/Поглед.инфо/ Президентът Макрон е прав, но той и други европейски лидери изразяваха подобни чувства през годините, без какъвто и да било реален резултат.

Остава да се види дали последният призив за действие ще се окаже поредното фалшиво начало или пък този път, ще доведе до реални промени.

Промени, които ще доведат от своя страна до превръщането на Европа в надежден и независим играч в отбраната и сигурността.

Изявлението на Еманюел Макрон отразява важното осъзнаване, че трансатлантическата отбранителна връзка претърпява сериозни проблеми и напрежение.

Много от това е свъзано с недоволството на Европа с националистическата политика "Америка първо" на президента Доналд Тръмп.

Някои от тези напрежения са се изграждали с годините и са продукт на различни стратегически, икономически и политически интереси между двата континента.

Коментарът на Еманюел Макрон е освежаващ пример за реализъм, но също така и по-скоро сантимент изразен от малцинството сред трансатлантическия външнополитически естаблишмънт.

Доминиращият възглед изглежда е, че предстоящото напускане на отегчаващия се и "изолационистки" настроен Доналд Тръмп, сигнализира завърщане към едно благочестиво и просветено статукво.

Според този възглед, трансатлантическите връзки са си били много здрави преди идването на президенството на Доналд Тръмп. Сега, пак според този възглед, сътрудничеството ще се поднови.

Това едва ли е първият път, когато президентът Макрон изразява съмнение и отклонение във вярата, че Европа трябва да прегърне по рефлекс дългогодишната доминирана от Съединените щати отбранителна система, която се прилага чрез НАТО.

През ноември 2019 година, президентът Макрон заяви направо, че Северноатлантическият алианс изживява "мозъчна смърт".

От 2017 година насам, Еманюел Макрон е основният лобист за смелите европейски отбранителни инициативи, включително и създаването на независима армия на ЕС.

В реч пред френските посланици в късния август, 2018 година, президентът Макрон заяви, че Европа трябва да поеме повече отговорност за собствената си отбрана.

Малко по-късно, в реч пред среща на Европейския съз, Еманюел Макрон призна, че Европа е разчитала на Съединените щати твърде дълго за защитата си.

"Нашата цел е очевидно за Европа да постигне стратегическа автономия и да подсили отбранителната солидарност", заяви френският президент Макрон.

Приемайки подобни позиции, той се придържа към една френска традиция, която датира от времето на Шарл де Гол през 1960-те години.

Шарл де Гол е постоянен трън в петите на атлантиците в Съединените щати. Той показва твърде малко търпение за тяхното неспиращо щастливо говорене за трансатлантическото отбранително сътрудничество.

Той разбира твърде добре, че подобни фрази и приказки са прикритие за американската хегемония, както и че НАТО служи основно на Съединените щати и техните интереси.

Не на европейските интереси и със сигурност не на френските интереси.

Шарл де Гол разгневява американските представители като изгражда независим френски ядрен възпиращ капацитет и изкарва Франция от интегрираното военно командване на НАТО.

Париж е водил повечето опити за извличане на Европа от крайната отбранителна зависимост от Съединените щати. Но подобни опити винаги са се проваляли.

Предложението за Европейска отбранителна общност през 1950-те е първият от тези изоставени планове.

Друго сериозно предложение се появява през 1990-те години, отразявайки нарастващото вярване, че с края на Студената война, по-голямата мултиполярност в международната система, е както желателна, така и неизбежна.

Тази инициатива придобива формата на Европейската политика за отбрана и сигурност и още веднъж, именно френските представители водят.

Професорът от Тексаския агрикултурен и механичен университет, Кристофър Лейн отбелязва, че Европейската политика за отбрана и сигурност е "предвиждана като гръбнакът на независима европейска отбранителна политика".

"Такава, която е развита от европейците без американски отпечатък", добавя той.

Но ако това не е било достатъчно да се изнервят американските лидери, следва още.

"На срещата си през ноември, 2000 година, министрите на отбраната на Европейския съюз дават конкретен израз на Европейската политика за отбрана и сигурност като обявяват плановете си за създаването на Сила за бързо реагиране, която да има шейсет хиляди души численост", обяснява професор Кристофър Лейн.

Интензивната опозиция на Съединените щати към всяка "единствено европейска" отбранителна организация, в комбинация с временното разцъфтяване на трансатлантическата солидарност след терористичните атаки от 11.09.2001 година, торпилира Европейската политика за сигурност и отбрана.

Но както по-скорошни предложения по същите линии демонстрират, желанието за независим европейски отбранителен капацитет не е изчезнало.

За съжаление, нито враждебността на Вашингтон към всеки възможен конкурент на воденото от Съединените щати НАТО, не е изчезнала.

Европейските лидери трябва да демонстрират по-сериозен ангажимент към отбранителния суверенитет. А американските лидери трябва да признаят, че докато отбранителните интереси на Европа и Съединените щати се припокриват, те все пак не са едни и същи.

Това, което става на Балканите например, може да е от значителна важност за страните-членки на Европейския съюз, но трябва да има малко значение за Америка.

Съответно, това което се случва в Мексико или Централна Америка е важно за Вашингтон, но има малко значителност за европейските държави.

Създаването на силна европейска отбранителна организация, която да се занимава с изцяло европейските въпроси има смисъл и за двете страни.

Американските лидери трябва да насърчават европейските амбиции за независим отбранителен капацитет, а не сляпо да саботират опитите и идеите им.

Подобна нова организация трябва да поеме основната отговорност за отбранителните дейности на континента, както и за адресирането на проблемите на европейската периферия.

НАТО, као продължи да съществува въобще, трябва да стане механизъм изцяло за адресирането на заплахи, които се изправят както срещу Съединените щати, така и срещу Европа.

Еманюел Макрон е на правилния политически път, както са били и предшествениците му.

Този път, нека се надяваме, че той и другите поддръжници на европейския отбранителен суверенитет ще имат мъдростта да прокарат тези идеи.

Превод: СМ