Поглед.инфо/ Източник: интервю в YouTube канала „ПАНЧЕНКО“, водещ: Диана Панченко, гост: проф. Джефри Сакс. В разговор за риска от голяма война Сакс настоява, че ядрената ескалация няма победители, а Европа „говори за война и отрича дипломацията“. Най-острото му обвинение е към политическата инфантилност: „искат място на масата“, без дори да са опитали да вдигнат телефона.

Когато здравият разум звучи като ерес

Има моменти, в които човек усеща, че светът не просто е в конфликт – светът е в лоша форма на мислене. Не е „политически спор“, не е „различие в гледните точки“, а болест на разума, която се маскира като принципност. И тогава се появява интервю като това: не за да „даде новини“, а за да върне границата между разум и безумие. Да напомни елементарното: ядрената епоха не търпи героични пози. Тя търпи само една добродетел – трезвостта.

В разговора с Диана Панченко Джефри Сакс не говори като човек, който „подкрепя“ една или друга страна. Той говори като човек, който вижда как цивилизациите се самоубиват – бавно, самодоволно и с фанфари. Когато го питат за риск от „голяма война“, той не се хваща на медийния рефлекс „да се заостри“. Той казва най-простото – ако стане световна война, това е краят. И после добавя изречението, което е истински шамар: няма фундаментален конфликт между Русия и САЩ, нито пък между големите сили по принцип, който да прави апокалипсиса „неизбежен“.

Това, парадоксално, е още по-страшно. Защото ако конфликтът не е фундаментален, ако не е „естествен“, ако не е съдба – значи е изработен. Значи е поддържан. Значи някой – или по-точно цели системи – имат интерес не да решат проблема, а да живеят в него. Войната като икономика. Войната като идеология. Войната като оправдание. Войната като наркотик.

И тук Сакс поставя диагноза на една по-голяма криза: лошото качество на глобалната дискусия и стремежът „смисленото“ да бъде заглушавано. Самият повод – блокиран канал, липса на ясна причина, мълчание от платформата – не е странична бележка. Това е част от картината: когато обществото започне да се води към война, първото, което се поврежда, е разговорът. Първо се поврежда езикът. После се повреждат институциите. Накрая – телата.

Панченко поставя рамката така, както я усеща един човек от Украйна: тридесет години им казвали „в Европа“, „като в Америка“, „Америка ще помогне“. А после – реалността, която не се събира в лозунга. И тук Сакс не подхваща пропагандно клише. Той подхваща структурата на решенията – как се правят, кой ги прави и защо, когато мирът изглежда логичен, все пак се избира войната.
Ако има място, където този избор проличава най-ясно, това е Европа – континент, който говори за война така, сякаш войната е просто още една програма в календара.

Европа – милитаризацията като заместваща дипломация

Сакс атакува Европа с думи, които рядко се чуват в „учтивата“ западна среда. И не защото той е „анти-европеец“, а защото Европа, според него, се държи не като политически субект, а като тийнейджърска компания, която иска да бъде „на купона“, без да носи отговорност за последствията.

Той говори за лидерите, които „бият барабана на войната“ – тонът е милитаристичен, призивът е към въоръжаване, към заплахи, към демонстрации. И Сакс казва нещо, което медиите често пропускат: това е непопулярно. Обществата не са въодушевени. Хората искат да живеят. Хората искат да се справят с технологичния шок, с цените, с работата, с несигурността – не искат още един слой ужас върху живота си.

Тук се появява централната му логика: Европа говори за война и отрича дипломацията. Това е съчетание, което той нарича срамно. Не „грешка“. Не „политическа стратегия“. Срамно. Защото дипломатическите канали в конфликт са като кислорода в пожар: не гарантират, че няма да гориш, но без тях изгаряш сигурно.

И най-важното: Сакс разобличава позата „не ни пускат на масата“. Европейците се оплакват, че американците разговарят с руснаците, а тях ги няма. И той казва: вдигнете телефона. Организирайте разговор. Това е вашият континент. Не ви трябва посредник, за да говорите с географския си съсед. И когато той пита „колко срещи са имали“, отговорът е убийствен: нула. Нула опити. Нула реална дипломация. Само декларации и заплахи.

