Понякога изборите не променят политическата епоха. Те само показват, че тя вече се е променила.
Точно така гледам на случилото се в Саксония Анхалт. AfD стига до около 44 процента при изключително висока активност, а CDU, партията, управлявала провинцията повече от две десетилетия, претърпява тежък разгром. При подобен резултат обичайните обяснения за протестен вот, разгневена периферия или временна радикализация вече не са достатъчни. Когато почти половината от гласуващите застават зад партия, която политическият център години наред държи зад своята Brandmauer, стената срещу AfD, въпросът вече не е само какво се е случило с тези хора.
По важният въпрос е какво се е случило със системата, от която те си тръгват.
За мен този резултат прилича на кула от карти. Няма една карта, която я събаря. Няма един канцлер, една война, един мигрант, една грешка. В продължение на десетилетия карта след карта беше поставяна върху конструкцията и всяка изглеждаше достатъчно стабилна, докато тежестта не стана по голяма от способността на системата да я носи.
За да разберем Германия днес, трябва да се върнем към самоувереността на Запада след края на Студената война. Тогава изглеждаше, че големият идеологически спор е приключил. Европа вече имаше посока и оставаше само да определя скоростта: повече интеграция, повече глобализация, свободно движение на капитали, стоки и хора, постепенно пренасяне на решенията към наднационални институции и експертни органи.
Лявото и дясното продължаваха да спорят, но все по често спореха вътре в една и съща рамка.
Това е онова, което днес наричаме либерална матрица.
Би било нечестно тя да бъде представена само като грешка. Този модел даде на Европа десетилетия мир, огромен общ пазар, свобода на движение, разширяване на индивидуалните права, относително благоденствие и предвидимост.
Проблемът започна, когато матрицата повярва в собствената си окончателност.
Политиката постепенно изгуби съмнението. Все повече въпроси започнаха да изглеждат предварително решени. Можеше да спориш колко бързо трябва да вървим към по дълбока интеграция, но много по трудно дали изобщо трябва да вървим натам. Можеше да обсъждаш управлението на миграцията, но самият въпрос за нейните граници лесно получаваше морална квалификация. Можеше да критикуваш отделни ефекти на глобализацията, но много по трудно самата посока.
Политическият спор постепенно заприлича на избор на меню в ресторант, в който никой вече не пита дали иска да вечеря там.
После дойдоха миграционната криза, пандемията, инфлацията и енергийните сътресения. Европа започна да открива, че глобализацията има не само дивиденти, а и зависимости, че производството може да си тръгне, че евтината енергия не е даденост и че границите все пак имат значение. Държавата, която великолепно създава регулации, понякога се оказва доста по несръчна в онова, заради което гражданинът исторически я е създал: ред, сигурност и предвидимост.
После дойде 24 февруари 2022 година.
Русия започна пълномащабната война срещу Украйна. Това е факт и първичната отговорност за решението за война е руска. Но след повече от четири години вече имаме право да зададем и друг въпрос, който дълго време звучеше почти неприлично:
Каква беше европейската стратегия за края на тази война?
Не за следващите шест месеца. Не за следващия пакет оръжие. Не за поредните санкции и не за следващата червена линия, която след време ще бъде преместена.
Как изглеждаше политическият край?
Имаше дипломация, разговори и преговори, но постепенно Европа започна да говори много повече за това как войната да бъде водена, отколкото как да бъде приключена. Военната помощ, санкциите и изтощаването на Русия от средства на политиката започнаха да приличат на самата политика.
Сякаш наливахме бензин в огъня с убеждението, че го гасим.
Това не означава, че прекратяването на помощта за Украйна непременно щеше да донесе мир. Можеше да донесе поражение. Историята не ни позволява да проверим какво би станало. Но държавниците имат задължение не само да посочат виновника и да изберат страна, а да знаят към какъв реалистичен политически изход водят обществата си.
Междувременно се появи голямото разминаване между езика на управляващите и живота на управляваните.
Берлин, Париж и Брюксел говореха за геополитика, стратегическа автономия, руска заплаха и историческа мисия. Човекът питаше колко струва храната, има ли работа, какво става с жилището, миграцията, училището на детето му, пенсията и сигурността в квартала.
Не защото геополитиката няма значение. А защото политикът, който не успее да я свърже с живота на човека, рано или късно губи и човека, и правото да прави геополитика от негово име.
Фридрих Мерц не е създателят на тази конструкция. Когато войната започна, канцлер беше Олаф Шолц. Но Мерц наследи вече разклатена кула и заложи още повече върху твърдостта, Русия, сигурността и конфронтационния език в момент, в който немалко германци очакваха разговор за икономика, индустрия, миграция и социална сигурност.
Когато двата разговора престанат да се срещат, резултат като днешния постепенно престава да бъде загадка.
И това далеч не е само германски проблем. Франция приближава края на ерата Макрон дълбоко фрагментирана. Великобритания, макар вече да не е в Европейския съюз, премина през поредица от премиери и политически кризи, които допълват усещането за изтощение на западния управленски модел.
А над голяма част от европейската политическа архитектура стои най могъщото партийно семейство на континента, Европейската народна партия.
Самото име вече носи почти литературна ирония.
Европейска е. Партия е. Но когато все повече европейци гласуват срещу политическия ред, чийто централен стълб десетилетия е именно това семейство, думата „народна“ започва отново да се нуждае от доказване.
Не защото ЕНП е някакъв таен център на злото. Истинският проблем е по банален и затова по опасен. Дългата власт създава затворени кръгове, собствен език, кадрова приемственост и постепенно убеждение, че ако гражданите не приемат политиката, значи политиката просто не им е била достатъчно добре обяснена.
Така възниква една особена политическа глухота. Вместо властта да се запита защо губи човека, започва да му обяснява защо той греши.
Тук Шопенхауер предлага една неприятна мисъл за човешката природа. Човекът много по лесно разбира грешката си, отколкото променя характера, който я е произвел. След неадекватно действие той може искрено да съжалява, да анализира случилото се и да бъде убеден, че следващия път ще постъпи различно. После животът отново го поставя в сходна ситуация и за собствено удивление той реагира почти по същия начин. Интелектът е разбрал урока, но характерът е останал.
Ако си позволим тази метафора и за политическите системи, Европа започва да прилича точно на такъв човек. След всяка криза прави анализ, създава доклад, признава отделни грешки и обещава да бъде по близо до гражданите. После идва следващата криза и старите рефлекси се връщат: още централизация, още морализиране, още комуникационни стратегии, още убеждение, че проблемът е в недостатъчно добре обяснената политика, а не непременно в самата политика.
Това е може би най опасната форма на институционален характер. Системата притежава огромно количество информация, експертиза и исторически опит, но продължава да възпроизвежда сходни реакции, защото знанието не е същото като способността за промяна.
И тогава въпросът вече не е дали европейските елити разбират какво се случва.
Вероятно разбират много повече, отколкото предполагаме.
Въпросът е дали могат да постъпят различно.
Тъкмо в тази празнина израсна радикалната десница.
Не вярвам милиони европейци една сутрин да са се събудили като фашисти. Много по просто е. Политическият център постепенно подаряваше на радикалната десница тема след тема, по които самият той не желаеше да разговаря без предварителна морална присъда: миграция, национална идентичност, суверенитет, престъпност, културна промяна, страхът от загуба на социален статус.
Когато една политическа сила говори за проблем, който останалите само заклеймяват, тя получава огромно предимство, дори когато решенията ѝ са спорни или направо лоши.
Затова германските 44 процента са много повече от победа на AfD.
Те са въпрос към останалите.
Какво направихте, че толкова много хора престанаха да вярват на вас и започнаха да вярват именно на онези, от които години наред ги предупреждавахте?
Кризата на политиката обаче съвпадна с друга революция, която промени не само начина, по който получаваме информация, а и самата психология на общественото доверие.
В XX век вечерните телевизионни новини казваха на човека какво се е случило през деня. В XXI век, когато часовникът стане седем, телефонът вече му е показал събитието, видеото, първата реакция, контрареакцията, скандала и опровержението. В този смисъл вечерната новинарска емисия все повече прилича на вчерашния вестник.
Публиката тръгна към телефона, а след нея тръгнаха и рекламните бюджети. Интернет не продава просто аудитория. Той продава конкретния човек, неговите интереси, навици, страхове и онова, което най лесно привлича вниманието му.
Това неизбежно промени журналистиката. Скъпото разследване, кореспондентската мрежа, дългото интервю и истинското коментарно предаване, в което различни позиции имат време да се сблъскат, започнаха да губят икономическата си основа.
Но традиционните медии допуснаха и собствена политическа грешка.
Част от големите западни редакции постепенно започнаха да приемат културните и политическите убеждения на собствената си среда за пулса на обществото. За това не е необходим заговор. Достатъчно е хората да произлизат от сходни среди, да имат сходно образование, сходни професионални кръгове и приблизително еднаква представа кое мнение е приемливо и кое вече носи морално клеймо.
Така медията престава да измерва температурата и започва да обяснява на пациента каква би трябвало да бъде тя.
Войната в Украйна направи този проблем особено видим. Европейският съюз ограничи редица руски държавни и свързани с Кремъл медии с аргумента, че са инструмент на пропаганда и дезинформация. Руската пропаганда съществува и би било наивно това да се отрича. Но едновременно с това украинската гледна точка получи огромно и в определени моменти почти безалтернативно присъствие в европейското информационно пространство. Зеленски беше в парламентите, по телевизиите, на срещите на върха и във вечерните емисии. В първите месеци това беше напълно разбираемо. Украйна беше нападнатата държава и европейската публика искаше да чуе нейния президент.
Проблемът възниква, когато извънредното постепенно се превърне в постоянен информационен режим.
Когато едната гледна точка предварително е обозначена като пропаганда, а другата присъства почти непрекъснато като моралният център на разказа, част от обществото започва да задава не само въпроса кой е прав във войната, а защо някой решава вместо него коя гледна точка има право да бъде чута.
Това не превръща автоматично тези хора в русофили. По скоро ги прави подозрителни към самия посредник.
А за медиите това е много по опасно.
Тъкмо тук старият информационен модел започна да работи обратно. В миналото една тема можеше да бъде поставена в центъра на обществения живот и чрез постоянна концентрация да държи вниманието седмици. Случаят „Скрипал“, темата за „Новичок“, а след това и безкрайният медиен водовъртеж около Brexit показаха колко силна можеше да бъде концентрираната информационна среда.
Днес същата техника все по лесно произвежда умора.
Когато германските власти обвиниха Русия във връзка с дрона край Лайпциг, новината за часове беше навсякъде. Само че вече нямаше единствено телевизионна емисия и утрешен вестник. До официалната версия на телефона стояха опровержение, анализ, контраанализ, видео, подигравка, конспиративна версия и политически коментар защо темата се появява именно в този момент.
Това е новата информационна среда.
Дори вярна информация може да започне да губи въздействие, когато човекът има усещането, че му я повтарят не толкова за да го информират, колкото за да му подскажат как трябва да я разбере.
Колкото повече канали имаме, толкова по трудно един център може да произведе общ разказ. А колкото по настойчиво се опитва, толкова по лесно част от публиката реагира с подозрение.
Някога медиите се бореха за вниманието ни чрез информация.
Днес твърде често го търсят чрез тревога.
Но тревогата има предел. След него не идва още по голям страх, а умора, безразличие или гняв към онзи, който отново се опитва да те уплаши.
