/Поглед.инфо/ Европа не може нито да се откаже от мигрантите-мюсюлмани, нито да ги асимилира. Европейските ръководители се опитват да си направят изводите от проблемите с мюсюлманите, но те по принцип не могат да излязат с адекватни, изчерпателни изводи. Ислямизацията на Европа се заключва в това, че Европа си няма идеология.

Европа живее без цел. Единственият смисъл за съществуване на европееца е материалният комфорт, а такова смислово запълване на живота не е достатъчно за човека.

Затова човек търси. Ислямът, особено радикалният, без съмнение изпъква сред днешните силни идеологии. Европейското общество не успя да интегрира носителите дори на умерената ислямска идеология. Ако преди 50-70 години пристигащият в Европа представител на различен свят вижда това, към което може да се присъедини, то сега Европа за него е идеологическа пустиня, където отсъстват смисъл и ценности. Все пак “правата на човек” не може да са ценност, те са просто инструмент.

А понеже европейските управляващи кръгове не са в състояние да се освободят от плена на мултикултурализма, борбата срещу “тоталитаризма”, да се избавят от неприемането на идеологическа определеност, те няма какво да противопоставят на исляма. По-нататък за Европа са възможни два пътя. Или ще възроди силен “черен” националистически проект в духа на хитлеризма (Четвърти Райх) - не случайно Брейвик се нарече кръстоносец. Или ще трябва да възстанови проекта на свръх-модерна, какъвто е комунистическия проект, или проект на бъдещето, осигуряващ разкриването на човешката личност и творческата самореализация на човека.

Проблемите с мюсюлманите-имигранти, както беше казано, са нерешими в условия на отсъствие на идеология в Европа. Самото търсене на мигранти е свързано със състоянието на европейските производствени сили. Европеецът иска да работи повече или по-малко интересна, нетрудна работа при добра заплата. Той не иска да върши “черна” работа, но все още няма възможност тя да се предаде на роботи. Затова Европа не може нио да се откаже от имигранти, нито да ги интегрира в смисловото си поле. Имигрантите в Европа няма за какво да умират.

При това свободата на словото, предоставена на ислямиста се превръща от гражданска свобода в заплаха за обществото и човешкия живот. Парламентаризмът, който работи добре в условията на относително мирно развитие, може да стане инструмент за разрушаване на страната в условие на война.

Този, който вярва в Аллах няма да се примири с идеята, че всеки може да вярва или не вярва в каквото си иска. Мюсюлманинът може да се смири, че трябва да има не четири жени, а една, но той никога няма да се смири с идеята, че жената може да бъде и с друг мъж.

Според мен не е правилно да наричаме “десни”, да речем, “Националният фронт” на Марин Льо Пен, “Алтернатива за Германия” и други подобни партии в страните от Европа. Исторически те някога са на десни позиции, но днес в тях няма нищо “дясно”. Партията на Льо Пен днес е най-лявата във Франция, а “Алтернатива за Германия” повече от всеки друг защитава социалните права на германските граждани. Тези партии проповядват не национализъм като идея за превъзходството на своята нация, а идеята за националното самосъхранение. Когато хората говорят във Франция и Германия, че искат да живеят според своите норми и очакват същото от новодошлите, то това всъщност е национално-освободителна, лява политическа позиция в противовес на възгледите на десните политически сили, които стоят на власт.

Всяка власт си има задължения - да поддържа мир и спокойствие в страната, да осигурява ред, да защитава гражданите. Ако се появят групи, посягащи на този ред, властта е задължена да използва всички налични ѝ сили - автомати, палки, картечници, газ, огнехвъргачки, артилерия, авиация, за да задуши метежа и да защити гражданите. Ако властите не правят това и ако въоръжените сили престанат да им се подчиняват, те престават да бъдат власт. И когато Марин Льо Пен се изказва срещу засилването на арабите и мюсюлманите във Франция, тя фактически се оказва на позициите, на които по време на Втората световна война стоят и комунистите, и Шарл Дьо Гол, защитаващи страната от нацисткото нашествие.

Ето пример: в Украйна в момента се води борба не на рускоговорещите с украинскогоровещите, а борба между фашисти и антифашисти. Социалдемократическите партии на Запада, в частност Френската социалистическа партия подкрепят украинския фашизъм. А антифашистката борба на украинския народ се подкрепя от Марин Льо Пен.

Да се надяваме, че този зараждащ се в Европа антифашистки фронт ще намери сили да противостои и на арабско-мюсюлманското нашествие, и на всъщност профашистката тенденция на европейските управляващи групи към израждане.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели