Понякога едно гласуване казва повече за състоянието на международната система от десетки срещи на върха и стотици дипломатически декларации. Именно такъв изглежда случаят с неуспешния опит на Германия да получи място като непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Страната, която десетилетия наред беше възприемана като икономическият двигател на Европа и един от най-предсказуемите защитници на международния ред, този път остана извън клуба. Португалия и Австрия събраха необходимата подкрепа. Германия не успя.
Сам по себе си този резултат не променя баланса на силите. Берлин няма да загуби икономическата си тежест, няма да загуби мястото си в Европейския съюз и няма да престане да бъде една от водещите държави на континента. Но символиката е значителна. След обединението на страната Германия печелеше подобни избори практически автоматично. В продължение на десетилетия тя натрупваше репутация на държава, която предпочита дипломацията пред силата и международното право пред едностранните действия.
Точно тук започва и въпросът, който все повече дипломати си задават зад затворени врати. Какво се промени?
Според анализа на Елдар Мамедов в Responsible Statecraft отговорът трябва да се търси в политиката на Германия спрямо войната в Газа. Авторът твърди, че значителна част от държавите в ООН вече възприемат Берлин като пример за двойни стандарти. Независимо дали човек е съгласен с тази оценка или не, трудно може да се отрече, че подобно впечатление съществува в голяма част от Глобалния юг.
Проблемът не е само в Израел. Проблемът е в сравнението.
Когато Германия подкрепя санкции срещу Русия, аргументът е международното право. Когато подкрепя военната помощ за Украйна, аргументът отново е международното право. Когато осъжда едностранни промени на граници, аргументът остава същият.
Но когато става дума за Газа, тонът рязко се променя.
Берлин продължи да защитава Израел дори след серия от доклади на агенции на ООН, международни хуманитарни организации и правни експерти, които поставят тежки въпроси относно пропорционалността на военните действия и хуманитарната ситуация в палестинския анклав. Именно тази разлика между официалната реторика и практическата политика вероятно започна да подкопава германския авторитет.
Тук има и по-дълбок пласт.
След Втората световна война германската политическа система изгради специално отношение към Израел. Това отношение беше резултат от Холокоста и историческата вина на германската държава. В продължение на десетилетия този консенсус изглеждаше неоспорим. Подкрепата за Израел беше възприемана като морално задължение.
Но международната политика не стои неподвижно.
Поколенията се сменят. Глобалният баланс на силите се променя. Държавите от Азия, Африка и Латинска Америка все по-често оценяват действията на големите сили не според историческите им травми, а според текущото им поведение.
За много страни извън Запада аргументът за историческата вина не е достатъчен, за да оправдае различен стандарт при оценката на конфликти и военни операции.
Това не означава автоматично, че критиците на Германия са прави. Означава единствено, че голяма част от света вече не приема автоматично моралните аргументи на Берлин.
Показателно е, че германски представители след поражението започнаха да говорят за организирана дипломатическа съпротива срещу кандидатурата на страната. Част от критиките бяха насочени към Русия. Тази версия обаче оставя редица въпроси без отговор.
Австрия и Португалия също подкрепят Украйна. Те също участват в европейската политика на санкции. Те също не са близки съюзници на Москва.
Но те получиха необходимите гласове.
Следователно причината вероятно е по-сложна от обикновено геополитическо противопоставяне.
Допълнителен проблем за Берлин е, че дипломатическите неуспехи съвпадат с нарастващи вътрешнополитически трудности. Икономическият модел, който превърна Германия в индустриален гигант, е под натиск. Евтиният руски газ вече не съществува като фактор. Китай се превръща едновременно в партньор и конкурент. Американският натиск върху европейската индустрия продължава да расте.
Числата също не изглеждат окуражаващо. Германската икономика преживя няколко трудни години, а обществото все по-често поставя под въпрос стратегическите решения на политическия елит. Рейтингите на управляващите партии остават ниски, а „Алтернатива за Германия“ продължава да увеличава влиянието си.
Интересното е, че част от успеха на AfD идва именно от външнополитически позиции, които доскоро изглеждаха маргинални. Партията настоява за нормализиране на отношенията с Русия, по-прагматичен подход към Китай и по-голяма дистанция от конфликти извън Европа. Независимо дали тези предложения са реалистични или не, те намират все по-широка обществена подкрепа.
Тук се появява един парадокс.
Германските управляващи партии често представят подобни позиции като заплаха за международния авторитет на страната. Но самият спад на германското влияние в последните години кара все повече избиратели да се питат дали настоящият курс действително работи.
Още по-интересно е сравнението с 2003 година. Тогава Германия, заедно с Франция, отказа да подкрепи американската интервенция в Ирак. Това решение предизвика сериозно напрежение с Вашингтон, но донесе на Берлин значителен международен престиж. Страната беше възприемана като държава, готова да защитава принципите на Устава на ООН дори когато това означава конфликт със съюзниците.
Днес ситуацията изглежда почти обърната.
Германия защитава международното право избирателно. Поне така я виждат много държави извън Европа. Именно това възприятие може да се окаже по-важно от самите германски аргументи.
В международните отношения често няма значение какво мислиш за себе си. Значение има как те възприемат останалите.
От тази гледна точка поражението в ООН изглежда като симптом на по-широк процес. След края на Студената война Европа свикна да говори от позицията на нормативна сила. Европейските държави формулираха правила, стандарти и морални оценки, които голяма част от света трябваше да приема.
Тази епоха постепенно приключва.
Новите центрове на влияние в Азия, Африка и Близкия изток все по-често оспорват правото на Европа да бъде едновременно съдия и участник в международните конфликти. Те искат еднакви правила за всички.
Това изглежда логично, но има един проблем. Нито една голяма сила не прилага напълно еднакви стандарти. Нито САЩ. Нито Китай. Нито Русия. Нито Европейският съюз.
Разликата е, че Европа продължава да представя своята политика като универсален морален модел, докато останалите все по-малко са склонни да приемат това твърдение без резерви.
Поражението на Германия в ООН може да бъде разглеждано именно през тази призма. Не като случайно гласуване. Не като технически дипломатически инцидент. А като сигнал, че доверието към европейския морален авторитет вече не е това, което беше преди десетилетие.
Дали Берлин ще промени курса си, предстои да видим. Засега германските лидери продължават да защитават досегашната линия. Историческата отговорност към Израел остава фундаментален елемент на германската политика. Въпросът е дали тази формула може да функционира по същия начин в свят, който става все по-малко западноцентричен.
Гласуването в ООН не даде окончателен отговор. То само показа, че все повече държави вече задават въпроса открито.