И тогава идва изненадата. Защо хората не ни гледат? Защо слушат Джо Роган? Защо отиват при Тъкър Карлсън?
Не непременно защото Роган е по добър журналист. Често той изобщо не е журналист в класическия смисъл. Но човекът има усещането, че слуша истински разговор, чийто край не е написан още преди началото.
При Тъкър Карлсън се вижда другата страна на същото явление. Той беше близо до Тръмп, подкрепяше го, а когато реши, че президентът се отдалечава от America First и влиза в интервенционистка логика, се обърна срещу него. Това не означава, че Тъкър е прав. Означава, че зрителят вижда човек, който не изглежда напълно вързан за предварително определена партийна реплика.
И точно това традиционните медии все по трудно предлагаха.
Плурализмът формално никога не е бил по голям. Имаме хиляди канали, подкасти, сайтове, профили, телевизии и платформи.
Но общото пространство се свива.
Единият живее с CNN, другият с Fox, третият с Роган, четвъртият с Тъкър, петият в TikTok, шестият в Telegram. Всички са информирани и всички са убедени.
Само че все по рядко са информирани за една и съща действителност.
Умберто Еко усети опасността много преди алгоритмите да станат толкова мощни. През 2015 година той каза, че социалните мрежи са дали право на глас на „легиони от глупаци“. Груб израз, зад който стоеше по дълбока диагноза. Интернет премахна старите филтри за авторитет, без автоматично да изгради нови механизми, които различават знанието от увереното невежество.
Старият редактор можеше да бъде пристрастен, собственикът зависим, журналистът слаб. Но все пак някой трябваше да провери датата, името, документа, поне елементарния факт.
Социалната мрежа премахна посредника, а алгоритъмът направи следващата крачка. Той не пита първо дали нещо е вярно. Пита дали ще задържи вниманието.
Така човекът на Еко не просто получи микрофон. Получи алгоритъм, който може да му намери милиони слушатели.
А днес получава и изкуствен интелект, който може да му помогне да звучи образовано и убедително.
Това вече е нещо качествено ново.
Демократизация не само на словото, а и на убедителността.
И точно тук изкуственият интелект престава да бъде отделна технологическа тема и се превръща в следващия етап на същия процес. Шведският премиер Улф Кристершон призна, че използва ChatGPT и други системи като своеобразно второ мнение по политически въпроси. Шведски депутати вече използват AI при подготовката на парламентарни текстове.
Няма нищо лошо държавниците да използват най мощните инструменти на своето време. Въпросът е къде свършва инструментът и започва интелектуалната абдикация.
Защото същият алгоритъм, който вчера решаваше каква новина да ти покаже, утре може да участва в самото формулиране на политическата позиция. Политикът ще пита какво да каже, избирателят какво да мисли, медията какво ще се гледа, партията кое послание ще произведе най силната реакция.
А машината няма биография, няма деца, които могат да бъдат изпратени на война, няма родина, която може да загуби, няма срам и политическа отговорност.
Тя оптимизира.
И така големият въпрос постепенно се измества. Не само кой управлява държавата, а кой оформя човека, който избира кой да управлява държавата.
На този фон мнозина очаквахме Тръмп да бъде корекцията на системата. Не светец, не философ и не морален образец, а груб прагматик, който разбира, че всяка война в крайна сметка трябва да завърши с политика, че Европа трябва да носи по голяма отговорност за собствената си сигурност и че националният интерес не е мръсна дума.
Имаше логика в това очакване.
Само че човекът, който трябваше да счупи инерцията, започна да губи битката със собствената си природа. Непредвидимостта твърде често замества стратегията, възрастта му започва да личи, а мегаломанията превръща международната политика в сцена, върху която винаги трябва да има един главен герой.
Човекът, който обещаваше края на безкрайните войни, се оказа президент на Америка във война с Иран.
И тогава лозунгът започва да позволява една неприятна пародия.
Make America Great Again?
Все по често му приляга Make America Mocking Again.
Това е особено тъжно, защото Западът действително се нуждаеше от прагматична корекция. Вместо нея рискува да получи още една форма на същата политическа мегаломания, само с друг речник.
А докато Западът спори със себе си, извън него се предлага друг разказ.
Шанхайската организация за сътрудничество събира държави, много от които трудно могат да бъдат представени като образци на демокрацията. Китай, Русия, Иран, Беларус и други носят свои авторитарни практики, репресии и очевидни противоречия.
Но би било интелектуална грешка просто да се засмеем на противоречието и да не чуем посланието.
Суверенитет. Ненамеса. Многополюсен свят. Различни цивилизационни модели. Търговия и интереси без непрекъснато морално наставничество.
Ние няма да ви казваме как трябва да живеете. Нека всяка държава защитава интереса си.
Дали тези държави живеят според собствените си думи е отделен и често неудобен въпрос. Но политиката е не само състезание между реалности. Тя е състезание между разкази.
А този разказ работи, защото голяма част от света е уморена да бъде поучавана.
Някога Западът предлагаше удивително силна и проста история за бъдещето: свобода, мир, благоденствие, отворен свят, децата ви ще живеят по добре от вас.
Днес твърде много европейци чуват различен речник: война, санкции, превъоръжаване, нова заплаха, нова криза, още средства, още малко търпение.
Когато прибавим към това икономическата несигурност, миграцията, загубата на доверие в традиционните медии, информационната умора, психозата на социалните мрежи и нарастващата зависимост от алгоритмите, германските 44 процента започват да изглеждат много по малко като политическа аномалия.
Изглеждат като резултат.
Това не означава, че след либералната матрица непременно идва нещо по добро. Може да дойде и много по лошо. Радикалната десница няма автоматично правилните отговори само защото центърът е загубил доверие. Национализмът също може да се превърне в догма, а народният гняв винаги е бил прекрасен материал за манипулация.
Но либералната матрица се пропуква и в някакъв момент Европа ще трябва отново да проведе спора, който десетилетия отлагаше.
Какво е нацията и какво искаме да запазим от нея? Къде свършва европейската интеграция и започва суверенитетът? Колко миграция може да понесе едно общество, без да промени себе си отвъд собственото си съгласие? Каква е социалната цена на глобализацията? Кога мирът е по важен от геополитическата победа? Какво означава социална справедливост в света на изкуствения интелект? И какво всъщност искаме да бъде Европа: пазар, федерация, цивилизация или съюз на исторически нации?
Това може да бъде истинското завръщане на политиката. Противоборство на идеи, а не размяна на предварително одобрени тези.
Но само ако спорът остане човешки.
Ако бъде воден чрез история, икономика, философия, факти и реалния опит на обществата, Европа може да излезе от кризата по зряла. Ако го водят единствено алгоритмите, страховете, инфлуенсърите и политиците, които вече питат машината какво трябва да кажат на гражданите, няма да получим ново Просвещение.
Ще получим ново Средновековие с оптичен интернет.
И затова днешният резултат в Германия е толкова важен. Не защото AfD е спечелила една провинция и не защото Мерц е загубил, а защото една карта падна достатъчно шумно, за да видим конструкцията.
Поглеждаш Германия, виждаш 44 процента и разбираш, че това не е началото на кризата.
Това е моментът, в който кризата става видима.
Кулите от карти рядко рухват от един голям удар. Дълго преди това отделните карти вече са започнали да се разместват, докато хората вътре продължават да живеят така, сякаш конструкцията е вечна.
После идва един обикновен човек, влиза в изборната кабина, остава сам със страха, гнева, разочарованието и надеждата си и изважда една карта.
Понякога точно нея е държала цялата кула.
https://martinraykov.com/publikacii/%D0%BA%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8
