/Поглед.инфо/ Френският президент шокира Берлин и Брюксел, като направи неочакван подарък за европейските националисти и евроскептици. Докато Дания и Холандия можаха да бъдат „убедени поне половината“, Париж остава непреклонен и блокира Албания и Македония за по-нататъшните стъпки за присъединяване към ЕС. Но защо? Какво трябва да се е случило с Еманюел Макрон, за да започне да се държи като Марин Льо Пен?

Държавните и правителствените ръководители на Европейския съюз шест часа се стискаха за гърлата по време на Съвета на ЕС, но основният въпрос на срещата им не беше решен: Албания и Северна Македония не получиха разрешение за започване на преговори за присъединяване към „единното европейско семейство“.

Демаршът на трите държави, воден от Париж, открито изненада европейската бюрокрация, преди всичко защото официалният старт на преговорите за присъединяването на държава към ЕС не гарантира присъединяването на тази страна към съюза. Той изобщо не гарантира нищо. Турция, например, има статута на кандидат-членство в Европейския съюз от 1999 г. насам, а преговорите с нея продължават почти 15 години - от 2005 г.. Не се виждат предпоставки за това, че те ще стигнат поне до някъде.

Първо да поговорим за настоящите кандидати - Албания (този статус е е от 2014 г.) и Северна Македония (от 2005 г.). По отношение на преговорите, в никакъв случай не е случайно, че те вървят като двойка - албанците с македонците.

Навремето Европейският съюз лобира за колосална степен на автономия за албанското малцинство (около една четвърт от населението на Македония), което македонските патриоти и националисти смятат за капитулация (напомня на “Формулата на Щайнмайер”). Всъщност това наистина е капитулация: албанските региони постигат своята „автономия“ по специален ред, като започнаха „да живеят по собствените си закони“ в ущърб на македонските. В началото на 2000-та години се стигна до малка война, която нееднократно заплашваше да се повтори.

Ако някой иска да погледне албанския национализъм, тогава трябва да отиде в Македония. Над всяко албанско село има червени знамена с черен орел, които са много по-малко, както в самата Албания, така и в Косово (тъй като конституцията, наложена от Брюксел, директно забранява това на косовските власти). Освен това по отношение на общия брой на джамиите някои големи македонски села могат да надминат стохилядни градове в крайбрежната част на самата албанска държава.

Сега страната се ръководи от коалиция от местни либерали и албански националисти (албанец е председател на парламента), създадена с идеята за ускорено присъединяване към ЕС и НАТО. Заради това страната дори беше преименувана от Македония в Северна Македония (за което настояваше ревнуващата заради Александър Македонски Атина), като пречупи както македонските патриоти, така и македонското законодателство.

Това бързане беше свързано наред с други неща, с факта, че колективният Запад значително засили активността си на Балканите след 2014 г., виждайки в тях арена за конфронтация с Русия. По-значимата задача в този смисъл беше разширяването на НАТО (в случая с Албания то вече е приключило, в случая на Северна Македония скоро ще бъде завършено), а членството в ЕС премина в категорията на неофициална „примамка“ - първо това, после другото. Подходът към двете държави като общ случай, от една страна, мотивира албанците, от друга - се превръща в спасителна мрежа в случай на нов кръг от албански иредентизъм и възобновяване на войната.

В същото време на всички беше ясно, че нито Тирана, нито Скопие са готови за присъединяване към ЕС - и няма да са готови още много, много дълго време. Повечето от най-болезнените проблеми за тези държави също са общи: огромно ниво на корупция, трафик на наркотици, контрабанда, бедност, в случая с Албания е и изключително влиятелната организирана престъпност с клонове в цяла Южна Европа.

Следователно, трябва да се започне процес на преговори, като по този начин да се изпълнят някои от дадените преди това обещания (дадени предимно от Македония), но не и да се промени нещо по същество. В крайна сметка страните трябва да постигнат съгласие по над 30 глави със значителен обем - това щеше да отнеме дълго време, ако не и вечно, и могат да ги „върнат назад“ по всяко време.

Дания, Холандия и Франция обаче неочаквано извършиха демарш и България остана най-разстроена от това, тъй като тя се представя като своеобразен арбитър на съдби. Официална София многократно намеква на Скопие, че македонците трябва да правят компромиси с българите по „исторически противоречия“ - и само това ще отвори вратата за тях към „обединено европейско семейство“.

Тук трябва да се отбележи, че от гледна точка на българските националисти македонският език не съществува, а македонците са някакъв вид българи. Македонците, като нация, наистина са се формирали едва в социалистическа Югославия, а преди това са се наричали „местни православни”. Основният тласък за появата на тяхната национална идентичност обаче е даден точно от българите: като съюзници на Хитлер, те анексират Македония, забраняват преподаването в училищата на македонски език - и неочаквано се сблъскват с партизански отпор.

Не е изненадващо, че победата над българите и всичко българско за македонците сега е важна част от националния епос. Не е изненадващо, че българите са обидени от това, меко казано, и се опитват да изнудват Скопие. По същия принцип полските националисти действат с Украйна: с Бандера, казват те, няма да влезете в ЕС. И изведнъж се оказва, че главните в ЕС в никакъв случай не са българите - и сега цяла Македония е наясно с това.

Докато София идва на себе си, италианският премиер Джузепе Конте взе думата, като нарече непримиримостта на тройката, водена от Париж, "историческа грешка", която "дестабилизира ситуацията в региона". Между другото, това е същият Конте, който оглави „правителството на приятелите на Путин“ - най-скептично настроеното към ЕС в „стара Европа“.

Това обаче не свърши работа за дълго: партия “Лигата”, където евроскептиците са по-енергични, а проруските настроения по-силно изразени, провокираха краха на коалицията, надявайки се, че това ще доведе до предсрочни избори, които ще подобрят нейните резултати. Това обаче се оказа грешно изчисление: Конте създаде второ правителство, като взе в него проевропейската демократична партия и сега той се скара на Париж, че пречи на Албания по пътя на европейската интеграция.

Може да се предположи, че в този смисъл Рим се интересува именно от Албания, като страна, която не му е чужда, а е един от последните фрагменти от бившото имперско величие „а ла Мусолини“. По принцип дори вчерашните евроскептици се изказаха положително, но по някаква причина Амстердам, Копенхаген и Париж са против. Защо ли? В крайна сметка управляващите там не са националисти.

Нека разгледаме и трите случая поотделно.

В Дания съществено влияние запазва Датската народна партия (ДНП), която понякога се определя като крайно дясна и почти фашистка. Сега тя е в опозиция и според резултатите от последните избори, въпреки че зае обичайното трето място, тя загуби повече от половината от местата си в парламента. Управляващите социалдемократи оценяват подобни промени и се опитват да действат изключително внимателно, за да затвърдят резултата.

Факт е, че ДНП отстоява остро антиислямски позиции. Дълги години, без пряко участие в правителството, тя гарантира жизнеспособността на десните коалиции в парламента, изисквайки в замяна затягане на законодателството в областта на миграцията (в Дания то е най-строгото в ЕС, заради което Копенхаген редовно е критикуван от Брюксел). Тоест, социалдемократите се опасяват, че участието им в поканата на мюсюлманска Албания в ЕС ще провокира нов ръст на популярността на ДНП.

В Холандия колега на ДНП е “Партията на свободата”, която на последните избори зае второ място с 13% от гласовете, при условие, че се очакваше да триумфира. В същото време управляващите елити бяха убедени, че холандците, известни със своята толерантност - от идеята за Бенелюкс и от времената, когато идеята за "единно европейско семейство" започна, ще бъдат много по скептични към по-нататъшното разширяване на ЕС. Ясно доказателство за това са резултатите от референдума през 2016 г., когато 61,5% от населението заяви, че не желае асоцииране на Украйна с ЕС, възприемайки го като покана към Киев за Европейския съюз.

Заслужава да се отбележи това: и Дания, и Холандия проявиха принципност само по отношение на мюсюлманска Албания, давайки съгласието си в началото за започване на преговорите със Северна Македония и преценявайки, вероятно, че страната е малка, непозната за средния европеец и следователно тяхното решение няма да предизвика шум. Франция остана единствената, която е блокирала пътя към ЕС и за двете страни.

Като се има предвид, че Еманюел Макрон е избран за президент като кандидат на проевропейските и глобалистични сили, това е особено изненадващо. Както съветските учители казваха: „това от вашето момче не го очаквахме“.

На Макрон трябва да му се признае, че се е оказал гъвкав и амбициозен президент. От типичен европейски бюрократ той внезапно се събуди голист, пожелал да върне Франция на водеща позиция в света. В контекста на кризата в ЕС и рязкото спадане на влиянието на германския канцлер Ангела Меркел Париж започна да претендира за ролята на водеща държава от ЕС и независим международен играч.

Макрон използва широк набор от инструменти за това - от популярната борба с изменението на климата до темата за реформите в ЕС. Отделна линия е неговата външнополитическа хиперактивност - и в Донбас, и в Африка, и в руска посока. Той дори предложи на Европа нова геополитическа визия - много по-консервативна и дори „промосковска“, отколкото човек би очаквал от него.

Какво го движи е открит въпрос. Най-вероятно комбинация от фактори: тук присъства френската носталгия по бившето величие и страхът от укрепването на националистите на Марин Льо Пен, но и раздутото его на Макрон.

Във всеки случай разрешение за покана в ЕС за Албания и Северна Македония вреди както на неговите цели, така и на новия му имидж на основен конкурент на Берлин по въпросите, влияещи на континента.

Дори ако в крайна сметка се поддаде на натиска, той със сигурност ще се пазари за нещо в замяна и отново ще напомни, че Франция не е приложение към брюкселската бюрокрация, а велика сила.

Превод: В.Сергеев