/Поглед.инфо/ Руският елит днес е по-дълбоко от всякога интегриран в глобалния, макар и не във водещи роли. Преплитането на интелектуалните стремежи с меркантилни интереси ще доведе до дълбоки противоречия, особено след като Русия е на прага на неспокоен период: заобикалящата действителност, дневният ред и в бъдеще лидерството се променят. Опасно е, ако вече сериозният въпрос за позиционирането в американско-китайския свят ще бъде в центъра на вътрешната борба, замествайки необходимия разговор за собственото им развитие.

Американско-китайската конфронтация може да се превърне във важен фактор не толкова във външната, колкото във вътрешната руска политика, като върне към живот неизбежния спор между западняци и не-западняци.

Сред международните експерти има подобие на консенсус (с изключение на маргинали от двата края), че Русия не трябва да взема страна в конфронтацията между Америка и Китай. Това не означава неутралност. На първо място, Китай е най-големият и най-могъщ съсед, с който е крайно неразумно да се караме. Второ, след фойерверките на санкциите е трудно да се измисли причина, поради която Москва би решила да се солидаризира със САЩ в конфликта си с Пекин, срещу които се използват познати на него методи. Съчувствието към Китай и съвпадението на редица интереси обаче е едно, а желанието да се втурнем за това на амбразурата е друго. Китайските другари също дозират подкрепа за Москва в точно определени, макар и широки рамки. Както и да е, от международна политическа гледна точка, подходът на Русия е доста рационален.

С вътрешнополитическия аспект всичко е по-сложно, тъй като ситуацията се наслагва върху дългогодишната дихотомия на националното съзнание. Дебатът за това дали Русия е Европа или не, продължава повече от двеста години. Копнежът към Европа (Запада) като източник на прогрес беше заменен с обида, че не бяхме приети като равни. Европейският възглед наистина определя две ролеви позиции за Русия - „варваринът пред портите“, опасната външна заплаха или „вечният чирак“, който нямаше шанс да стане господар.

Засиленото и емоционално възприемане на такова отношение доведе до срамежливост между желанието да докаже (убеждаване или сила) собствения европейски характер и демонстративното му отричане.

Аргументите на прогресисти и привърженици на идентичността многократно се възпроизвеждат през XIX и XX век в почти непроменен вид. Люлеещият се баланс се отразява в циклични измествания на условното изхвърляне към условното влошаване и обратно. След разпадането на СССР се постави смел експеримент - не просто прозападен курс, а опит да се превърне в институционална част на западната общност. Следващото пътуване от чирак до варварин отне около десетилетие и половина и завърши в обичайното - мрачно отчуждение.

Но този път намотката на спиралата падна на повратна точка в целия свят - Азия от периферията се превърна в център на развитие, а Западът изпита вътрешни проблеми, загуби статута на стандарт. Трансформацията на международния контекст беше съчетана с горчиво разочарование поради провала на стремежа към Запада. В резултат на това руската политика стана по-балансирана, като започна да се отдалечава от западноцентризма от предишни времена. Дебатите по културни и цивилизационни въпроси продължиха, но условията допринесоха за по-малко емоционален подход.

Преходът на конфронтацията между Китай и Съединените щати в острата фаза, съпоставима по дух със Студената война, може да предизвика прилив на нови страсти по старата тема - изборът между Европа (в случая Америка, но не и същността) и Азия. Едно от миналите доказателства - за изостаналостта на Изтока и превъзходството на Запада - сега е неубедително, затова се използват аргументите относно културната близост на европейското и чуждостта на азиатската традиция. Съществува противоположна версия - за дълбоката и иманентна враждебност на Запада и необходимостта да се търси защита от него на Изток.

За разлика от дискусиите на западняци и славянофили през XIX или началото на XX век, които се определят от по-спекулативни причини, географията на материалните връзки също влияят върху сегашния екзистенциален избор. Руският елит е по-дълбок от всякога интегриран в глобалния, макар и не с водеща роля. Преплитането на интелектуалните стремежи с меркантилни интереси ще доведе до дълбоки противоречия, особено след като Русия е на прага на неспокоен период: заобикалящата действителност, дневният ред и в бъдеще лидерството се променят. Опасно е, ако вече сериозният въпрос за позиционирането в американско-китайския свят ще бъде в центъра на вътрешната борба, замествайки необходимия разговор за собственото им развитие.

Като цяло основният проблем на описаните мятания е, че те отнемат много интелектуална енергия, но водят по същия порочен кръг и подчертават липсата на самодостатъчност на Русия. Което е изненадващо, предвид размера и потенциала ѝ. Политиката на базата на „цивилизационен избор“ като цяло е противопоказана за съвременния свят. Укрепването на вашата собствена програма чрез гъвкавост на външните отношения и разширяване на възможностите е рецепта за успех във фрагментирана, културно и идеологически разнородна среда.

Преди повече от сто години не бяха чути думите на редица държавници, които твърдяха, че е по-добре Русия да стои далеч от европейската война. Резултатът е известен. Сега още повече си струва да се въздържаме.

Превод: В. Сергеев