Проблемът е, че след тази подадена ръка не се роди устойчиво доверие. Родиха се подозрения, комплекси, учебникарски войни, езикови спорове, исторически комисии, политически театър и една все по-груба публична българофобия. Първо бяхме „свои“. После — „братя“. После — „братовчеди“. Днес някои в Скопие искат да сме далечни роднини, почти чужди, почти натрапници в собствената си памет. Това вече не е просто дипломатически проблем. Това е разпад на общия исторически език.
Когато Християн Мицкоски казва, че „като добри съседи“ са готови да помогнат на „закъсалата България“, това не звучи като европейска солидарност. Звучи като евтина ирония, хвърлена към държава, която първа призна независимостта на Македония. И тук проблемът не е в една реплика. Проблемът е в цял режим на поведение.
България първа подаде ръка. България първа призна държавността на Македония. България не постави под съмнение правото ѝ да съществува като държава. България не поиска реванш, не поиска територии, не поиска унижение.
А какво получи?
Години наред българофобия, превърната в политическа валута. „Бугари“ като обида. „Татари“ като пропагандна плесница. Поругаване на плочата на Мара Бунева. Забрани за български венци пред Гоце Делчев. Бити българи. Палени български културни клубове. Учебници, в които общата история е разрязана, пренаписана и обърната срещу България.
И в същото време — стотици хиляди български паспорти.
Това е големият морален абсурд: да търсиш български документ, но да мразиш българската памет; да искаш европейски път, но да не разбираш европейското поведение; да говориш за добросъседство, но да градиш идентичност върху отрицание на съседа.
Македония не е обикновен външнополитически спор за България. Тя е българска историческа рана. Заради Македония България води войни, погребва синове, приема бежанци, губи национални идеали и десетилетия носи болката от откъсната памет.
Първо беше наше.
После казаха — братя сме.
После станахме братовчеди.
А днес някои искат да сме далечни роднини, почти чужди, почти врагове.
Но историята не се отменя с пресконференции. Не се краде с учебници. Не се пренаписва с високомерие.
Българската грешка през годините беше, че твърде дълго вярваше в романтичната формула: „Нека времето лекува.“ Но времето не лекува, когато върху раната всеки ден се сипва пропаганда. Времето не лекува, когато в учебници, медии и политически речи българското присъствие се представя като заплаха. Времето не лекува, когато „добросъседство“ се разбира като българско мълчание срещу македонско високомерие.
Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г. трябваше да бъде повратна точка. Той създаде рамка за сътрудничество, за преодоляване на езика на омразата и за работа по общата история чрез съвместна комисия. Но договорът остана до голяма степен заложник на политическа воля, която в Скопие често се оказва по-слаба от страха да не бъде обвинена в „отстъпление пред България“.
После дойде европейският етап. България подкрепи отварянето на пътя на Северна Македония към ЕС при условия, свързани със спазване на договора, протоколите и включване на българите в конституцията. Това вече не е двустранна прищявка, а част от европейската рамка на процеса. Проблемът е, че Скопие често се опитва да представи тези условия не като европейски ангажимент, а като български натиск.
Тук България трябва да избере нова доктрина. Не истерична. Не махленска. Не креслива. Но твърда.
България трябва да пази имената.
Да пази Яворов не като лозунг, а като свидетел на една болка. Да пази Гоце Делчев не като трофей, а като част от българската революционна памет. Да пази Тодор Александров не като удобна крайност, а като име от трагичната борба за българите в Македония. Да пази Яне Сандански в цялата му сложност, без да го оставя да бъде разкъсван според днешни политически нужди. Да пази братя Миладинови не с крясък, а с книгите им, с думите им, с названието, което сами са оставили. Да пази Вапцаров не чрез присвояване, а чрез честно признаване на сложната му съдба. Да пази Попйорданов, учителите, свещениците, четниците, бежанците, вдовиците, гробовете и песните.
Не като безумци.
Като родолюбци.
Защото има огромна разлика между родолюбие и историческа истерия. Родолюбието пази паметта с достойнство. Истерията я превръща в крясък. Родолюбието събира документи, книги, свидетелства, паметници, архиви, училища, имена. Истерията търси само врагове. България не трябва да бъде истерична. България трябва да бъде паметлива.
Какво да кажем на Яворов? Че Македония, за която той горя, днес трябва да бъде наречена чужда?
Какво да кажем на Гоце Делчев? Че венецът от България пред паметта му вече е провокация?
Какво да кажем на Тодор Александров, Яне Сандански, братя Миладинови, Никола Вапцаров, Попйорданов, на учителите, четниците, свещениците, бежанците и мълчаливите гробове?
Да им кажем, че сме предпочели удобното мълчание пред историческата истина?
Не.
Именно тук е голямата задача за следващите години: българската позиция да престане да бъде реактивна. Да не чакаме поредната обида, поредната провокация, поредното изявление, поредната поругана плоча, поредния запален клуб, за да се сетим, че имаме исторически дълг. Този дълг трябва да бъде институционален, културен и държавен.
Трябва постоянна българска политика към Македония: архивна, образователна, дипломатическа, културна и европейска. Не кампанийна. Не само при скандал. Не само когато някой в Скопие реши да се упражнява върху България. Постоянна.
България трябва да каже ясно: ние не отричаме правото на съвременна македонска идентичност. Но няма да приемем тази идентичност да се гради върху омраза към България, върху кражба на история и върху превръщане на българското име в обида. Това е границата. И тази граница не е каприз. Тя е въпрос на национално достойнство.
Българската болка има граница. Българското търпение също. Добросъседството не е еднопосочна улица. Европейската перспектива не може да бъде подарък за държава, която иска европейски права, но отказва европейски задължения. Ако Северна Македония иска да върви към ЕС, тя трябва да приеме, че Европа не е само фондове и знамена. Европа е и правова държава, защита на малцинствата, уважение към договорите, отказ от език на омразата и честност към миналото.
България не трябва да мрази Македония. Това би било поражение. България не трябва да пада до езика на омразата, защото омразата е най-лесният начин да изгубиш моралното си превъзходство. Но България трябва да бъде твърда, спокойна и безпощадно вярна на паметта си.
Защото има момент, в който дипломатичността започва да прилича на слабост. Има момент, в който търпението започва да изглежда като съгласие. Има момент, в който мълчанието става предателство към собствената памет.
Този момент отдавна е настъпил.
След тридесет години равносметката е ясна: България даде признание, подкрепа и европейски хоризонт. В замяна често получи подозрение, обида и отказ от общата памет. Това не може да продължава без цена.
Затова българската позиция трябва да бъде проста:
България призна държавата.
България не е длъжна да признае лъжата.
България уважава съвременната идентичност.
България няма да позволи тя да бъде изграждана върху антибългарщина.
България иска добросъседство.
Но добросъседството започва с уважение.
България може да бъде добър съсед. Но България няма да бъде безпаметен съсед. България може да помага. Но България няма да бъде унижавана. България може да преговаря. Но България няма да преговаря със собствената си история.
И най-важното: България трябва да пази имената. Защото народ, който остави имената си да бъдат откраднати, един ден ще открие, че е загубил не територия, а памет.
А паметта не се подарява.
Паметта се пази.
България първа призна Македония.
Но България няма да признае лъжата за история.
Защото раната може да мълчи дълго.
Но и раната има праг на болка.