1. В официалната гръцка реч отсъства прилагателното „български“ отнесено към народното творчество. Български народни песни не съществуват в Гърция. Вместо това са налице така наречените „традиционни песни“. Песни, които се приемат за традиционни в гръцките области Македония и Тракия.
2.
Българският език, изкуство и култура са отхвърлени в Гърция още от момента на нахлуването на Гръцката армия в Османската империя с началото на Балканската война (октомври 1912).
За доказателствен пример ще използвам случая с моя баща и неговите връстници от село Нестрам, Костурско.
Пиша това есе като добавка към текста ми „Българската азбука: що е то?“ (Поглед инфо, 23.06.2026), насочен срещу опита на Гърция да оспорва българския характер на нашата писменост.
Не е лошо да се знае, че към началото на Балканската война село Нестрам наброява около 4 хиляди жители, всички екзархисти.* Техният език е български. На него се черкуват в Божия храм. Там има Българско класно училище, основано и издържано от българската селска община, което дава прогимназиално образование на всеки завършил Трети (Седми) клас.
На 7 октомври 1912, два дни след обявяването на Балканската война, Гръцката армия завладява селото. Въведена е гръцка власт. Жителите са обявени за поданици на гръцкия крал.
Българското училище е закрито. Обявено е гръцко училище. Всички ученици в Трети клас на българското училище, между които и баща ми, са върнати в Първи клас на гръцкото училище. Принудени са да изучават гръцки език и история в продължение на две учебни години.
Така се постъпва с всички населени места и училища в Беломорска Македония и Западна Тракия, завладени от Гърция.
Работата с изучаването на гръцкия език е лесна за учениците.
Проблемите им започват няколко месеца по-късно, след като вече назнайват гръцки и започват да изучават история. На гръцки език, по гръцки учебник.
Онова, с което са занимавани по история, няма общо с изучаваното в Българското училище.
Баща ми, юноша на 15 години, се осмелява да заяви, че история не се изучава чрез наизустяване на постулати за гръцкото величие, а като приказка за минали събития и поуки от тях. Така, както им е преподавана история до нахлуването на гърците. Доколкото ми е известно, подир това той отива в Ксанти, където баща му е на гурбет, а градът е вече български. След Ньойския договор (1919) пак се оказва гръцки поданик понеже град Ксанти е в пределите на Гърция.
През 1921 дезертира от Ксантийската гръцка казарма, където е мобилизиран и го готвят за пушечно месо в бушуващата война на Гърция с Турция.
С още един войник българин успяват да достигнат нелегално границата с България (където е днес Преходът „Рудозем-Ксанти“), като носят със себе си препоръчително писмо от лидера на ВМРО в Ксанти до шефа на организацията в Пловдив. Командирът на българската гранична застава ги поздравява за съдбовното решение и ги отпраща поживо-поздраво в новата им българска родина. Аз се появявам на белия свят през 1946, когато баща ми е на 49 години. Той почина през 1989 на преклонна възраст 92 години с неутешима тъга по родното си място, което не е могъл да зърне.
Разказвам това, защото в един съвсем кратък етап от живота на един обикновен българин от Беломорска Македония се отразява драмата на българите в тогавашната шовинистична Гърция. Българите са подлагани на жесток терор за да се изтръгне от съзнанието им всичко българско.
Политиката да се въвежда гръцкото начало в целия социален и битов живот в Беломорска Македония и Западна Тракия придобива опасен, крайно реакционен вид с въведените норми от диктатора генерал Метаксас.
През 1937 той налага пълна забрана на българския език, изкуство и култура. Никой няма право да говори български, дори в дома си. Слуги на властта слухтят под прозорците на нисичките къщи и ако чуят българска реч, тежко на нещастниците. Български книги и периодика няма никакви. Наложена е тотална забрана върху българските народни песни и приказки.
Така продължава десетки години.
Това се усеща като отглас от онова време дори и днес, толкова години откакто Гърция и България са равноправни държави, членки на най-демократичния Европейски съюз и комуникацията между хората от двете страни на общата граница е нормативно безпроблемна.
Българският език все още не се признава в Гърция като език на етническо малцинство.
Такова малцинство в Гърция продължава да не съществува.
Първоначално в тази държава има население, което е наречено „Έλληνες βουλγαρόφωνοι“ (елини вулгарофони, българскогласни/българскоезични гърци). Впоследствие същите хора биват наречени „Έλληνες σλαβόφωνοι“ (елини славофони, славяногласни/славяноезични гърци).
Само не се наричат българи, каквито са си отколе.
Народното творчество на тези измъчени хора също бива забранено по нареждане на Метаксас. Властта им позволява „великодушно“ да танцуват на хоро своите кръшни песни по мегданите, но само с иструментален музикален съпровод, без да се пеят.
