/Поглед.инфо/ През октомври м.г. тържествено бе отбелязана 100-годишнината от рождението на големия унгарски поет – възторженият почитател на българската култура и традиции Ласло Наги.

Почетен гост на тържествата – първо в неговия музей в Смолян, след това в София, бе унгарският президент Тамаш Шуйок, сърдечно посрещнат от президента на Република България Румен Радев. Което идва да подскаже, че културните връзки между народите често са по-продуктивни от политическите…

Ласло Наги                                             Янош Пилински

Ласло Наги (1925-1978) и Янош Пилински (1921-1981) се смятат за най-емблематичните представители на унгарската поезия от втората половина на ХХ век. Ласло Наги изпълва нюансовата палитра на народностния похват със своята интуитивно трепетна чувствителност. Омаян от вълшебствата на Родопа планина, той я превръща в своя втора родина. Пресътворява на унгарски език три сборника с български народни песни, стихове на Ботев, Яворов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров, които и днес са фундамент в унгарската българистика. Изграждайки неразрушим мост между културите на българи и унгарци, Ласло Наги заслужено е удостоен с Международната Ботевска награда (1976), а през следващата година става почетен гражданин на Смолян.

Янош Пилински – другият стълб на унгарската поезия от втората половина на ХХ век, почти е непознат на българските читатели. Преминал през ужасите на своето време, сред вечните борби срещу несъвършенството си, той е вечно търсещият с неподражаем стил гражданин на света. Впечатлени от специфичния му стил, критиците го описват като „страдащ мистик“, „екзистенциален, дълбоко религиозен поет“, „най-европейското явление в унгарската поезия“, но и „поет на тишината и близостта“.

Завърших университета „Еотвош Лоранд“ с две специалности унгарска и английска филология. Темата на дипломната ми работа беше „Екзистенциализмът на Янош Пилински“. Този избор се породи в третата година на обучението ми, когато стиховете на поета ме накараха да се замисля върху значението на думите и тяхната неизказана природа.

Колкото повече четях стиховете, прозата и интервютата на Пилински, толкова повече се идентифицирах с него и макар бавно, с леко прискърцване, неговите писания отвориха вратите и към себепознание.

Първата поразителна характерност е езикът му, който е постоянен прицел за анализ от страна на критиците. Сам той формулира в интервюта отговора си, просто и ясно: според признанията му, научил е родния език не от майка си, а от леля си, която говорила за себе си в трето лице и никога добре унгарски. Поетът казва следното за нея: „Леля ми бе претърпяла инцидент в детството си, затова говореше само примитивно, не можеше да чете или пише. Но с течение на времето: изказът ѝ ставаше все по-завладяващ... Който и да се сбогуваше с нея, започваше да ридае... Не бе нужно нищо повече – тя ми показваше това. Една дума ѝ беше достатъчна и тази дума блестеше...“

Пилински има свой уникален поглед върху света, което събужда у читателя желанието да бъде посветен в тази негова перспектива. По време на радио интервю поетът заявява: „От самото начало на живота ми съм се интересувал от това, което наглед излиза извън пределите на света. Едно красиво море на разсъмване не изисква доказателства. Но не и едно захвърлено парче вестник. Всъщност се интересувах от неща, същества и предмети, които са на ръба на света и чувствах, че ако мога по някакъв начин да ги донеса до сърцето на света, тогава съм направил нещо по-важно от това да възпявам или да одобрявам доказани неща.“

И още: „Литературата не е описание, дори не е израз, а обръщение към нещата.“

Особено впечатляваща при Пилински е способността му сугестивно да завладява читателя, да го кара да чете между редовете, да усеща най-съкровените вибрации на човешката душа, но едновременно с това да му напомня за уязвимостта, болката, празнотата, безнадеждността, многократно използвайки тавтологията на мрака като средство за пречистване, за да го отведе в лабиринта на въпросите „защо“ в търсенето на Бог, да го доведе до драматичното преживяване на любовта.

Цялото творчество на поета е сдържана, дълбока парафраза на неговия безкраен диалог с живота на фона на тишината. Това е неизразимата красота, напрегнатата безмълвност на страстта, пост-апокалиптичното мълчание, безмълвието на ембриона, тихо пулсиращ в клетката на живота.

