/Поглед.инфо/ И тая година за пореден път се преклонихме пред Апостола в деня на неговата гибел. За българите той е икона, първи сред великомъчениците ни. За него, недочакалия, както писа Анжел Вагенщайн, своята чиста и свята република, ние, грешни и не грешни, се сещаме в един ден от годината, когато всеки мери себе си според него и сам на себе си дава оценка.
За съжаление, и този път Левски стана повод не-българите отново да се изявят медийно с техните „особени“ исторически схващания, демонстриращи тенденциозни приумици, чуждопоклонничество и блюдолизство. Пак се завъртя интригата около нашия непрежалим мъченик, че бил той, в крак със сегашната мода, русофоб, че мразел Русия и на всяка втора дума казвал, че тя отново ще ни пороби. Че събирал от хората пари, без да се знае какво ги прави, къде ги дава – многократно цитирайки известното писмо на Найден Геров. Че се заобикалял само със свои хора и отблъсквал истинските патриоти от себе. Какво ли не се чу и видя по поръчковите предавания из правоверните медии. Все „факти“ и „разкрития“ изсмукани изборно измежду редовете от писмата на Апостола и оставените спомени за него. Без някой, цитирайки измъкната дума, да се е постарал, или нарочно „изпуснал“, да дочете казаното и изписаното до край, за да се види истината. Черешката на тортата беше в предаването на един пишман-историк, умел компилатор на събития и факти, който без да му мигне окото прикани своя гост да отложи темата за личния живот на Апостола и по-нашироко да разкаже каква е ролята на Русия за обесването на Левски и дали тя има пръст в този акт.
Болно и мъчително е за нормалните българи, когато се дава трибуна на хора, които отдавна са отхвърлили своята родова съпричастност, прегърнали новата си роля на докрай предани на „правилната“ линия, да се ровичкат с мръсните си пръсти в душите на нашите герои, отдали себе си за свободата на отечеството. Такива ги е имало винаги. В предното време набързо обявихме Ботев за комунист, а в новото и него окичихме с клеймото на русофоб. Чудят се какво да измислят още за гибелта му, какво да открият в тайнствената биография на Бенковски, като какъв да изкарат Раковски - масон ли, или мюсюлмански проповедник, или агент на турското разузнаване. Минаха си по реда оплюти и светите ни поети като Яворов, Вапцаров, Гео и колко още. А на какво превърнаха Трети март – арена за нефелни исторически спорове. Прави се това с едничката цел да се размъти съзнанието ни българско, да оплюят иконите ни, да смачкат националното ни достойнство.
На кого е нужно това, е въпрос с лесен отговор. Не трябва да се заблуждаваме, считайки, че тези антибългари са случайно объркали се хора или просто неграмотни тълкователи на исторически събития. Те в повечето случаи далеч не са прости, те знаят с какво са се наели, получавайки подкрепа, нека не уточнявам от кого, в това число и финансова за своята „просветителска“ роля. Заели са се да докажат на нашия народ, че е боклук, че е стадо овце, който за нищо не става, и който трябва да слуша какво му се говори от „правилно“ ориентирани вестители на светлото бъдеще. Този вид патриотична репресия ни докара дотам да повярваме почти, че нямаме минало или нашето минало всъщност не е минало, а е някакъв кошмар, че ние не сме живели, а просто съществували като безмозъчни същества и роби в някакъв вид диктатура, която ни е мачкала и експлоатирала.
