, ограничавайки темата единствено до споменатия аргумент, ако в неговото „училиште” и докъдето се е образовал споменатият Ристо не е слушал единствено каквото му е преподавано и втълпявано, а копнеейки да се изяви на дипломатическо поприще е проявявал повече интерес към историята, би трябвало да му е известна Цариградската конференция (23.12.1876 – 20.01.1877 г.), една от причините за която е и Априлското въстание от 1876 г. като върховна самоизява и апотеоз на многовековните борби на българския народ за освобождение, както и очертанията на границите на България според участвалите в нея страни. А така също Лондонския протокол от 19 (31) март 1877 г., подписан от Австро-Унгария, Великобритания, Германия, Италия, Русия и Франция, като последен в резултат на нея опит на Великите сили за уреждане по дипломатически път на проблема свързан с териториални промени в Османската империя, отказът за приемане на който от Високата порта е формалният повод за Руско-турската война през 1977-1878 г.
Въпреки да не съвпадат с границите по Санстефанския договор, онова, което е съществено във връзка с коментара на Ристо Никовски е, че както съгласно този договор, така и според цитираните Цариградска конференция и Лондонски протокол, какъвто документ явно има предпочитание споменатият субект да е налице като акт на признание от Великите сили, а и за Берлинския конгрес, на никоя от картите няма очертани граници на други формирования за територии населявани от българи, а единствено такива на България, в първите две от които в тези граници е обхваната и областта с последвали във времето наименования за нейното обозначение като Македония, БЮРМ и Северномакедония. Фактите за проведената Цариградска конференция, Лондонския протокол и Санстефанския договор обуславят и историческото основание, независимо от Берлинския конгрес, за последвалите борби на българите конкретно и от тази област за освобождение и справедливост на стремежите им към тяхното обединение. Що се отнася до датата 3 март, обявена за национален празник, затова тя е логично следствие от историческия ход в резултат от действията не само на т. нар. Велики сили, а и на борбите за национално освобождение на българите. Несъмнено без 3 март не би имало и Берлински конгрес.
Граници на България според Цариградската конференция и Лондонския протокол
Граници на България според Санстефанския мирен договор
Граници на България според Берлинския конгрес
Правото на самоопределение е признато с Резолюция 2625 (ХХV) на Общото събрание на ООН, озаглавена „Декларация относно принципите на международното право, свързани с приятелските отношения и сътрудничеството между държавите в съответствие с Хартата на Обединените нации“. Същата резолюция регламентира как може да се упражни правото на самоопределение, примерно чрез създаването на суверенна и независима държава, чрез свободното асоцииране с друга независима държава и/или с включването в рамките на съществуваща такава. В тази връзка е важно да се отбележи, че последната клауза от резолюцията дебело подчертава и правото на териториална цялост на държавите:
Нищо в горните параграфи не следва да се тълкува като оторизиране или насърчаване на действия, които биха разрушили или нарушили изцяло или отчасти териториалната цялост или политическото единство на суверенни и независими държави, които се ръководят от принципа на равноправието и самоопределението на народите, както е описано по-горе, и по този начин имат правителство, представляващо целия народ в рамките на територията, без разлика по отношение на раса, вероизповедание или цвят (на кожата).
Цитираният текст от резолюцията ни казва, че когато една държава гарантира равнопоставеността на всички свои граждани пред закона, има управление, излъчено с участие на цялото си население без разлики по отношение на раса, вероизповедание или цвят на кожата, от международноправна гледна точка тя получава международноправен имунитет срещу действия, поставящи под въпрос териториалната ѝ цялост и/или политическото ѝ единство. По аргумент за противното актът на отцепничество е допустимо средство за противодействие с оглед интереса на част от населението на дадена държава само когато последната не изпълнява изброените условия. Поради това и доктрината приема, че правото на отцепване има характера на един вид „право на неизбежна отбрана“ (remedial secession). Но дори и сред привържениците на тази теза съществува консенсус, че трябва да бъдат изпълнени кумулативно най-малко две условия като предпоставки, така че правото на отцепване да може да бъде упражнено:
Първо, засегнатата група или част от населението, желаеща да се възползва от правото на отцепване, трябва много сериозно и за дълъг период от време да е ограничена в упражняване на вътрешното си самоопределение. Това на практика означава подлагане на сериозна дискриминация и други нарушения на човешките права, съответно на невъзможност за участие при вземането на решения по въпроси, които я засягат пряко. Например изключване от участие в избори, политически мотивирани нарушения срещу правото на свободно сдружаване и събиране, задържане или лишаване от свобода на членове на опозицията, прилагане на мъчения и изтезания.
