/Поглед.инфо/ 1. За кой ли път се налага констатацията, че България е като че ли все в догонващ режим и в отбранителна позиция когато става въпрос за защита на националните интереси в отношенията с Република Северна Македония. Запоследно, само преди десетина дни, излизат на преден план условията и пречките, които еврокомисарят по разширяването Томас Вайц поставя на практика пред България в доклад (17.03.2026).

Отрадно е, че доста български медии откликнаха незабавно на доклада, откривайки в него шанс за заобикаляне на поети задължения от страна на държава кандидат за ЕС и конкретно за игнориране от РСМ на вписването на българите в конституцията.

Отдавна властите в съседната държава са сторили тъй, че да се забрави фактът, че преди 34 години България първа в света признава едва-що овъзникналата из Титовска Югославия суверенна държава Република Македония (15.01.1992).

Признаване, направено без България да заяви писмено и категорично, че не може да се съгласи с изкуствено и насилствено създадените от комунистическата титовистка власт в СФРЮ „македонски“ език, писменост, история, култура...

Днес България „бере“ плодовете на тази своя погрешно разбирана патерналистична политика към по-малката сестра, снизходителното „заобикаляне“ по време на социализма на антибългарския характер на политиката и пропагандата в съставната югорепублика Македония.

Заедно с това става ясно, че новата ситуация, образувана с последния доклад на Вайц, очевидно отваря сериозна работа пред българската дипломация.

Която се оказва, че и този път действа сякаш не в темпа на събитията.

Настоящият текст е скромен опит за разсъждение защо става така.

Мисля, че корените на проблема се впиват в снагата на българския народ още в началото на новата история на България по националния въпрос, започнала непосредствено след Договора подписан от Великите сили на Берлинския конгрес (13.07.1878).

2.

Известен и болезнен е фактът, че поради антибългарската роля на цар Фердинанд и отсъствието на трезва геостратегическа мисъл у някои български военачалници като генерал Савов, България губи войните за национално обединение (1912-1918), завършили с отнемане на извоювани οτ българския войник на бойното поле територии от около 50 хиляди квадратни километра с изконно българско население под османска власт.

Това е национално престъпление, за което не може да има прошка във времето или проява на снизхождение за никой виновник.

Нито за Стамболов, чиято външна политика мотивира Русия да скъса дипломатическите отношения с България (1886) и като резултат от тази глупост той извършва втора, още по-голяма и съдбовна грешка, като довежда Кобурга на власт (1887) с всички отрицателни последствия за Отечеството и българския народ.

Не може да има прошка и за онези царедворци, които обслужват геополитическите интереси на Кобурга и семейството му и вкарват България в две последователни световни войни на страната на Германия и против Русия, като България се оказва на губещата страна и в двете войни.

Зловещият за младата България край на Балканските и Първата световна война не само хвърля народа в дълбока покруса, но и дава сили на победителката Сърбия/Югославия да развихри кървавата политика на затриване на всичко българско във Вардарска Македония с основна цел запазване на заграбените български земи за вечни времена.

Тази шовинистична и крайно реакционна политика на монархическа Сърбия/Югославия става основа, щото комунистът Тито да покаже безрезервна вярност към сърбоюгославския монархически антибългарски шовинизъм (1919-1941) и още в недрата на своята противобългарска отровна политика да „сътвори“ македонизма/антибългаризма (1934) като най-ефективно средство за реализиране на антибългарската държавна идеология и политика на „интернационалистическата“ комунистическа Социалистическа федеративна република Югославия (1945-1990), за да се заличи веднъж завинаги всичко българско от съзнанието на народа на Вардарска Македония.

Известно е, също така, че под натиска на СССР, упражняван в съгласие с Великобритания и САЩ, комунистът Димитров се проявява като националнихилист и бива принуден да клекне пред комуниста националшовинист Тито, като подписва крайно унизителната за България Спогодба от Блед (1947). Междудържавен акт, с който бива придаден „легитимен“ вид на нищожното от международноправна гледна точка решение на Коминтерна (1934) за създаване на „македонска нация“. Разбира се, в полза на победителката във Втората световна война Югославия и във вреда на победената страна във войната България.

Така българската власт извършва световен прецедент, като отрича правото на част от българите да се наричат българи и ги обявява принадлежащи към чужд, небългарски народ.

Но злото не свършва дотук.

По настояване на СФРЮ, след подписването на Бледската спогодба на Народна република България е забранено да извършва пропаганда и да разпространява информация за българския характер на населението на Вардарска и Пиринска Македония. Не й се позволява да коментира и осъжда престъпленията на юговластите срещу българския народ на Вардарска Македония.

Известно е още, че комунистът патриот Тодор Живков подлага на ревизия спогодбата от Блед и предприема политика на възвръщане на изконния български характер на населението в Пиринска Македония. Но не му достигат силите да се пребори за остояване на българския характер и на населението във Вардарска Македония, както и да отхвърли забраната България да осъжда насилието на юговластите над българите във Вардарска Македония.

Немного известен е фактът, че през 1959 премиерът на България Живков настоява пред съветския министър-председател Хрушчов тази преграда да бъде вдигната.

На което Хрушчов отговаря:

„Не забравяйте, че България е победена страна във войната“.

Същата стена е поддържана от всички съветски лидери след Сталин и Хрушчов: Брежнев, Андропов, Черненко, Горбачов, защото СССР има геополитическа полза от това.

И е одобрявана мълчаливо от САЩ и Великобритания, тъй като берат плодовете на подкрепяната от тях с пари и преференции Югославия за нейната наглед комунистическа, но всъщност антисъветска външна и отбранителна политика по време на социализма (в условията на разделеното между тях и СССР поравно „50/50“ право на влияние над Югославия).

По този начин комунистическият титовизъм необезпокояван си разиграва коня във Вардарска Македония, като избива и измъчва народа през целия соцпериод (1945-1990).

Съвсем неслучайно през този мрачен период от историята на българите във Вардарска Македония, в тази историко-географска област, като съставна и васална на Сърбия държава Социалистическа република Македония, са изфабрикувани „македонски“ народ, език, азбука, история, култура, народни традиции... Две-три поколения българи биват превърнати в македонци. Тази политика продължва и днес почти без изменения.

Всичко това е изградено на антибългарска основа. „Македонците“ и българите биват обявени за два съвсем различни народа, между които няма нищо общо. „Лошите“ във всички случаи са българите, а „добрите“, разбира се, са македонците.

3.

Днес, 37 години след като в края на Осемдесетте рухва комунизмът като идеология и социализмът като политическа система в Европа, положението във Вардарска Македония не е по-различно от онези мрачни времена.

В държавата Република Северна Македония продължава все по-остро политиката, според която съчинени митове и измислени „събития“ се представят като безспорни факти.

В държавата Република България обратно. Не е рядко явление доказани исторически факти да се оспорват от български „учени“ и „политици“ и да се обявяват за митове.

Пример за това са опитите на някои български „учени“ да подкрепят тезата на македонизма, че „окупаторката“ България е отговорна за изпращнето на хиляди евреи от Вардарска Македония в хитлеристкия лагер на смъртта Треблинка. Това се прави независимо, че юрисдикцията над Вардарска Македония принадлежи на Хитлеристка Германия. А България и нейната армия са натоварени с обслужващи, полицейски функции, изключващи право на държавни решения.

4.

Ето един възможен отговор защо България продължава и днес често да мълчи или да не изобличава постюгокомунистическата антибългарска политика на югозапад от нас.

В Република Северна Мамедония не е посегнато върху наследството на титовизма, в основата на което е македонизмът/антибългаризмът като държавна идеология, политика и социална практика, налагана в Народна република Македония и Социалистическа република Македония, продължавана в Република Македония и Република Северна Македония.

В Република България социалистическият период на Народна Република България е подложен на критика и е осъден.

Но и тук се допускат грешка след грешка.

Не е рядко явление политиките на комунистическите премиери на България Димитров и Живков по „македонския въпрос“ да се събират в един кюп под общото название „тоталитаризмът на диктатора Живков“.

В епохата на „ранната демокрация“ идеологически обременени „българи антикомунисти“ със скромна историческа квалификация и бледи познания на фактите често се солидаризират с врясъците на вардарски македонисти за вредата от „живковизма“.

Добре е, все пак, че от известно време „живковизмът“ като политика по „македонския въпрос“ се критикува само от политици и глашатаи в Северна Македония.

В Република Северна Македония продължава без изменения титовистката комунистическа шовинистична политика на агресивно отношение към България обявявана за главен враг на „македонската национална идентичност“.

В Република България продължава почти без изменения мълчанието, властвало в Народна република България относно геополитическите и геостратегическите причини за пасивност спрямо агресивната антибългарска пропаганда и политика на Социалистическа федеративна република Югославия и нейната съставна и васална Социалистическа република Македония.

5.

В Република Северна Македония не е направена нито една крачка за осъждане или поне за ревизия на фалшифицирането на безброй исторически факти за доказани българи патриоти и български събития.

Ето само някои от тях.

Братя Миладинови и техните „Български народни песни“ (1861) са издавани във Вардарска Македония под фалшивото заглавие „Македонски народни песни“ от 1945 до ден-днешен.

Кузман Шапкарев и неговият четиритомник „Български народни умотворения“ (1891) е издаван във Вардарска Македония днес с фалшивото име „Македонски народни умотворения“.

Григор Пърличев, в знак на признание за неговата гореща защита на българския характер на народа на Македония, е положен в гроб в родния му град Охрид (1891), българи патриоти поставят грубодялан камък с надпис „Тукъ почива Григоръ Пърличевъ“, написан на български език. Гробът е поруган по време на титовисткия комунистически режим, като оригиналният надгробен камък е запратен нейде, заменен с излъскана плоча с надпис „Григор Прличев“, написан на „македонски jазик“. Това положение не е променено до днес.

Българското Илинденско-Преображенско въстание (1903), организирано от Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) на българите в оставените под турско робство земи на Македония и Тракия след Берлинския конгрес (1878) е фалшифицирано в чисто македонско Илинденско въстание, „организирано“ от несъществуващата Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО).

Този фалшификат се шири и днес в Северна Македония. На него са посветени издавани в огромни тиражи безброй „научни“ трудове, „научни“ конференции, „научни“ монографии, той присъства във всички учебници, христоматии и учебни помагала на всички степени и видове на началното, основното и средното образование, във всички университетски лекции и семинари, в популярната литература, в художествени произведения, кино, театър, телевизия, печатни и електронни вестници и периодика.

България не реагира енергично и изпреварващо срещу факта, че в Северна Македония не се прави нищо за възстановяване на историческата истина относно това най-голямо въстание на българите срещу османския гнет.

Не е рядко явление северномакедонски „историчари“ да предлагат на български колеги:

„Вие си вземете Преображенското въстание, а Илинденското въстание го оставете на нас.“

Това е класически пример за нагли опити да се дели историята на „наша“ и „ваша“, която не е „обща“, както си мислят някои български учени и политици, а е една история.

В Северна Македония продължава фалшифицираното представяне на живота, творчеството и делата на българите Райко Жинзифов, Георги Джинот, Георги Делчев (Гоце), Дамян Груев (Даме), Яне Сандански, Христо Силянов, Ефрем Чучков, Тодор Александров и хиляди още като тях отдали живота си за Македония като „земя българска“.

6.

Република България отдавна е отворила архивите на Обществената безопасност на Царство България (1908-1945), както и архивите на Комитета за държавна сигурност на Народна република България (1945-1990) относно „македонския въпрос“.

Република Северна Македония и до днес държи зад „девет стени“ заключен архивът на Служба Државна Безбедност (Управление за държавна сигурност), така наречената УДБА на СФРЮ за Вардарска Македония (1945-1991), където се крият зловещи факти за десетки хиляди избити българи само затова, че са българи, както и стотици хиляди други българи, измъчвани и осакатявани все за това, че са българи.

Мисля, че България все още не настоява активно факторите в ЕС да убедят властите в Северна Македония, че е необходимо да отворят тези архиви като условие за започване по същество на разговори за приемане на Република Северна Македония в Евросъюза.

7.

Македонският език е кодифициран и приеман в много държави по света.

Подобни реалии изправят България пред необходимостта да признае съществуването на политически инженерните изфабрикувани реалности в Северна Македония.

И тя ги признава.

Но едва отскоро доказва енергично пред Евросъюза, че тези реалности са днешни реалности, не са възникнали в миналото, когато изобщо не са съществували.

България е длъжна да помогне на факторите в Евросъюза да осъзнаят, че Съюзът в един момент би се оказал в положение да одобри приемането в своя състав на единствената държава, където комунизмът като идеология, политика и социална практика не е осъден, а продължава да съществува като съвременен македонистичен/антибългарски политически курс на Северна Македония по националния въпрос. С всики отрицателни последствия за самия Евросъюз.

8.

От резултатите на гласуването в Европарламента на последното предложние на Вайц ще се види какви перспективи се откриват пред България и нейния национален интерес.

За което българската общественост не е много наясно какви стъпки преприема българската страна.

Да се надяваме, че в случая действа принцпът и практиката на „тихата дипломация“.

Но дали е така!?

Среща на живо с проф. Румен Гечев

Информационен бюлетин

На 1 април 2026 г. , сряда, от 19:00 часа в студиото на „Поглед.инфо“ ще се проведе среща на живо с проф. Румен Гечев – икономист, университетски преподавател и един от най-разпознаваемите анализатори на икономическите процеси в България.

В една открита дискусия ще говорим за най-важните въпроси, които вълнуват българското общество:

– накъде върви българската икономика
– инфлацията и реалните доходи
– еврозоната и България
– икономическите решения, които ще определят следващите години

Това няма да бъде телевизионно интервю, а жива среща с публика, в която зрителите ще могат да задават въпроси и да участват в разговора.

Очаква ви директен разговор, сериозен анализ и истински диалог без монтаж и без цензура.

Местата са ограничени.

С билети можете да се снабдите тук: https://epaygo.bg/1514842531 и на място.

Ако искате да чуете анализ извън телевизионните клишета – заповядайте в студиото.