Бедите с тази антинационална манипулация не свърша само с това. От 35 години насам се родиха поколения, които вече са на зряла възраст. Тях, умните ни деца видели свят, няма как да ги убедиш, че живеят прекрасен живот. За това започнаха да ги помпат нон стоп, денонощно с информация, колко тежко е било преди промените, в онова „тоталитарно“ време. Зареждат ги с картини, с точно подбрани и подредени събития и факти, които да предизвикат у младите хора потрес, най-вече от „ужасиите“, които е вършела зловещата Държавна сигурност. В същото време никой и никъде даже не се заеква за Йосиф Хербст, за Гео, за Сергей Румянцев и всички с тях, цвета на нацията ни, които изгниха в ямите около казармите, а по-късно за отрязаните глави, за кладите – впрочем за пръв път „приложени“ у нас сред фашистките страни - , за ястребинчетата и за още и още наши свети герои. Това вече е турено в задния двор на съвременната история, минало, което въпросните не-българи са запечатали и не дават никой да се докосне до него. Важното е колкото може повече, с каквото може да се докаже, че онези дамгосани, наречени социалистически години са били отврат, което трябва да плаши сегашното поколение.
В момента обаче живеем във време, в което много от досега представените ни като светло бъдеще картинки, започнаха да се сриват, да се срутват. Всичките тези приказки за лошите срещу които трябва да се борим и за добрите, които трябва да подкрепяме, започнаха нещо да дават фира. Оказа се, че „добрите“ лъснаха като корумпирана шайка, която ни ограбва, като агресивна машина, която върви наред и тропосва света страна по страна, принудително караща хората там да заживеят друг живот, а не този който са си избрали от рождението. А „лошите“ започват бавно и полека да ни карат да повярваме в това, че не са съвсем лоши, а просто показват на света, че има и друга картинка, има друг начин на живот, друго бъдеще.
Преди три дена се върнах от Белград. Не се каня да ви разказвам за забележителностите на града и за това как хората скромно, но весело живеят в него. Три неща обаче ме потресоха там. Първото беше останалата след американските бомбардировки съсипана сграда на тяхната телевизия, която стои запазена до ден днешен. До нея е поставен обикновен камък-отломък, на който е изписана една дума: „Зашто?“, а под нея са изредени имената на загиналите с упоменати техните професии. Второто беше също камък, на който случайно попаднах в един парк в центъра на града, на който беше изписано на сръбски и на български, че през 1862 година български момци са воювали заедно със сръбските си братя за свободата на Сърбия. Бяха добавени и имената на техните ръководители - Раковски и Левски, а отгоре барелефно бяха изобразени лицата им. Третото нещо обаче беше истински шок за мен. Видях новопостроения православен храм, по големината си равен на Света София, но задминал я по величие и религиозен апотеоз. Целият е блестящ в бял мрамор, отвътре изписан, изрисуван, с мозайка покрит и ярки краски, греещ със златоносните си икони и с 12-метровите си полилеи, висящи на огромни синджири. А под него в необятната, разкошна с архитектурата си крипта със същите огромни размери, с преходящи една в друга зали бе изписана цялата история на сръбското царство от възникването му до погрома след битката с агаряна. Видях там и скъпите образи на жената на крал Душан, Елена, дъщерята на Иван Александър и техния син Урош, на Света Петка и донесения от България Свети Сава. Вървиш из тази територия на православната ни религия и не можеш да се нагледаш, а гърдите се пълнят с гордост за вярата ти. Няма как да не се възхитиш от този народ, който в трудно за себе си време е намерил, сили и възможности да съгради тоя храм, най- големия в Европа. Защото в момента се хвалим само с най-големите джамии - тази в Кьолн и тази в Мадам. Това ни е на нас хвалбата. Вече нямаме ни срам, ни свян, заспорили, дали не трябва да сменим името на Александър Невски. А може би да вземем и да махнем тази църква, та да не дразни окото на тия, които излизат от парламента.
Предстои великият юбилей на Априлското въстание. И той май ще потъне в изборните ни надпревари. Имаме шанс с мисълта за априлци и ние на изборите да направим нещо за държавата си. Ще успеем, само и единствено, ако тези, които оакват нашата памет с всевъзможни фекални истории, тези небългари, намерим начин да ги махнем и да ги избутаме от живота си. И решили се, да викнем пряко сили:
„Дяконе!“