И второ, всички останали средства за разрешаване на конфликта трябва или да са изчерпани, или да е много вероятно, че ще бъдат обречени на неуспех. Тогава и само тогава правото на самоопределение, бидейки своего рода ultima ratio, може да прерасне в легитимен иск насочен към създаването на собствена държавност.
Във всички останали случаи извън гореописаните нарушения, правото на самоопределение се упражнява в съответствие с териториалната цялост на дадената държава по начин, различен от отцепването, а при необходимост – чрез предоставяне на автономия.
От гледна точка на изложеното по-скоро любопитство, отколкото сериозен интерес поражда историческото основание за датата 8 септември като национален празник – Ден на независимостта, обявена през 1991 г. от Югославия на сегашната Северномакедония, доколкото с този акт несъмнено е манифестирано, че граждани на това формирование, които не са сърби, хървати, словенци, босненци или херцеговинци, черногорци и пр., а някакви други, някои от които с аспирации да се самоопределят като македонци. Очевидно Ристо Никовски в стремежа си да самоосъзнае какъв е всъщност, е един от тях, а „Студената война”, за каквато говори, не е нищо друго освен претенциозна проява чрез несполучлив опит на травмирана психика за изход от болезнената ситуация, в която се намира, посредством компенсация на намалено самочувствие със завишена самооценка – бягство от пораждащата силни емоции негова субективна представа, вкл. относно историческото значение и стойност на датата 8 септември, като относима към правопораждащ факт за установяване на независимост от Северномакедония, което формирование някои глупаци бързаха първи да признаят под каквито и да е наименования, които до скоро други не зачитаха. Впрочем, доколкото в коментара си Ристо Никовски употребява името Македония, мнението му не би следвало да се възприема иначе, освен като куриоз, на какъвто не би трябвало да се отдава по-голямо значение от това на лишена от смисъл поради безсъдържателна откъм субект, за какъвто се отнася, и затова недоказуема теза.
Като оставим настрана основанията за избор на датата 24 май за отбелязване Деня на славянската, (а не българската) писменост, от гледна точка на изложеното проф.д.т.н. Младен Георгиев, който очевидно не е историк или дипломат, независимо дали има нещо общо с индивиди като Ристо Никовски и дали е запознат с неговата позиция в цитирания коментар от сайта на Клуб „Z”, с предложението си, базирано на своя субективна оценка за историческата стойност на едно или друго събитие като заслужаващо да бъде признато и утвърдено за национален празник на България, надхвърля специфично българския характер на такова, което има значимост на такъв празник. Нещо повече, мнението на Младен Георгиев не отчита ефекта, какъвто би могъл да породи неговото предложение, което по същество приглася на коментара на Никовски срещу България за водена от нея „студена война”. Защото като Ден на славянската писменост, обявяването на 24 май за национален празник на България съдържа потенциал за провокиране на раздор сред славяни от които и да е други държави, в резултат на какъвто повече или по-малко от тях да се присъединят към позицията на Никовски под предлог накърняване на национален суверенитет. Всеки има право на мнение, но е добре да се обмислят по внимателно и всестранно едни или други предложения предварително. Тъй като дори и само от необмислено изразяване публично на такова би могло да възникнат проблеми, последиците от които не засягат единствено техния автор. Ако идеята на Младен Георгиев е мотивирана не от намерение за предизвикване на разнобой, а за разбирателство, бих препоръчал както на него, така и на Ристо Никовски да се вслушат в казаното от Аристотел: „Приятелството е като една душа в две тела.”.