Много критици го наричат мистичен поет. На което поетът реагира: „Истинските мистици всъщност са хиперреалисти. Те не желаят да се откъснат от реалността, а напротив, да намерят пътя обратно към нейното горещо ядро, нейната сърцевина. От необходимата студенина, разделение и изгнание на чистата повърхност към неделимото сърце на реалността.“

Трудно бихме могли да посочим в унгарската литература друг поет от близкото минало, който пред очите ни да се издигне толкова зрелищно до върховете на световната поезия със стиховете си, както Янош Пилински. От 1970 г., когато публикува първата си сбирка Nagyvárosi ikonok („Иконите на големия град“), стихотворенията му веднага намират своите читатели, което показва, че се е превърнал в поет на най-широките маси. Популярността му си остава непроменена...

У нас има само едно издание от 2000 г., озаглавено „Апокриф“ – избрани стихове, есета и разговори-размисли на Янош Пилински в превод на Иван Цанев и Таня Кръстева. Има и превод на поемата „Апокриф“ от Кръстьо Станишев, чието пресъздаване от руски, макар и неточно, звучи красиво. Както и особено изпъкващият превод на Николай Бойков. С това се изчерпва присъствието на многопластовия сложен творец в българската преводна литература. А става дума за един високо интелектуален писател с неподражаем стил, който комбинира ударната простота на думите с елементите на другите изкуства като скулптура, музика, фотография, театър, танц – да не изреждам повече, за да сътвори един компактен и въздействен образ.

Затова предлагам на четящата българска публика настоящия цикъл от мои преводи. Вярвам, че по такъв начин ще се запознае по-плътно с този уникален поет чрез неговото дълбоко по смисъл и универсално по обхват литературно творчество.

*  *   *

Янош Пилински

Както започнах

Както започнах, докрай такъв останах.

Откакто почнах, все същото творя.

Като затворник, върнал се

на село, който все тъй седи безмълвен

пред винения си бокал.

 

Фрагмент от Златния век

На У.Е.

Предшестваща, бликнала в миг радост.

Онази плаха, дивна анархия!

Към стрехи от вятър обрулени,

към гора от покриви, морски скали,

се разтваря пейзажът, неспокоен, но плавен:

тържеството на залеза ярко блести!

Всичко е неизказано прекрасно.

Да видиш слънцето от всяка стряха.

 

Хаосът отново се разгръща

връз къщите, по слепите стени,

из запустелите кучкарници;

златновековно лято, все е същото!

И същата пулсираща радост

в горещото нищо тупти ли, тупти

сърцето ме отблъсква настрани,

и лудо ме притиска пак към себе си.

 

Какво се твори тук от морския блясък?

Дори очи да притворя, пак парят;

прежуря отвън, а зениците пърли,

кипи тук отвътре и ме изгаря!

Светът чрез този блясък се пречиства,

със радостта, която даже име няма.

Като на ешафод, тъй силно ослепява,

така блажено е, толкова истинско.

 

Стига ми

Макар необозрим, всемирът

по-тесен е от дупка.

Оттук – дотам. Кал, плет и стряха.

Вземам, давам. Подранявам, окъснявам.

 

И все пак, случва се да влезе някой,

всичко отведнъж се разтваря,

само нечий лик, едно присъствие

и тапетът мигом оживява.

 

Стига ти да стига ти ръката,

която да разбърка чая, или

„да се отдръпне от запознанството“;

стига ти в миг да забравиш мястото,

облещените в нищото прозорци,

та нощем в стаята си

да приемеш невъзможното.

 

Пожизнено

Леглото е за двама.

Но не и възглавницата.

 

Проклятие

Макар нищото да е вред възцарило,

светът продължава да пулсира,

кръвта се движи във вените му,

ръката връзва възел, превърта ключа,

пали кибрит и постила легло за нощта.

 

Застинал свят

Тъй чужд за мен е този свят,

на тялото принуда вредна,

като червей да прониквам

в утробата му тленна

 

Така се храня със смъртта,

и тя е с мен доволно сита;

животът не е мой, а само

къс мъртва плът в сърцето впита.

От живите обезверен,

вън изметът напира сам,

открито, сякаш гръб обърнал

на своя лицемерен срам.

 

Вечно потайното така

може в уют да се превърне.

И както листопадът есен,

с балсам разпада да обгърне.

 

Студен свят туй е, ничия земя!

Подобно шипове на тел бодлива,

студени ще стърчат звездите

и бляновете ни унили.

 

Поема

Не е земя земята.

Не е число числото.

Не са слова словата.

И знакът не е знак.

 

Богът си е бог.

Цветът е цвят.

Зимата – зима.

Туморът – тумор.

 

Концентрационен лагер

в зона със смътни предели.

 

Кратер

Срещнахме се. Ще се срещнем.

На някой ъгъл. Или търг.

Преместваш нещо. Нещо

търсиш. Бих хукнал. Но оставам.

Паля цигара. Тъй далечна си.

