/Поглед.инфо/ Основният район, в който България води своята външна политика, са Балканите. Създаването на Велики държави в региона е невъзможно и не е решение на проблемите. Националният интерес на България са мирни и проспериращи Балкани.
Това заяви дипломатът от кариерата и добър познавач на Балканите проф. Боби Бобев. Той е бивш посланик на България в Албания и Косово.
Агенция БГНЕС публикува пълния текст на интервюто:
БГНЕС: Какви са рисковете пред Балканите и съответно пред България? Какъв е нашият национален интерес? Каква политика трябва да води София в региона?
Боби Бобев: Откакто съществува модерната българска държава, основният район, в който ние можем да водим своята външна политика и да защитаваме своите национални интереси, е именно Балканите. Това е неизбежно не само поради географски причини. В този смисъл е нормално балканската политика на България винаги да е приоритет. От тук идва въпросът: каква трябва да бъде тя?
Може би ще прозвучи изключително тривиално, но националният интерес на България е Балканите да бъдат успокоени, да бъдат мирни и проспериращи. От там следва въпросът: какво трябва да се направи в тази посока. Какво е способна България да направи в днешните конкретни условия? Става дума преди всичко за този проблемен район на Западните Балкани – това е постюгославското пространство, което понесе тежките удари на войните от разпадането на Югославия /1991-1999/. Каква политика водим в тази посока, без да подценяваме нашите отношения с Турция или Гърция, без да подценяваме проблемите, които изпитва една Турция или Гърция. Те са видими и ясни. Но проблемният район са Западните Балкани- и с незарасналите рани от войните за разпадане на Югославия, и с факта, че те понесоха удара от бежанската, прераснала в мигрантска криза, а също и с факта, че именно в Западните Балкани има едни мюсюлмански общности. Ние сме за свободата на религията и изповеданията, но в днешната актуална обстановка наличието на мюсюлмански общности е някакъв рисков фактор. Това се доказа през последните години, защото именно от тези мюсюлмански общности бяха наети доброволци за войните в Сирия и Ирак. Това са рисковите фактори, след като част от тези хора днес се връщат на Балканите. Всичко това са рискове, към които България трябва да подхожда достатъчно отговорно и с една балансирана политика.
В района на Западните Балкани има критични точки. Една от тях несъмнено е Босна и Херцеговина с този неуреден и нефункциониращ статут. Другата критична точка през последната повече от година се оказа Македония. Македония е една ключова страна в региона на Западните Балкани, в която се преплитат много интереси.
Преди години имаше един позитивен знак, за пръв път в цялата своя история всички държави на Балканите гледаха в една и съща посока, имаха един и същи политически приоритет. Най-общо казано евроинтеграционните процеси. Това водеше след себе си успокоението, че членството в Европейския съюз е един вид панацея, която ще реши всичките проблеми без съответните държави и общества да полагат достатъчно усилия. Това беше заблуда, която и ние българите сме изпитвали.
През последните години се забеляза едно историческо подобрение на отношенията между Сърбия и Албания. Нещо, което само допреди няколко години беше немислимо. Имаше исторически посещения на определени нива, сътрудничество. Това е факт. Бях посланик в Прищина през 2011 година, когато пламна Северно Косово, започнаха да се изграждат барикадите и да се стреля срещу ЕУЛЕКС и КЕЙФОР. Ако някой ми беше казал, че скоро след това ще започнат преговори между Прищина и Белград, нямаше да повярвам тогава. Вече има над 30 подписани споразумения, с всички трудности на този процес, свързани с това, че раните не са зараснали, че вероятно трябва да се превърти генерацията, но че ще се води разговор.
Но в един отрязък от време се натрупаха се изключително много негативни рискови фактори. Започна дълговата криза, която от финансова премина в икономическа. Разтърсиха се в определен смисъл устоите на самия Евросъюз. ЕС в момента не изглежда тази стабилна, устойчива и способна да решава проблемите структура. Извършиха се политически грешки по отношение на Балканите. С течение на времето ЕС подцени два фактора. Той още като Европейска общност имаше много големи пропуски по време на разпада на Югославия. Тогава тази организация не се ориентира много добре и нямаше една стройна и твърда политика по въпроса. Впоследствие, когато всички държави поеха по пътя на интеграционните процеси, се подцениха два фактора.
