/Поглед.инфо/ Преди близо година написах текст, свързан с политиката на лидерите на Република Северна Македония по въпроса какво са македонците и какви са те.* Доказвах, че „македонци“ не е имало в границите на тази днешна държава до 2 август 1944 г. Както и, че северномакедонски политически лидери и учени „историчари“ лъжат своя народ и европейската политическа общественост относно произхода на основната част от населението на днешна Северна Македония, твърдейки, че тамошните хора „се били Македонци низ вековите наназад“.

Едно от силните доказателства за това мое твърдение представляваше позоваването на официалните държавни документи на Кралство Сърбия (1912-1918), Кралство на сърбите, хърватите и словенците (1918-1929) и Кралство Югославия (1929-1941). Припомням, че според тях, на територията на днешна Северна Македония са живели някакви „южни сърби“, които сетне били заменени с „вардарски бановинци“, но „македонци“ не е имало.

В периода след публикуването на статията се случиха доста събития.

Едно от тях, което ми направи специално впечатление, беше, че в югозападната ни съседка започнаха да се появяват споменавания, макар и „под сурдинка“, че наистина по време на сръбската и югославската власт на територията на днешна РСМ не е ставало дума за наличието на македонци. Очевидно самите северномакедонски учени и политици не могат да си позволят да преиначават камо ли да игнорират наименованията, които официалните сръбски/югославски власти са давали на населението в границите на днешната сверномакедонска държава.

Може би затова, когато от българска страна им се напомнят тези факти, те ги признават макар мекичко и с половин уста.

Но ги признават.

Защото са продукт на властите на Сърбия/Югославия, пред които македонските сърбомански властници не смеят да кажат нищо напреки.

Та нали друже Тито ги е направил „македонци“ великодушно. Само и само да не са българи.

Когато обаче от българска страна се заявява, че тези хора не са били нито „южни сърби“, нито „вардарски бановинци“, нито „македонци“, а чисти българи в своето огромно мнозинство, отговорът е яростно отрицание. Даже послания до Европейската комисия за „составите на Бугариjя“ (това словосъчетание, написано на посръбчен югозападен български диалект, трябва да се разбира на обикновен български език като „съчиненията, измислиците на България“).

Ще рече, според северномакедонските интелектуалци Райко Жинзифов не е писал никога нищо за доказване на единството на българския език с всичките му диалекти и наречия.

Нито пък „Стариот бугарин“ Методи Шаторов е бил преследван и търсен да бъде ликвидиран от копоите на Тито. Защото след навлизането на Българската армия във Вардарска Македония през април 1941 г., Шаторов, председател на Покраинския комитет на Югославската комунистическа партия в Македония, го преименува в Покраински комитет на Българската комунистическа партия в Македония. Веднага бива снет от ръководството на ЮКП и подложен на преследване.

Нали лидерите на днешна РСМ са потомци на тогавашните антифашисти, за каквато е обявена върхушката на югославската съпротива! Защо днешните македонски „историчари“ не разчепкват причините, поради които антифашистът Шаторов бива принуден да потърси убежище от родната му Македония в сърцето на фашистка България вместо да поведе „македонскиот народ“ на люта партизанска битка срещу „бугарскиот фашистички окупатор“, а поема командването на българската партизанска Трета въстаническа оперативна зона с център Пазарджик? А само използват името „Шарло“ внимателно и без да ровят тук и там из историческите документи. Но употребяват и неговото име и дело, за да злословят срещу България.

Ами ако Шаторов бе доживял до Девети септември, а не загива в последната партизанска битка на 4 септември 1944 г., какво би се случило с него? Дали не би бил убит от агентите на УДБА, защото не е признавал решенията на АСНОМ от 2 август 1944, според които се създава „македонски народ“ с „македонски язик“ и започва изработването на „македонска азбука“? Както се случва с българина Павел Шатев, единственият оцелял „гемиджия“, герой от заверата на Солунските атентатори през 1903 г., намерил смъртта си в „свободна“ Македония през 1951 г. защото се е борил за запазване на българщината в тази югославска република!

Един журналист от РС Македония, обявявайки се за българин и критикуващ лъжите на македонските учени историци, което му прави чест, преди година публикува статия, в която защитаваше тезата, че ако България не даде път на тази държава в Европейския съюз такава, каквато е към момента – с нейните противобългарски политики, идеологически машинации и изкривяване на историческата истина, България ще направи стратегическа грешка,“тъй като това ще донесе огромни щети върху двете братски страни и двата братски народа!

Смятам, че времето разсейва тревогите на този журналист. Положението към настоящия момент е противоположно и на очакванията и надеждите на политиците в РСМ да промъкнат държавата си в ЕС тихичко и кажи-речи през задната врата, горе-долу както успяват да я добутат в НАТО преди няколко години.

Ето, че първата крачка в исторически вярната посока е направена.

Признати са българи на територията на РСМ. С половин уста, но са признати.

В това отношение народът ни има една много подходяща поговорка: „Кажеш ли „а“, трябва да стигнеш и до „я“.

Това означава не просто властите да признаят съществуването на българи в РС Македония.

Следва да се отговори на въпроса:

От кога живеят българи на тази територия?

Този въпрос обаче има и подвъпроси:

Българите в РС Македония коренни жители ли са, или са имигранти от България?

Ако са имигранти, кога са дошли първите от тях и защо?

Ако са коренни жители, кога и как са „изчезнали“?

Защо точно сега изникват?

Коя е причината политическите лидери на тази държава да открехват, че според политическото им великодушие българи се появяват и в тяхната страна?

Ще им помогна да отговорят на основния въпрос с неговите подвъпроси.

Историческите факти сочат, че Червената армия, след като Съветският съюз обявява война на Царство България, завладява цялата територия на България, но не преминава довоенната граница на България с Гърция. По онова време земите в Източна Македония и Западна Тракия, които принадлежат на гръцката държава, са част от територията и под юрисдикцията на Царство България. Но защо руснаците, окупирайки България, не навлизат в довоенната територия на Гърция, която към оня исторически момент е част от българската държава?

Много просто.

Защото, през 1943 г. в Техеран великите сили си разделят сферите на влияние и Гърция се поставя в британската сфера, а България в съветската. И СССР се придържа твърдо към тези договорености.

И още.

През октомври 1944 г. при посещението на Чърчил в Москва, по негово предложение той и Сталин си поделят сферите на влияние на Балканите. В частност, Гърция се поделя 90% за Западните съюзници и 10% за СССР; Югославия се поделя фифти-фифти 50/50%; България се поделя 75% за СССР и 25% за Западните съюзници.

И от двата съпернически и равноползващи се с право да доминират над Югославия геополитически фактори започва надпревара за нейното ухажване и обгрижване. Великобритания и САЩ уреждат Югославия да се включи в плана „Маршал“ и да се наложи в нея „либерален“ социализъм за разлика от съветския социалистически модел в останалите източноевропейски страни. Срещу това СССР, с одобрението на Западните съюзници, подарява на Югославия българите от Македония, които титовската власт с лека ръка обявява за „македонски народ“. Югославските власти се захласват от успехите си, защото започват да цицат мляко от две крави. След десетилетия на народите на Югославия ще се наложи да плащат жестока цена, но това е друга тема.

Тито оценява много точно по онова време, че след като населението на Вардарска Македония е битувало три години като българи и е вкусило много икономически, социални и културни придобивки от българската власт, много трудно ще му бъде да ги направи отново „южни сърби“ или „вардарски бановинци“.

Затова решава да ги превърне в „македонци“. Под жестокия контрол на югославските власти.

В помощ на Тито се упражнява натиск от СССР върху правителството на ОФ на България и в крайна сметка то кляка и признава „македонския“ народ.

Последва нечовешка разправа с българите във Вардарска Македония, граничеща с геноцид.

Насилието се разпростира и върху българите в днешната Благоевградска област.

И ето, че българите в един момент „изчезват“ – както във Вардарска, така и в Пиринска Македония.

Но в Пиринска Македония българите се появяват само след няколко години поради новата пробългарска политика на Тодор Живков спрямо населението на Пиринския край, подложил на ревизия политиката на Г. Димитров за отродяването на това население от българския му корен. Започва процес на масирано издаване на научна и популярна литература, както и многогодишни дипломатически рейдове за доказване на българските исторически корени на населението на Македония и критика на македонизма. Затова в РС Македония всичко, което днес се прави у нас в защита на българщината там, се обявява за „живковизъм“ и се осъжда. Но за политиката на Георги Димиров се говорят само хубави неща.

Много наши историци, политолози и политици, отличаващи се със скромни исторически познания и бедна политическа култура, пригласят на северномакедонските „историчари“ и за тази част на живковския период, в случая подчинявайки отделното на общия знаменател за онова време – тоталитарна власт на единовластника Живков.

В същото време в РСМ периодът на титовизма и изобщо на тоталитаризма не се докосва изобщо. Даже през 2020 г. беше ознаменувана тържествено 40-годишнината от смъртта на Тито и в негова памет се изсипаха почести и благодарности повече отколкото блага могат да изтекат от рога на изобилието.

Всичко е „точно“.

Да, ама сега българите се появяват и в РСМ.

Все едно идват отникъде.

Отникъде?!

Допускам, че лидерите на РСМ все още не си дават напълно сметка какъв проблем създават.

Основание да смятам така ми дават гръцките власти. Наглед изненадващо, те заемат категорична позиция в подкрепа на северномакедонската теза: „Не подкрепяме България. Смятаме, че това е ненужно усложнение...“, заявява гръцкият премиер.