Това е особено важно за българския читател, защото Европа днес се държи така, сякаш дипломацията е мръсна дума. А всъщност дипломацията е единствената форма на цивилизовано оцеляване. Когато дипломацията се обяви за „мекост“, войната се превръща в „твърдост“. Когато разговорът се обяви за „слабост“, оръжието се превръща в „морал“. И тогава континентът започва да играе с ядрена логика като с детски нож.

Тук идва онзи въпрос, който уж звучи като „реализъм“, а всъщност е морален банкрут: „Ако Русия и Европа воюват, кой печели?“ Сакс отговаря така, както трябва да отговаря всеки, който не е изгубил инстинкта си за живот: никой. Няма победител, защото има сценарии, в които конвенционалното се плъзга към ядреното. И в ядреното няма „контрол“, има само надпревара към неизразимото.

И това е моментът, в който европейската реторика се разкрива като безумие: да говориш за „победи“ в ядрен век е като да спориш кой ще е „по-сух“, ако скочите двамата в морето с камък на шията.

Но за да разберем защо здравият разум се изключва така системно, трябва да погледнем не към лозунгите, а към машината – към онова, което Сакс нарича военно-цифров комплекс, и към държавата, която живее от лъжа.

Военно-цифровият комплекс и държавната лъжа като гориво

Сакс прави една важна връзка, която днес е почти табу: не само военно-промишленият комплекс е проблем, а неговата нова форма – военно-цифровият. В миналото оръжието се произвеждаше в заводи, а войната се продаваше през пресата. Днес оръжието е и технология, и данни, и инфраструктура на комуникацията. И ако комуникацията е част от инфраструктурата на войната, тогава цензурата не е „регулация“ – тя е инструмент на конфликта.

Тук темата за блокирания канал не е детайл; тя е симптом. Когато „смисленото“ се заглушава, когато няма отговор „защо“, когато има само сила без обяснение – това е начин общественото пространство да се държи в определена температура. А войната се нуждае от температура. Войната не обича хладен разум. Войната обича гореща морална паника.

Разговорът минава и през Кенеди – като символ на това колко дълбоко недоверие се е натрупало към официалните версии. Тук няма нужда човек да приема всяка хипотеза, за да види ключовото: когато фактите не се обсъждат честно, държавата започва да живее от недоверие. А държава, която живее от недоверие, е държава, която компенсира липсата на истина с повече сила.

Сакс казва нещо много тежко: лъжата е разменна монета на държавата. Това е болезнено изречение, защото е универсално. То не сочи само една страна. То описва механизма, по който „официалното“ става по-важно от „вярното“, а публичният разказ – по-важен от реалността. В този режим войната е удобна, защото войната позволява да обясниш всичко с „враг“, да оправдаеш всичко с „необходимост“, да скриеш всичко под „национална сигурност“.

И тук идва ключовото: когато Панченко рисува „идеалния геополитически съюз“ САЩ–Русия, Сакс отказва да играе тази игра. Той казва: не е нужен съюз. Нужно е мирно съжителство. Почтено, честно, без опити за душене, без стратегическа истерия. Това е по-дълбоката му теза: в ядрената епоха „съюзите“ са по-малко важни от правилата на съвместното съществуване.

Тук той прави историческата нишка: Рузвелт е имал идея за следвоенно сътрудничество, но след 1945 г. логиката се променя. Появяват се стратегии, които мислят не в категории „съвместен ред“, а в категории „тотално превъзходство“. И тогава се ражда студената война – не като природно бедствие, а като избран път. Точно този момент е важен: пътят се избира. Нищо не е „съдба“. Войната не е атмосферно явление. Войната е политика.
И ако Европа е шумната сцена, то Украйна е трагичната цена. Там идеологията на „правилния избор“ се сблъсква с реалността на разрушенията.

Украйна – проект, който се плаща с хора

Панченко говори за Украйна с тон на човек, който не описва „новина“, а описва разпад на живот. Тъмнина по 20 часа, страх по улиците, мобилизационен натиск, отчаяние, корупция. И тя казва фразата, която е най-страшната: че за мнозина това вече не е война за освобождение, а война, в която хората се чувстват изядени от собствената си държава.