Първо, че трябва приоритетно да се залага на икономическо съдействие, на съдействие за икономическо възстановяване на района. Смятам, че до ден-днешен проблемът в тези общества е икономически.
Второ, не се отчетоха в достатъчно висока степен наличието на мюсюлманските общности, съответно риска от навлизането на фундаментализъм, на радикален ислям в тези общности. Не се насърчи достатъчно подготовката на собствени духовни кадри. От там дойде един от големите проблеми - подготовката на ходжи и имами в арабския свят, които след това се завръщаха. Впоследствие тези неща се преодоляха, но злото беше сторено.
Така че обстановката в Западните Балкани съвсем не е слънчева, както изглеждаше преди години. А това е регион, който опира до сърцето на Европа. Та той граничи само с държави от ЕС – Словения, Хърватия, Унгария, Румъния, България и Гърция. Тези страни ограждат Западните Балкани. От там нататък вината е както на ЕС, така и на тези съседни държави, които очевидно не са водили достатъчно разумна и целенасочена политика.
БГНЕС: През последното десетилетие България отсъства от този регион, липсват инициативи...
Боби Бобев: Когато беше взето решението България да стане член на ЕС, аз бях посланик в Тирана. Заедно с румънския ми колега бяхме канени на съвещанията на посланиците на европейските страни. Много добре си спомням, че ЕС очакваше от нас една по-активна позиция по отношение на Западните Балкани. На нас в пряк текст ни се казваше: ние чакаме вашата експертиза, вие сте страна от региона, вие познавате региона. От там нататък ние декларативно казваме, че наш приоритет е спокойствието и интеграцията на Западните Балкани. Но в себе си съм дълбоко убеден, че не сме достатъчно активни. Ние трябваше много по-дълбоко да навлезем в региона на Западните Балкани. Да присъстваме там, защото ти можеш да се стремиш да влияеш върху едни процеси само, ако си близко до тях. Иначе не може да стане.
Моето становище, което съм заявявал и официално, е че ние не сме достатъчно активни в региона на Западните Балкани. Не използваме достатъчно своите възможности там.
БГНЕС: Вие споменахте спокойствието, което е изключително важен фактор за Западните Балкани, но през последните месеци облаците се сгъстиха над определени държави там. Как оценявате повишилата се активност на албанския фактор в Македония? Лидерите на албанските партии в Македония посетиха Тирана и Прищина, след което излязоха с обща инициатива навръх православната Коледа, която в Република Македония честват по-стар стил. Те предявиха претенции, които далеч надхвърлят тяхното място като общност в държавата. Знаем, че албанското малцинство не е половината от населението там, а някъде около една трета. Може ли това да създаде риск за сигурността?
Боби Бобев: За албанския фактор се заговори след 1989 година. Преди това те бяха подценявани и поради факта, че държавата-майка Албания нямаше реална национална политика и живееше в изолация до 1990 година. Впоследствие се появи така наречената платформа за решаване на албанския национален въпрос, която беше създадена под егидата на тогавашния албански президент Майдани от колектив албански учени, но не само от Албания, но и от Косово и Македония Тази платформа очерта измеренията и целите, които си поставя албанският фактор. В край на ХХ и началото на ХХI век немалка част от тази програма беше реализирана. Дори се надхвърлиха очакванията. През 1998-а дори не ставаше и дума за независимо Косово. До 1998 г. никога, до резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, албанската външна политика никога не е заявявала идеята за независима косовска държава. Това са неща, които дойдоха впоследствие. По отношение на Македония, която - отново подчертавам - е ключов елемент от обстановката и международните отношения на Западните Балкани, нещата изглеждаха доста сложни и преплетени с развитието на събитията Косово. В известен смисъл това бяха скачени съдове – албанците в Косово и албанците в Македония. Между тях протичаха редица процеси, включително и така наречената Освободителна армия на Македония, която участваше в събитията в Македония от 2001-ва. Тя напомняше до голяма степен Армията за освобождение на Косово.
