/Поглед.инфо/ Премиерът ни щял да ходи на премиера на 11 юни в Скопие, където в Македонския народен театър ще се представи „Железният светилник“ на нашия голям творец Димитър Талев, родом от Прилеп. Няма как там да не бъде и настоящият премиер на Македония Зоран Заев. Въпросът е дали Бойко Борисов ще се реши да го играе „старшия брат“ и в качеството си на такъв поне да попита какви са тези изблици за „Илинденска, Крушевска или Северна Македония“ /сякаш Пиринска Македония не е на север от Егейска например/, които се лансираха на час по лъжичка от управляващите в Скопие с идеята да се усети пулса на народа. И ако може да се ускори процесът за решаване на спора с Гърция за името на държавата, което ще им отвори вратите за НАТО, а после и за ЕС.

Ако декларираната „перспектива“ от страна на ЕС означава точно това. Всъщност от където и да се погледнат тези цели, те са си поет ангажимент от страна на македонския премиер. И то не само като приоритет на неговото правителство в изпълнение на народна воля. Особено за НАТО. Затова и преговорите с Атина са „ката ден“, казваше баба ми, македонката. Няма как да не са прави онези, които казват, че Македония е готова на всякакви компромиси, „само и само да гарантира политическото бъдеще на моментния си лидер“.

Добре, ама имената, които се въртят в публичното пространство напоследък кой знае защо все засягат наши интереси, макар и по-скоро свързани с историята или географията ни. Трябва ли в такава ситуация да продължаваме с безмълвното си наблюдение т.е. оглушително мълчание, защото някой бил заявил, че в двустранния спор между Скопие и Атина ние нямаме работа.

Поговорката „страх лозе пази“ е наша, ама чак пък такова притеснение „какво ще кажат другите“ издава невероятно чувство за малоценност или комплекси от липса на познания. Или страх да не повторим старите си грешки по отношение на нашия „македонски въпрос“? Дали да се реагира или да се дава думата само на един-двама известни историци, които да отчетат дейност в стил реакция за пред обществото?

Е, нашият премиер вече си има обица на ухото с уточнението на Путин, че по традиция и очаквано „старшият плаща сметката“. Всъщност да не се окаже, че Македония, както е тръгнала, ще си решава проблемите с Гърция за името за наша сметка т.е. за сметка на нашата история?

Растат съмнения, че фанфарите, с които посрещнахме подписването на изстрадания Договор за сътрудничество със Скопие и нескритата подкрепа за Зоран Заев са просто „пара в свирката“. Защото последваха изказвания на македонския премиер, в които той не спомена сред македонските граждани, по конституция, хората, които имат българско самосъзнание. Сякаш не съществуват такива сред македонци, албанци, цигани, турци, власи, сърби и другите македонски граждани. После министър на образованието твърди, че няма нужда от корекции в учебниците по история, където българите не са нищо друго, освен мракобесни окупатори. За капак се раздуха онази история с МПЦ, която хем иска автокефалност т.е. да бъде независима, самостоятелна църква сред православните църкви-посестрими, хем „припозна“ БПЦ за „църква-майка“, за да намери пряк път към църковна независимост, хем побърза да изпрати писмо и до Вселенския патриарх Вартоломей със същото искане. Той да реши проблема с благочестивата си ръка на лидерстващ в православния свят. Както бил обещал на украинците за тяхната православна църква. Без значение, че и в Украйна, както в Македония, има две православни църкви със съответната пряка външна връзка т.е покровителство. И без значение, че Вартоломей няма как сам да го реши този въпрос, защото Атина си има мнение /а Варголомей винаги чува гласа на Гръцката църква, не само гласовете от Анкара/, че Белград си има мнение, както и Москва. И в случая те не се различават много-много. Още повече, че тези дни папа Франциск кой знае защо реши да обяви, че е дошло време за нови разговори с патриарх Кирил, всерусийски и Московски, за да има единство в християнския свят,разбирателство и единение между католици и православни.

Срещата на патриарх Кирил с папата в Куба преди две години явно е била кратка, а настоящите събития по света налагат диалог и съгласуваност. Заплахите са общи. Времената са размирни. В такава обстановка как се намериха хора у нас, които решиха, че църковните дела са „за всяка уста лъжица“ и пренебрегвайки канони, история, вековен църковен опит и духовна мъдрост на повечето ни митрополити призоваха БПЦ не само веднага да се заеме с решаването на проблемите на МПЦ, но и оспориха легитимността на самия Св.Синод. Били взели нецелесъобразно решение да не участват в празненствата за 1000 години Охридска архископия. Малка ли ни беше драмата с разкола в БПЦ през 90-те години? Кой печели от разнобой в православието, от разделение на църквата ни, от злепоставяне на духовните ни водачи? Кой не си е отворил очите да види клокоченето сред населението в Македония? Трябваше ли да се проведе онзи митинг на опозицията в Скопие, с който се протестира срещу действията на управляващите и се изразява масово несъгласие с политиката по отношение на разговорите с Гърция за името?

Кой си е въобразявал, че за месеци ще се преодолеят съзнателно натрупваните от десетилетия антибългарски настроения? Кой не е отчел, че нито Белград, нито Москва не обичат да си оставят конете в калта? А кой не се е запознал с писмото на Виктор Орбан до опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, което е прочетено на хилядния митинг в македонската столица? Кой е забравил, че Виена застана на страната на Македония, когато трябваше да се спре мигрантския поток по т.н. „Балкански път“?

Възелът е достатъчно оплетен, за да се говори „на ангро“ и без стратегически поглед. Накрая пак сме след събитията и нищо друго не остава, освен отново да мълчим. Може би е по-добре, отколкото да се чуват слова на вицепремиери или външен министър, които оставят впечатление за некомпетентност или непреценена прибързаност. При положение, че в Охрид, при самотното честване на 1000-та години Охридска архископия /също спорен въпрос/ думите на президента Георге Иванов, на премиера Заев и епископ Стефан съвсем не са звучали в синхрон с историческата правда и са отстоявали позиции за език, народ, идентитет, нация, които обществото ни няма как да преглътне. Едно си знае баба, едно си бае, а ние вярваме, защото много ни се иска да си добруваме, да не се връщат времената на гледане под вежди.

Тактиката ли не ни е наред, стратегия ли не сме си изработили или вслушването в чужди съвети и напътствия е в ущърб на интересите ни? Видно е, че който и да управлява в Скопие, ще бъде за нас изпитание. Хората нямат проблеми, общуват, другаруват,гостуват си, помагат си. Ако сме старшият брат, тогава да се държим като големи. Иначе премиерите са хубаво нещо, особено, ако са въз основа на класика като „Железният светилник“. Той би трябвало да ни свързва. Така, както си го представяхме.

Но не е лошо все пак да попитаме за онези неща, които уж договорихме, а ни се налага да наблюдаваме политическа игра, в която изобилстват интриги, задкулисие и вътрешно-партийни боричкания. Народът се разделя, държавата е нестабилна, на хоризонта са предсрочни избори, а референдум за името пост-фактум дали ще укрепи властта в Македония? Би трябвало да сме наясно, че ние не би трябвало да разчитаме само на инцидентни съвместни чествания или премиери. Вижте Гърция и народа й как си бранят идеите и интересите. Не се притесняват,ако е и за наша сметка. Иначе сме си приятели. Нали?