Сакс отговаря не с театър, а с рамка: според него това е проект на дълбоки структури в американската политика от повече от три десетилетия – проект за въвличане на Украйна в орбита на политически и военен контрол. И тук е важно да се чуе не конкретната дата, а логиката: това е дълго, системно усилие, което не се определя от интереса на украинците, а от по-голяма геополитическа шахматна дъска.

Той казва и нещо друго – че войната има вътрешни двигатели: оръжейни продажби, сделки, корупция, тестове на системи, групи, които печелят от продължаването. И когато войната има печеливши, мирът става враг. Мирът става саботаж. Мирът става „опасна идея“.

Сакс е много остър и към европейското „безразличие“ към демократичния процес: когато се изискват пари и оръжия, няма същата енергия да се изискват прозрачност, избори, отчетност. И това той обяснява с една горчива истина: за някои центрове това не е морална кауза, а геополитическа игра.

Накрая идва изречението, приписвано на Кисинджър, което Сакс използва като морален капан: „Да си враг на САЩ е опасно, но да си приятел е фатално.“ В този контекст „фатално“ не означава омраза към Америка. Означава трагедията на държава, която е обещана като „спасена“, но е използвана като инструмент.

Сакс връща и темата за неутралитета – като идея, която в определени периоди е била предпочитана в Украйна, и като географски здрав разум: между НАТО и Русия да стоиш в режим на „фронтова държава“ е формула за изгаряне. И ако тази идея е била отхвърляна, това не е защото е „слаба“, а защото е неудобна за онези, които мислят в категории контрол, сфери и натиск.

Когато Европа забрави как се живее, тя ще си припомни как се умира

Историята никога не наказва внезапно.
Тя предупреждава, после мълчи, а накрая удря.

Днес живеем точно в този момент на мълчанието – онзи опасен промеждутък, в който елитите вече са полудели, но народите още не вярват, че това може да им се случи. В който думата „дипломация“ се произнася с презрение, а думата „война“ – с фалшив морален патос. В който ядрената ескалация се обсъжда като технически детайл, а човешкият живот – като статистика.

Това не е просто геополитическа грешка.
Това е цивилизационно самоубийство с бюрократичен подпис.

Европа днес не върви към война, защото е нападната.
Тя върви към война, защото не знае как да говори.
Защото политическите ѝ елити са загубили способността да преговарят, но са усвоили до съвършенство езика на лозунга, санкцията и заплахата. Защото са объркали морала с позата, а силата – с истерията.

И когато Джефри Сакс казва, че няма фундаментален конфликт, това е най-страшното изречение в цялото интервю.
Защото означава едно: ако катастрофата се случи, тя няма да е неизбежна.
Ще е избрана.
Подписана.
Оправдана.
И аплодирана от същите хора, които после ще говорят за „трагедия“, сякаш не са я произвели със собствените си ръце.

Украйна вече плати цената.
Плати я с градове, с хора, с поколения.
Плати я като проект, не като държава.
И ако Европа не спре, ако не се върне към разума, ако не разбере, че мирът не е капитулация, а оцеляване, следващата сметка няма да бъде украинска.

Тя ще бъде европейска.

Историята не пита дали си „на правилната страна“.
Тя пита дали си достатъчно умен, за да спреш навреме.

А днес Европа не изглежда умна.
Изглежда уморена, объркана и опасна – най-лошата комбинация, когато в ръцете ти има оръжия, които могат да сложат край не на война, а на света.

И когато утре някой попита:
„Как стигнахме дотук?“

Отговорът ще е прост и ужасяващ:
Защото се подиграхме на дипломацията, възнаградихме безумието и повярвахме, че войната може да бъде морална.

А войната никога не е морална.
Тя е само окончателна.

По публикация на: Диана Панченко, YouTube канал „ПАНЧЕНКО“, 27 декември 2025 г.
Редакционен прочит.
Цитирани откъси.
Линк: https://www.youtube.com/watch?v=KDiDH_opc2Y