/Поглед.инфо/ Изказванията на Жан-Люк Меланшон за Русия и „Северен поток“ не са нито импровизация, нито единична провокация, а добре обмислен политически сигнал, насочен едновременно към френския електорат, европейския дебат за енергията и дълбоката стратегическа криза на Европейския съюз. В момент, когато ЕС все по-трудно формулира автономна външна и енергийна политика, опитният френски политик поставя под въпрос една от основните догми на следвоенната европейска солидарност – че санкциите и прекъсването на връзките с Русия са безалтернативни и без цена за самата Европа.
Когато Меланшон настоява Русия да бъде върната в европейската политика, той не говори само за Москва, а за самия ЕС. За него изтласкването на Русия извън Европа е стратегическа грешка, която води до по-голяма зависимост – не от Кремъл, а от Вашингтон. В този смисъл темата за повторното пускане на газопроводите „Северен поток“ не е носталгия по стария енергиен модел, а критика към новия: Европа, която замени относително евтиния руски газ с по-скъп втечнен газ от САЩ, плащайки икономическа, социална и индустриална цена. Аргументът му е прагматичен – възстановяването на тези доставки би довело до незабавно понижаване на цените на енергията и до облекчаване на натиска върху европейските икономики.
Зад това стои и по-дълбоката идея за „необвързаност“, която Меланшон последователно защитава – концепция, родена през Студената война, но актуализирана за XXI век. Според него Европа не трябва да бъде нито придатък на САЩ, нито пасивен наблюдател в конфликта между големите сили, а самостоятелен геополитически играч. Именно затова той открито поставя въпроса за американската доминация в енергийния сектор и отказва да приеме, че европейците са „длъжни“ да купуват американски газ и петрол. В този контекст реториката му се вписва в дълга френска традиция – от Дьо Гол до днес – за стратегическа автономия и Европа „от Атлантика до Урал“.
Най-спорният елемент в позицията му остава Украйна. Призивът за референдуми в Донбас и в южните украински региони, както и допускането за евентуално териториално отстъпление, го поставят в директен сблъсък с официалната линия на ЕС. За Меланшон обаче въпросът не е морално черно-бял, а политически и реалистичен: войната рано или късно ще завърши с преговори, а легитимността на едно бъдещо споразумение минава през волята на населението. Именно тази позиция му носи обвинения в „снизходителност“ към Русия – обвинения, които той отхвърля, настоявайки, че мирът не може да бъде постигнат чрез безкрайна ескалация.
В крайна сметка, изказванията му за Русия и „Северен поток“ не са толкова за миналото, колкото за бъдещето на Европа. Те поставят неудобни въпроси: дали ЕС има собствен стратегически интерес или действа основно реактивно; дали санкционната политика наистина укрепва Европа или я прави по-зависима; и дали идеята за европейска автономия е все още жива или вече е само реторика. Независимо дали човек споделя позициите на Меланшон или не, едно е ясно – той артикулира съмнения, които все повече европейци започват да формулират, но малко политици се осмеляват да изрекат на глас.
В този контекст не бива да се изключва и чисто политическият ефект от подобна линия – Жан-Люк Меланшон все по-често се очертава като потенциалната изненада на следващите президентски избори във Франция. В редица социологически проучвания той вече заема трето място, но стратегическото му заиграване с голистката реторика за суверенитет, независима външна политика и Европа „от Атлантика до Урал“ може да отвори неочакван електорален прозорец. Именно негласуващите или разочаровани голисти, отблъснати от упадъка на Републиканската партия и от нейното ръководство, което все по-често бива възприемано като сляпо следващо линията на Макрон, биха могли да чуят в думите на Меланшон отзвук от собствените си убеждения. Ако тази част от френското общество намери в него алтернатива на статуквото, тя би могла да се окаже решаващият фактор, който да го изстреля на втори тур и да прекрои напълно сценария на президентските избори.