Изглеждаше, че Охридският рамков договор до голяма степен решава част от проблемите. Той беше постигнат при единомислие на политическите фактори – македонски и албански с активното международно посредничество на САЩ и ЕС. В момента в Македония повече от година продължава една тежка политическа криза, на която не се вижда краят. Резултатите и от изборите на 11 декември не дават особена надежда, че тя ще бъде разрешена с този паритет между двете основни македонски партии – Социалдемократическият съюз на Македония /СДСМ/ и ВМРО-ДПМНЕ.
Интересни явления показаха последните избори. Да, албанците са около една трета от населението. Няма точни преброявания, те са бойкотирани. Самата македонска държава говори за население над 25%. Но приемаме, че то е някъде в тези проценти.
Другото, което е интересно, е че в тази обща албанска платформа се поставят искания, които надхвърлят споразуменията, договорени в Охридския рамков договор. Има извиване на ръце, има склонност към принуда, има вид на политическо изнудване. В същото време не трябва да отхвърляме и възможността това да е плод на поставяне на едни максималистични искания с цел да има пространство за правенето на отстъпки. Част от тези искания не могат да бъдат приети.
Политическото развитие на Македония след разпадането на Югославия показа едно интересно нещо. Там винаги се управляваше в коалиция между една албанска и една македонска партия – тоест албанският фактор винаги е имал представителство във властта. Сега се появиха нови субекти. Изведнъж партиите станаха четири. Странното е, че в македонския парламент присъстват две македонски и четири албански партии. От друга страна броят на албанските депутати спадна. Тук има един основен проблем, който се появи в цялостната дейност на Зоран Заев. Той даваше прекалено много анонси и дори обещания спрямо албанците, което му донесе албански гласове. Получи се нещо нечувано: албанци гласуваха за македонска партия и донесоха няколко депутатски места на СДСМ на Заев. От там нататък се получи едно разединение, защото албанските партии са четири. Как ще се върви нататък, никой не знае, защото опциите са различни.
Колкото до позицията на Албания, че тя съдействаше за изработването на някаква обща платформа, външният министър Бушати заяви преди два дни, че Тирана под никаква форма не се стреми да се намесва във вътрешнополитическия живот на Македония, да налага коалиционни формули и да препоръчва това на албанските партии. По принцип има логика малцинствените партии да търсят контакти с държавата-майка. Около 28 ноември бе създадена една асоциация на албанските общини от няколко различни държави, тогава се чества албанският национален празник. Тя включва Тетово от Македония, Прищина, Улцин в Черна гора – тоест места с албанско население.
Не трябва да се пресилва ролята на Тирана по една проста причина. Бях посланик в Тирана, когато се случиха последователно събитията в Косово и Македония. Политиката на официална Тирана по отношение на събитията в Косово /1999 г./ беше много по-агресивна, много по-целенасочена, чувстваше се, че събитията са на ръба на война със Сърбия. По отношение на Македония през 2001-а те много се страхуваха, че ще бъдат обвинени в намеса, дори поканиха НАТО да пази границата, за да стане ясно, че не транспортират оръжия. Ако гледаме официалната политика, както Албания, така и Косово заявяват твърдо, че имат полза от стабилна Македония, че желаят единствено цялостно изпълнение на Охридския рамков договор и даване на съответните права на албанците в Македония.
Трябва да изчакаме известно време, за да видим как ще се развият събитията. Опасявам се от няколко неща. Едното е, че македонските партии СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ толкова дълго време не намериха общ език. Те не намериха начин да протегнат ръка един към друг. Не намериха начин да формулират общи цели. Под някаква форма да се стремят към нещо, което в политиката се нарича „голяма коалиция“, т.е. двата основни политически субекта да управляват заедно. Много трудно ще се получи и сега. Аритметиката показва, че опциите са няколко, но те винаги ще имат нестабилен резултат. Македония няма да може да излъчи стабилно правителство. Първо, защото всичките албански партии няма да участват в това правителство. След анонсите на Заев сякаш изглежда по-разумно те да го подкрепят. В същото време Али Ахмети е стар политически партньор на Никола Груевски. Много е сложна обстановката и в никой случай не бива да се отхвърли вероятността от нови избори.