Ще припомня, че през целия предълъг трийсетгодишен период, когато Гърция не даваше да се издума БЮРМ да посегне към нейната антична история, както и настояваше да си смени името, България запази пълно дипломатическо мълчание и политическа индиферентност. Въпреки, че много по-правилно и по-резултатно би било България да отстоява своя национален интерес наред с отстояването от Гърция на нейния национален интерес.

Защо Гърция не запазва мълчание, както България постъпи когато тя отстояваше интересите си спрямо БЮРМ, а бърза да заеме страна в „спора“ между Р България и РС Македония?

Един възможен отговор, според мен, може би е, че в Гърция вероятно преценяват трезво. Ако нещата продължат да се задълбават, може да се стигне до „разплитане на чорапа“. Тоест, гръцките власти могат да се изправят пред предизвикателството потомците на насилствено обявените българи в Гърция след Балканските войни за „елини вулгарофони“(българскоговорещи гърци)/„елини славофони“(славяноговорещи гърци) да заявят в един момент, че настояват да бъдат признати за българи. И да потърсят отговорност от гръцките власти за неизброимите случаи на насилие върху техните предци, за потъпканото им етническо самосъзнание, за забраната да говорят на родния си български език, да пеят своите народни песни и заставянето им да сменят българските си собствени, бащини и фамилни имена с гръцки. Както и да поискат компенсации за насилието. Европа и Америка се тресат от аналогични примери.

Не е ли възможно приблизително такъв да е мотивът на Гърция да настоява спорът между РБ и РСМ да свърши колкото може по-скоро?! Разбира се, в ущърб на българската държава и българската национална кауза. Така мисля по конкретния казус.

Ето защо допускам, че проблемът вече не ще да е толкова между България и Северна Македония.

Дори не би могъл да се определи като проблем на ниво Европейски съюз.

А като че ли все повече се очертава като вътрешен северномакедонски проблем.

Ето такива „успехи“ могат кажи-речи да постигнат северномакедонските властници в своя инат да отричат историческата истина, да не признават днешната реалност, да заобикалят фактите и да продължават да използват и защитават измислени факти.

Това в никакъв случай не означава българската страна да прекъсне или намали разясняването и доказването на историческата истина и да отстоява целта да се дават пълни права на българите в Северна Македония. Напротив, тази дейност трябва да се засилва.

Докато властите в РС Македония не покажат, че желаят да решат проблема и не започнат радикални действия в тази посока, те трябва да бъдат обект на нашите доказателства и ще бъдат горещ картоф в дланите на европейците.

Решението е просто. То може да отключи преговорния процес за приемане на РСМ за пълноправен член на ЕС.

Например, в РСМ да се обяви, че до 2 август 1944 г. християнското население във Вардарска Македония е било в основната си част българско. Че след тази дата е започнал процес на формиране на македонска нация с македонски език и македонска култура. Че историята в границите на днешна РС Македония е естествено и обособено продължение на българската история в тези държавни граници.

Нещо примерно такова да се впише в подходящ вид като анекс към Договора между РБ и РСМ от 2017 г.

Според скромното ми мнение, мантрата, че ако такова следва да бъде решението, РСМ ще се откаже от кандидатстването си в ЕС, не би свършила работа, защото не е прагматична. Към такова решение властите в РСМ едва ли биха прибягнали.

Струва ми се, че са напразни и надеждите им някои могъщи фактори в ЕС и САЩ да упражняват все по-силен натиск над България да признае и пусне РСМ в ЕС такава, каквато е в момента.

Никой в ЕС не иска проблеми. Държавите си имат достатъчно, та да си набавят и още един в случай, че българските власти безволево решат да дадат път на РСМ в ЕС без промяна на посттитовското политическо статукво там.

Оттук нататък, как ще продължи политиката на РСМ спрямо собственото ѝ население, би се очертало като проблем преди всичко на РСМ и на ЕС. България, като част от ЕС, не може да остане безучастна към процеса на решаването на проблемите в РСМ и би било логично да оказва най-близка помощ на братската страна.

Така ние, милионите потомци на прокудените българи от Вардарска и Егейска Македония, от Западна и Източна Тракия, намерили топла прегръдка и приют в Стара България, както и милионите потомци на стотиците хиляди българи, останали да живеят там по родните си места, ще можем да докладваме мълчешком пред нашите предци, дали живота си за българщината в тези територии, че животът и борбите им не са минали напразно, че ние не сме ги предали. Душите им ще са окончателно успокоени и ще почиват в мир.

Тъй и нашите братя в частност в Северна Македония ще могат да разкършат снага и да закрачат уверено в европейското демократично пространство, оставили зад себе си мрачните времена на титовизма с неговите удбашки и други насилнически политики.

--------------------------------------------

* „От колко отминали векове македонците са македонци и се чувстват македонци?“, Поглед Инфо, 19.01.2021, https://pogled.info/svetoven/balkani/ot-kolko-otminali-vekove-makedontsite-sa-makedontsi-i-se-chuvstvat-makedontsi.125030

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели