/Поглед.инфо/ Откъс от книгата на Филип дьо Вилие „Дръпнах веригата на лъжата и всичко си дойде на мястото“, изд. „FAYARD“, 2019 г.

„Една… две… три… четири крачки. Колко трудно е. Тази почетна стълба на атлантическата среща на върха изглежда безкрайна! Мъжът, който се качва, и чиито крака треперят, се полюшва от крак на крак и залита от десния до левия борд. Човек би казал, че танцува: това накланяне, това засядане, това обръщане. Очакват го там, горе. Той се олюлява, спира за миг да си поеме дъх. Трябва да му се помогне, за да се изкачи. Всички го гледат от балкона на естрадата, инсталирана в подножието на големите аркади за  50-годишнината в Брюксел. Дошъл е моментът да се присъедини към реквизита, където трябва да направят официалната снимка пред огромното знаме на син фон, обсипано с розите на ветровете(металически кръг с 32 разклонения), символ на НАТО. В жест на затрогваща спонтанност, португалският и холандският премиер – негови непосредствени съседи в кортежа на големите на този свят, му се притичват самарянски на помощ. Скоро те го носят. Той е все по-тежък и изкачването е все по-сковано. За миг алпинистът им се изплъзва, полита назад и пада в ръцете на Порошенко, колосът на Украйна, който го изправя и, изпъчвайки гърди, го поставя отново вертикално.

 Още една крачка… после следващата... Изкачването е главозамайващо, това се чете в неговите нетърпеливи, развеселени очи. Всичко е като игра. За една „среща на върха“ - това е срещата на върха! Еманюел Макрон се връща и отново, на свой ред хваща ръката му и го прегръща. Всичко е в символа на една сдържана добронамереност: „Хайде, Жан-Клод!“

Жан-Клод отговаря, смеейки се гръмогласно. Натъпкан ли е, или какво? С един шеговит стил, той подшушва на Еманюел: „Това е „Европа на малки стъпки“. Моне го беше казал…“.

По щастливо съвпадение, сцената е подредена така сякаш според  интуицията на „Бащата основател“, човекът от Шарент, който беше опознал напитките, избите, както и кърканията на клиентите, и препоръчваше на „европейците“ да напредват просто „с малки стъпки, опипом“, за да не ужасяват народите. И ето ни, ние сме тук, опипом…

Изкачването свършва. Уф! Сега председателят на Европа крачи по кралско синия килим на широкия подиум, влачейки крака. С трепереща ръка той търси за миг протоколното място, което му е запазено за снимката, сочейки с пръст като при стрелба по гълъби. И избухва, кръстосва уплашените погледи на своите колеги, които се мъчат да замажат конфуза. По-късно един от тях ще каже: „С Моне Европа започна с коняка, с Юнкер завършва с уискито“.

Президентът Тръмп, дошъл специално за тази важна среща на върха на НАТО, наблюдава изумен и развеселен емблематичната импровизация на европейския стълб на Атлантическия съюз, който на този 12 юли 2018 г. се огъва, олюлява и преобръща. Главорезите на Комисията притичват, за да отдалечат камерите, но е твърде късно: заснетите изображения вече обикалят Интернет и заливат социалните мрежи. Близкият план показва изкачването, слизането, кръстният път, пиянските кикотения върху ескалатора, които контрастират със смущението и дори страха на колегите: „Само кадрите да не излязат“!

За няколко минути обаче те наводняват всички канцеларии. Сцената как един пиян ръководи съдбите на една залязваща империя, напомня на друга, също толкова метафорична - Елцин, шефът на Съветската империя в нейната крайна фаза, който произнася от купола на танк патетичните си красноречия…

За тридесет години Жан-Клод Юнкер, Европеецът, наистина не се е променил. Само се е издигнал в чин и степен. Един министър довери неотдавна: „Когато насред заседанието на Съвета на министрите един служител му донесе чаша вода, всички знаехме, че това е джин“. Другарите му – комисарите, го защитават. Комисарят Московиси, в израз на фанатично усърдие твърди, че погълнатият алкохол никога не е пречил на Юнкер. Европейският парламент също се грижи за него. Така например, в момента на разкриването на „Люксилийкс“, когато узнахме, че като премиер на Люксембург шефът на Комисията е разрешил на многонационални компании като „Епъл“, „Амазон“, „Хайнц“, „Пепси“, или „Дойче банк“, да се възползват от скандални фискални споразумения. Асамблеята обаче си затвори очите за това.

Всяка си има собствено гориво! Империята на нормите свършва пред вратите на Председателството. Заради него алкохолни тестове на портиците за достъп на Европейската комисия не се поставят.

Този гротесков, приличащ на анекдот епизод от срещата на върха на НАТО, е всъщност един поучителен урок, алегория на европейската интеграция. Защото историята не спира тук. Дори в нощта след инцидента, говорителят на Европейската комисия Маргаритис Скинас, в едно неочаквано изявление за пресата, уверява с кремълоподобна тържественост:„Председателят страда от ишиас“. И, за да декодира конфузните снимки добавя: „Той желае да благодари на холандския и португалския министър-председатели, господата Марк Рюте и Антонио Коща, затова, че са му помогнали в този болезнен за него момент“. И официалният говорител приключва дебата по същия начин, с цел да отклони въпросите и да предотврати полемиката.

Това значи било „ишиас“! Патронът на Европа страда от „ишиас от трети вид“: едно зло, което обикновено удря в гръбнака, отключва тръпка на веселие и ви прави смешен. „Ишиас“,който много не го обезсърчи, когато няколко часа по-късно подтичваше по асфалтовата пътечка, за да не изпусне самолета с дестинация Китай и Япония. Явно забравил опорните точки на официалната версия. Така върви Европа…

Всички очакват кадрите с „пияния кораб“ да се завъртят на следващия ден в редакциите и политическите кръгове. В Брюксел се подготвят за врява, но не последва нищо. Не се случва нищо. Мнозинството от вестниците се позовават на официалното съобщение на Съюза за своя сметка.

Това, че председателят на Европа се кандилка на една такава официална международна сцена, не предизвиква никакви реакции. И точно с това аферата е много показателна. По каква причина едно толкова конфузно събитие минава незабелязано?

Първо, излиза че никой не познава въпросния председател Юнкер, силният човек на Брюксел, че този съюз, наистина е с безглаво управление, е като без лице. Това е една абстрактна институция, далеч-далеч от народите! Но, след всичко, което се случи, хората разбират, чувстват, отгатват и знаят, че бюрократите командват; че те са по-анонимни и по-мъгляви дори и от своя шеф. Казват че председателят на Комисията царува, но не управлява. Но нали в нарушение на всички правила на европейските публични институции, той назначи вездесъщия си генерален секретар Мартин Зелмайер. Журналистът от„Либерасион“ Жан Катремер, добър познавач на зъбчатките на брюкселската технокрация, пише дълбоко опечален: „Физическото срутване на Юнкер, съчетано с могъществото на генералния секретар Зелмайер, показва че властта все пак има една привидност – председателят на Комисията, но над всичко е една реалност - един неизбиран и безотговорен бюрократ“.

Но след всичко това какво да си мислят хората? Изобретен е един миксер, който смесва реалност и привидност. И нима човек може да го упрекне за това! Това е причината да няма нито един упрек и обществеността да гледа другаде. Има нещо по-лошо от възмущението – безразличието! Европейското гражданство е една илюзия. Няма нито агора, нито европейски народ. Прекалено разделени сме от обичаите, от миналото и езиците, за да формираме политическа общност, способна да разсъждава за общото благо. Съюзът напредва с лицемерие. Той е едно създание на падините. Онова, от което се бои единствено, е светлината. И просперира в сянката на това „кратос“ без „демос“; и на парламент без народ. Мостовете заместиха границите, гражданите на държавите онемяха. По принуда превърнати от потребители на един масов планетарен пазар, в потребени. Сведени са до статистически редове и продаваеми лични данни, в момента, когато елитите на „Империята на мениджмънта“ се обединяват под егидата на два принципа - „не на дискриминацията“ и„свобода на движението без граници“.

Тази машина, която се влачи и ни намотава на своите перки, аз опознавах редица години отвътре, от Брюксел. Доближих се възможно най-близко до нейните тайни знания, без да успея да разбера мистерията на нейния замисъл. Видях как моделът деградира и малко по малко Съюзът се пука. Това беше много преди Брекзит и преди идването на Орбан.

Когато заседавах в Европейския парламент в Страсбург, критичният анализ вече беше маргинализиран, ставаше нечуваем. И беше третиран истерично. Ние бяхме „смахнати“. На народите им беше дадено да чуват отвсякъде един и същи припев: „Ще коригираме отклоненията“ и ще запълним „демократичния дефицит“. И те още вярват на това.

И от договор на договор, силни ветрове и внезапни приливи отклоняваха курса към една Европа без плът, без душа, без корени и без потомство. И единствения анонс за новата ера на един мулти декултуриран Хомо сапиенс. Къде, значи, отидоха обещаваните в началото„Силна Европа“, „Европейска Европа“ и „Демократична Европа“? Виждаме ли днес пред очите си сградата, която ни обещаваха „Бащите основатели“? Или пред нас е една подправена Европа, която по-скоро им се е изплъзнала и, чието блуждаещо движение, изменя първоначалният й курс?

Бях дълбоко впечатлен от един разговор през юли 1986 г., с бившия министър на външните работи на генерал Дьо Гол, Морис Кув дьо Мюрвил - една голяма фигура в политическата история на Петата Република. В Сената, където той можеше да се срещне най-често, представях текста на Закон за приватизацията на Първи телевизионен канал. Човекът-легенда на Ке д`Орсе, вече сенатор-ветеран, ме наблюдаваше със строг поглед. После, може би заради пламенността, с която защитавах един незащитим текст, започна изглежда да ми симпатизира. В продължение на няколко дни ние обядвахме заедно. Веднъж, с рязък тон, той ми подхвърли:

- Щом веднъж приватизирате телевизията, американските канали ще са тези, които ще доставят кадрите.

- Защо смятате така? Предупредени сме за този риск, предвидихме предпазни мерки и в дискутирания закон има квота за френско творчество.

Кув се усмихна на моята наивност:

- Вие не познавате плана „Маршал“. За да ни помогнат да се изправим, САЩ ни наложиха един прилив от американски филми и културни произведения. Това е неизбежно.

- Защо „неизбежно“?

- Защото ние сме в подчинено положение. Ние произвеждаме тръби, а американците ги пълнят. Французите вече не знаят да казват „не!“.

Запитах го за генезиса на „европейската конструкция“. Тогава предпазливият, лаконичен тон се промени. Сякаш вулкан изригна изпод леда. Той вдигна ръце към небето:

- Ах, Европа! „Европа на Бащите основатели“! Драги, Филип, ако искате да знаете, достатъчно е да дръпнете веригата и всичко ще си дойде на мястото.

- Веригата? Но коя верига?

- Веригата на Лъжата.

Веднъж, когато разказвах за тази размяна на мнения на един виден професор от Сорбоната, той коментира така сибилианската формула на големия свидетел:

- Кув преживя твърде отблизо първите засечки на европейския проект. Той знаеше всичко за всички: за призраците (привидностите) и задните помисли, за големите архитектурни украси; за преструвките и фарсовете... „Да дръпнеш веригата“ това без съмнение означава „да отидеш до източника“.

- Но до какъв източник?

- До източника на информация, която дреме в архивите. Занапред те вече не са секретни, малко по малко бяха декласифицирани и направени достъпни.

- Защо тогава изследователите не са се втурнали да проучват тези архиви? Защо е тази липса на любопитство, тази скромност на учените?

На този въпрос професорът от Сорбоната отговори така:

- Не е от скромност, а от предпазливост. Учените не са безразсъдни.

- Има ли наистина рискове да се публикува архивно копие?

- Да, рискът е да загубиш своята катедра, правото да преподаваш, работата си, своя издател.

- Нима сме изправени пред някакво табу?

- Повече от това... Един мит, една идеология, едно благочестиво дело. „Бащите основатели“. Всичко това спада към святото, към недосегаемото.

- Искате да кажете „една официална истина“, носена като Ковчега на завета от левитите в Брюксел?

- Да, но наред с Ковчега на завета, който е заключен с катинар, има… архиви. Те са отворени, достъпни във Вашингтон, Берлин, Станфорд, Лозана, Флоренция… и дори в Москва. Един ден ще проговорят.

Кръвта ми спря. Искам да знам, искам да разбера, да премина от едно място на друго. Благодаря, г-н Кув дьо Мюрвил. Вие посяхте зърното, накарахте ме да тръгна по пътя. Ще дръпна тези верига. Четири екипа от „изследователи“, ще търсят пътя до извора, до източника на „европейската конструкция“. Всяка изследователска бригада ще тръгва със свое прошение до компетентните институции и ще атакува архивите. Защото един трънлив въпрос не ми дава мира: ако европейската мечта се е превърнала в кошмар, действително ли това е резултат на лоша присадка? Или това е по-скоро простият, естествен плод на едно горчиво дърво? Да познаваш дървото, значи да познаваш плода. Залагам на една хипотеза: ами ако генът на разрушението на днешна Европа е бил предварително имплантиран в ДНК на самия замисъл на  „Бащите основатели“?!

Свързан текст с: https://pogled.info/svetoven/evropa/golyamata-lazha-za-evropa.107212