БГНЕС: Сръбският външен министър Ивица Дачич заяви в началото на тази година, че Белград съжалява, че е признал Република Македония под нейното конституционно име, защото си е развалил отношенията със своя стар партньор Гърция. Това не е ли нова заявка за претопляне на стария съюз между Сърбия и Гърция, от който винаги е страдала Македония?
Боби Бобев: От този съюз в исторически план на първо място е страдала България. Днес ние сме далеч от това да пеем „Съюзници, разбойници“. Това не е нашата цел. Живеем в една обстановка, която има своите дадености. Въпросът е приключен.
Не мисля, че е имало сериозно разклащане по оста Атина-Белград. В Атина естествено бяха недоволни от факта, че Сърбия призна Македония под нейното конституционно име, както впрочем първо го направи България. Изострянето на отношенията между Скопие и Атина доведе до блокада. Македонската политика, която намери много точки за търкане с Гърция в няколко посоки, винаги е била пробелградска. Тя и продължава да е такава. Голяма част от македонският политически елит е стриктно ориентиран към Белград. От тази гледна точка не беше никаква изненада, че Сърбия призна Македония под конституционното й име. Тя има своите силни позиции в македонския политически елит. Не трябва да забравяме, че Атина провеждаше една политика спрямо Косово, която беше в подкрепа на линията на Белград. Движението по политическата ос Атина-Белград винаги е съществувало. Добри чувства между Атина и Белград винаги са съществували. Гърция не призна Косово, тя е една от петте страни-членки на ЕС, които не го направиха. Въпреки това днес тя стъпка по стъпка върви в тази посока. Не вярвам, че е имало някакви тежки сътресения по оста Белград-Атина. Колкото до размахването на пръст от страна на Дачич, ако разглеждаме нещата обективно, трябва да признаем, че позицията на Сърбия не е никак лесна – с оглед на ориентацията към ЕС и близките връзки с Русия. Тази разкрачена позиция ще й създава затруднения - с това, че Сърбия след разпадането на Югославия се сви до едни малки граници, с това нерешаване на косовския проблем, който върви към посоката един ден все пак да бъде разрешен. Но не в полза на Сърбия. Едва ли има трезвомислещ сръбски политик, който да вярва, че един ден Косово ще бъде отново част от Сърбия.
Ако търсим някакъв риск за България по оста Атина-Белград, трябва да кажем, че в крайна сметка ние сме съюзници с Гърция в НАТО и ЕС и поддържаме добри отношения. Днес времената са различни и едва ли някой може да организира заговори срещу друга държава. Не вярвам, че има някакъв тежък риск за България специално по тази линия. Иначе рисковете в региона и около България са достатъчно много.
БГНЕС: Вие казахте, че Сърбия се сви до малки размери. Неотдавна един британски дипломат от кариерата Тимъти Лес заговори отново за старите тези за Велика Сърбия, Велика Албания, Велика Хърватия. Смятате ли, че това е възможно и това е решението?
Боби Бобев: Това не е решението и не може да бъде. Ако тръгнем по линия на великите държави, трябва да кажем, че няма достатъчно територии, за да удовлетворим тези претенции. Тезите за великите държави съществуват още от ХIХ век, като се започне от Мегали идеята и се мине през Начертанията на Гарашанин. От време на време това се използва като политическо плашило. Подобни идеи като тези на британския дипломат могат да водят само до конфликти. Създаването на етнически чисти държави е мисия невъзможна. Германия направи опит в средата на ХХ век, но не се получи. Непостижимо е.
Достатъчно са страдали балканските нации и общества за сметка на други. Пострадала е България. Загубила е потенциални територии и население. Много тежко е пострадала и Албания, около 40% от териториите, населени с албанци, остават извън нейните предели. Това създава условията за поставянето на албански национален въпрос. Имаш една неравномерност в развитието на обществата. Например, албанците, които са много ключов фактор в момента, са разположени в няколко държави. Те са над 6 милиона. Всеки, който не се съобразява с албанския фактор, ще направи грешка. Албанците като общество винаги са изоставала в своето развитие. В края на ХХ век при тях възникнаха проблеми свързани с националното обединение, които при останалите балкански общества са били актуални в началото на ХХ век. Едно закъснение от почти 80 години.