От няколко години насам, в гръцката социална мрежа се виждат и чуват български народни песни, изпълнявани на български език в богат инструментален съпровод. Записите са обикновено на градски и селски празници сред мегданите. Млади момичета и момчета танцуват народните хора в захлас. От коментарите под клиповете може да се прочете, как гръцки младежи питат на гръцки език какъв е този език, на който се пее конкретната песен. Този факт е може би знак, че масовите гърци в своето мнозинство не знаят, че такъв език съществува в Гърция. Отговорът на някои „по-запознати“ участници във форумите е, че това са традиционни песни, изпълнявани на български език от „елини славофони“.
Във форумите участват и лица от Северна Македония, които твърдят, че песните са македонски, както е македонски и езикът, на който се пеят.
3.
Ето въпросната песен.
КАТЕ, МОРИ КАТЕ
Ай, мори Кате, мила Кате, кой тропа на порте? (2)
Кой тропа на порте, Кате? Оди да отвориш! (2)
Тропат, чукат, мила мамо, стройници ке дойдат, (2)
стройници ке дойдат, мамо, мене да ме зеват. (2)
Ай, мори Кате, мила Кате, немаш ти фустанче, (2)
немаш ти фустанче, Кате, тебе да те зеват. (2)
Ако немам, мила мамо, мойто фустанче, (2)
стринка ке ми даде, мамо, нейнато фустанче. (2)
Ако немаш, мила Кате, твойто фустанче, (2)
майка ке ти купи, кирке, шарено фустанче. (2)
Ай, мори Кате, мила Кате, немаш ти герданче, (2)
немаш ти герданче, Кате, тебе да те зеват. (2)
Ако немам, мила мамо, мойто герданче, (2)
чичко ке ми даде, мамо, ковано герданче. (2)
Ако немаш, мила Кате, твойто герданче, (2)
майка ке ти купи, кирке, сребърно герданче. (2)
Ай, мори Кате, мила Кате, още си малечка, (2)
още си малечка, Кате, на петнайст години. (2)
Песента се изпълнява от младо момиче, което свири на баян.
Съпровождат изпълнители на гайда, кавал, електрическа китара и перкусии.
Публикувам песента както е снета: https://www.youtube.com/watch?v=YWEM9xQDSjY.
Под музикалния клип може да се прочете обяснителен текст на гръцки език:
«ΠΑΡΑΔΟΣΙΑΚΟ ΜΑΚΕΔΟΝΙΚΟ ΤΡΑΓΟΥΔΙ. Η παρούσα δουλειά στηρίζεται στην καταγραφή του Σαλαμάνη Κωνσταντίνου, ο οποίος κατέγραψε τον παππού του, Σωτήρη Παπαδόπουλο το 1941 και κάτοικο Αμπελειών, αναλαμβάνοντας παράλληλα και τη γενική επιμέλεια του τραγουδιού. Η καταγραφή πραγματοποιήθηκε τον Δεκέμβριο του 2024 στο χωριό Αμπελειές (Κρούσαρε) Γιαννιτσών. Το τραγούδι αυτό συναντάται και σε άλλες περιοχές της Μακεδονίας, παρουσιάζοντας ποικιλομορφία στον ρυθμό, ενώ διατηρεί παρόμοια μορφή ως προς τον στίχο.»
В превод на български език текстът звучи така:
„ТРАДИЦИОННА МАКЕДОНСКА ПЕСЕН. Настоящият вариант на песента се базира на записа на Саламанис Константинос, който я е записал от дядо му Сотирис Пападопулос от село Амбелиес, през 1941, според нейния тогавашен вид. Представеният запис е от декември 2024, направен в село Амбелиес (Крушаре), община Яница. Същата песен се среща и в други места из Македония, с разнообразие в ритъма, но с подобен стихотворен текст.“
4.
Когато гръцки автори и медии говорят и пишат за „традиционна македонска песен“, както е в примера с конкретния анотационен текст, трябва да се има предвид, че иде реч за безусловна принадлежност на Македония към Гърция. Тоест Гърция и Македония в конкретния смисъл трябва да се приемат за едно и също нещо.
Тази теза кореспондира с лайтмотива на многохилядните шествия в Атина и Солун по времето, когато Гърция правеше всичко, за да не допусне използването на името „Македония“ от „скопяните“, както и да докаже, че държавата със столица Скопие няма право да си приписва под каквато и да било форма името Македония. Шествията скандираха една фраза, изписвана на плакати и транспаранти:
„Μακεδονία είναι Ελλάδα!” (Македония е Гърция).
Както е известно, многогодишната сага около името на държавата в пределите на Вардарска Македония приключи с официалното приемане от тамошните държавни власти на името Република Северна Македония.
Тук има една особеност.
Десетилетия наред частите от Македония и Тракия, които стават владение на Гърция след Балканските войни и Първата световна война, първоначално не са бивали обособявани с тези имена. Десетилетия наред са наричани с общото название Северна Гърция.
През целия този дългогодишен период, в Солун функционира администрация под името Министерство на Северна Гърция.
Едва през 1988 тези две области биват наречени официално Македония и Тракия.
Министерството на Северна Гърция е преименувано в Министерство на Македония и Тракия.
Оттогава имената на тези две области – Македония и Тракия – се използват широко, като смисълът е категоричен. Приемат се за региони, които етнически и исторически са неразделна част от Гърция. Само дето хората разговарят на език, който властите наричат първоначално „български“, но впоследствие става „славянски“.
В Гърция близки до властите научни фактори поддържат от няколко години насам тезата, че „македонци“ в Северна Македония не съществуват, защото са българи. Тези фактори твърдят още, че в Северна Македония няма македонски език. Според тях, езикът, на който говори и пише християнското население на Северна Македония, е български с много сръбски примеси.
Но когато става дума за пределите на Гърция, същите хора, които според посочените фактори са българи в Северна Македония, са македонци и тракийци в границите на гръцката държава.
5.
Българските власти и българската общественост имат да вършат много работа, докато понятието „Македонос“, ще означава „македонски българин“, а думата „Тракос“ ще се разбира „тракийски българин“.
С „помаците“ въпросът е решен. България се противопостави рязко на опита на Гръцката академия на науките да сътвори и въведе официално „Помашко-гръцки и Гръцко-помашки речник“ (разбира се, изписан на гръцки език). Как ли гръцките езиковеди са представяли в този речник звуковете „ж“, „ч“, „ш“, „щ“, след като в гръцкия език и гръцката азбука няма подобни звуци и знаци.
В България никога не е съществувала забрана етническите гърци да се наричат гърци, да говорят своя език и да го изучават. Никой етнически грък не е бивал административно санкциониран, че се чувства грък. В България никой никога не е забранявал гръцките песни. Из българските кръчми и механи винаги се е изпълнявала гръцка музика и гръцки песни. Там и днес масово се пеят „Барба Яни“ и други гръцки популярни песни, заедно с танцуването им.
Мисля, че ако българските интелектуалци - били те езиковеди, музиковеди, етнолози, народопсихолози, преводачи, издатели на автентични и преводни гръцки книги и периодика, музейни работници, туристически оператори и гидове, използват всеки повод за да изтъкват българския характер на гръцките „традиционни песни“, които все по-смело се пеят и танцуват открито в Гърция, има надежда да се възстанови българският етнически елемент в нашата южна съседка.
Когато тамошните измъчени българи виждат подкрепата на България, ще се открояват като българи все по-ясно и ще искат те и децата им да изучават писмен и устен български език под някаква извънкласна форма в Гърция.
Както и да стават съпричастни към българската култура и изкуство в български читалища.
================================
* „Екзархисти“ са българи православни християни в пределите на Османската империя, които след определянето на границите на Българската екзархия с ферман на Султан Абдул Азис (1870) избират да са част от Българската екзархия и се наричат „екзархисти“. Те се борят за изнасяне на църковните ритуали в екзархийските църкви само на български език.
Които не приемат Екзархиярта, а признават Патриаршията, са „патриаршисти“. Те държат за гръцкия език в църковните служби и ритуали. Сред етническите българи от онова време е имало много малко патриаршисти.
Това не пречи на Константинополската Патриаршия да се стреми да откъсва големи части от екзархийските енориаши към себе си. Тази борба има не само духовен, но и чисто човешки вид.
Стига се дотам, че през 1907 (цели 37 години подир определянето на Българската екзархия) гръцкият митрополит на Костур, въпреки султанската забрана, си е позволил, неканен и нежелан, да влезе в църквата в село Нестрам, което е в обхвата на Българската Екзархия, и да изнася литургия на гръцки език. Жените на селото пребиват наглеца с тояги до смърт докато върши пъкленото дело. Те извършват това насред църквата, пред олтара и под амвона. Османският наказателен съд оправдава деянието на нестрамските жени на три съдебни инстанции една подир друга.
Днес село Крушаре се нарича Амбелиес. Село Нестрам се казва Несторио. Жителите им са с гръцки собствени, бащини и фамилни имена и говорят гръцки език.
Така е из цяла Беломорска Македония и Западна Тракия.
По тези места може да се чуе как местни люде разговарят в индивидуални разговори с хора от България на чудесен български език.
На около 8 километра от село Амбелиес са останките на родното място на майка ми, село Корнишори, нарисувано с вещина от Свобода Бъчварова в романа ѝ „Литургия за Илинден“ и пресъздадено картинно във филма „Мѣра според мѣра“. В това село, с двукатови каменни къщи, са заклети 250 въстаници българи през 1903 и е наречено „Малката България“. След включването на селото в пределите на гръцката държава, гръцките власти разгонват жителите му из околните села, а изоставеното село е обезлюдено и превърнато в съборетини. Запазена е само църквата, но с гръцки фрески. Гробът на войводата Кръстю Асенов (братов син на възпетия от Христо Ботев Хаджи Димитър), положен в основата на църквата през 1903, е заличен. Надгробният камък е захвърлен нейде, а костите на загиналия български герой от Сливен за свободата на Македония са неизвестно къде. Голяма част от прокудените селяни емигрират в България. Днес развалините на Корнишори са известни като село Кромни. Име на селото съществува, но село няма.