Подобни искания за велики държави са абстрактни. Как ще ги очертаем? На принципа на Византийската империя? На принципа където има сръбски гроб там е Сърбия? Велика Албания дори не е съществувала като граници...
Винаги съм се чудел какво можеше да се случи, ако Сърбия и Хърватия си бяха поделили Босна и Херцеговина. Разграничителните ивици са нещо много неприятно. Ние говорим колко неприятно е, че в Босна се създадоха административни единици. Защото Република Сръбска си е Република Сръбска. Хърватско-мюсюлманската федерация си е Хърватско-мюсюлманска федерация. Ново Сараево се развива и се строят къщите и хората живеят зад хълма, за да не виждат старото Сараево. Ако отидете в Мостар, който е част от Хърватско-мюсюлманската федерация, ще видите как има хърватски квартал, така както има бошняшки квартал. Това са много сложни процеси, които изискват дълго време, за да бъдат преодолени.
Когато говорим еднозначно какво е отношението ни към идеята за някакви велики държави, то тя е изцяло негативна. Не съм убеден, че тези велики държави и велики слагам в кавички могат да решат проблемите. Това величие винаги трябва да бъде за сметка на някого. Елементарното чувство за справедливост показва, че някои балкански държави са страдали достатъчно, понесли са достатъчно загуби, за да им се налагат нови.
Балканите много претърпяха от разпада на Югославия. Югославия се оказа при цялата си идея за братство и единство едно изкуствено формирование, в което дезинтеграционните процеси бяха прекалено силни. Дори силната идеология не можа да им устои.
Великите държави няма да решат проблемите, колкото и да твърди това британският дипломат. Те могат само да създадат нови рани и да задълбочат проблеми.
БГНЕС: Кои процеси в региона могат да навредят на българския национален интерес?
Боби Бобев: България има нужда от спокоен и проспериращ регион на Балканите. Това е нашият интерес. В това съм абсолютно убеден.
Риск за региона представляват няколко неща. Риск представлява отношението на Европейския съюз и на други сили като САЩ и Русия спрямо Балканите. Ако продължават да се правят грешки и не се намери формулата за политическа стабилизация и успокояване на етническите страсти, рискът съществува. Това е риск от противопоставяне на етническа и религиозна основа, което може да взриви региона и не само.
Балканите са прекалено навикани. Те са обвинявани в повече неща, отколкото заслужават. Част от това, което се е случило на Балканите не е резултат от тяхната политика, а е продукт на външна намеса. Балканите не заслужават да бъдат хвърлени като жертвено агне в някакъв хаос на собствени страсти.
Рискът пред националните интереси на България представляват процесите от последните години. Това е бежанска криза, която премина в мигрантска. И тя вече е мигрантска, защото процентът на бежанците все повече намалява. Това е в състояние да дестабилизира България. Едни процеси на задълбочаване на мигрантската криза, на неуспокояване на определени райони ме кара да мисля, че не всичко е отминало. Далеч съм от мисълта, че ако утре Сирия и Близкият изток бъдат омиротворени, тези процеси ще приключат. Азиатската мигрантска вълна не е приключила, африканската може би не е започнала. Балканският път може да не се окаже централен, но това ще постави и региона, и Европа пред изпитание.
Трябва спокойна и балансирана вътрешна политика във всички държави от региона. Ненамеса в чужди работи и една по-активна роля на Европейския съюз по отношение на Балканите. Ето Босна е една от критичните точки в Западните Балкани. Известна е старата формула, че Дейтън спря войната, но не реши мира. Защо ЕС не инициира нещо, което ще наречем условно Дейтън-2. Да се търси решение на този проблем. В една държавна структура, която е рязко разграничена по етнически и религиозен принцип, има 140 министри. За какво говорим въобще. Там формулата не е намерена. Разделението може да води само до едно - от Република Сръбска вече се чуват гласове за разпад на тази конфедерация.
Неспокойна е обстановката на Балканите и една балансирана политика на ЕС, и на отделните държави-членки е изключително важна. В това число поставям задължително и България, защото ние сме член на ЕС и на НАТО и защото ние сме длъжни да водим една наистина проактивна политика по отношение на региона на Западните Балкани.