 

Надолу спускаш се, издигаш.

Издигам се и пак се спускам.

Цигарен дим. Пристъпваш. Стъпвам.

Двама сме тук; като убиец

газя в стъпките ти.

 

Сякаш птица чурулика докато

ме виниш затуй, че съм роден,

че с тебе двама тук стоим. А после

брътвежът ми в един затънтен път затрополява,

пълзи върху огромните ти форми и триумфалното

сияйно нещо, което вече ти не си.

 

Презрението ти ме жегва,

сякаш в твърдта се врязва

блудната следа,

а оттогава вкаменелите зеници

във белоснежен кратер се търкалят.

Неспирно двете камъчета тракат,

очите мои, вечното блаженство.

 

Когато дойдеш

Ще бъда сам когато дойдеш,

единствен оцелял човек,

само пера в кафеза празен,

само звезди вместо небе.

 

В без гроб останала сиротност,

като на зимно сметище

в боклука ще търся сам следи от

своя живот и поприще.

 

Покоя пълен ще намеря.

Пулсът не ще е доловим.

На колосите тишината

с възторга си ще ме плени.

 

Безкраят, чист и необятен,

тази омайна простота,

е твоя, тебе отредена,

за теб, за твоята душа.

 

Като клошар опърпан, дрипав,

безмълвно времето седи.

Без крак и без ръка е блянът

задъхан торсът му сумти.

 

Ще съм без нищо като дойдеш,

без дом и без постели меки.

Нека забравата тогава

ни понесе на крилете си леки.

 

Само не ме мами! Не ме напускай!

Безсилна ли си, аз съм свършен.

Ще бъде страшно като се пробудя

в леглото сам, от ужас сгърчен.

(Пилински посвещава това стихотворение на Ингрид Фишо през 1978 г.)

 

На S.W. (Симон Вейл)

Въздадоха ли ти най-сетне милостта?

Или остана толкова сама,

колкото мъжът, който вчера –

или момчето, което днес –

накратко, като онези същества,

за които светът вече не е нищо друго

освен веществени доказателства?

Пълнолуние

Луната изгрява

с такъв замах

и с такава мекота с каквато,

бликват сълзите от радост при среща отново,

и се възсъединяват, сливат ведно

две лица с нежен допир

и отеклите от щастие длани.

Hommage à Isaac Newton

Вършим нещата, които не сме сторили,

и не вършим онова, което правим.

Нейде цари злокобна тишина.

Гравитираме силно натам.

Апокриф

1.

Ще дойде ден и всият свят ще бъде изоставен.

Навек ще се отцепят небесата, сетне

западнали земи накрай света,

кучкарниците ще потънат в тишина.

И в трескав бяг ще литнат птичите ята.

Ще видим как слънцето възхожда

сякаш безумно втренчена зеница,

бдящо, тихо, като дебнещ звяр.

 

В изгнание заточен ще будувам,

очи не ще притворя през нощта,

като дървото с хилядите листи,

ще потрепервам и шептя:

 

Познавате ли хода на годините,

летата над потъпканите ниви?

Разбирате ли бръчките на тленното?

Ранените ми длани, виждате ли?

Сиротността несретна знаете ли?

И що за болка тъпче упорито

във всепоглъщащия вечен мрак

със ципести крака, напукани копита?

Нощта, студа, окопа? Знаете ли?

Главата сведена на роба,

скованите от студ хранилки,

и мъката със пъклена утроба?

 

Възлезе слънцето. Под пурпурните небеса

чернеят с голи клони дървесата.

Аз тръгвам. С лице към гибелта

един човек пристъпва нямо.

Лишен от всичко. Сянка има само.

Тояга. И пленническа роба

2.

Нима затуй проходих с жадна тръпка?!

Заради тези сетни и горчиви стъпки?

Ще стъмне. И връз мен нощта калта си

ще втвърди, а щом притворя клепки,

ще шества още трескаво шумакът

със разлюлените си вейки.

Във смутен трепет ще пламтят листата.

Тук нявга са били селения небесни.

В просъница пак болката назрява:

долавям шепота на дървесата древни!

Как исках да се върна у дома,

както Той се върна при Отца.

 

Сянката ми е призрак в двора.

Старите вкъщи, вред – крехка тишина.

Ето ги, викат ме клетите, спъват се,

Идат да ме прегърнат просълзени.

Древният ред отново ме обгръща.

Зефирът на звездите ме подема.

Да можех да говоря с теб сега,

с теб, която тъй обичах. Минаха лета,

а още хлипам като пале

в процеп на дъсчена ограда,

жаля, оплаквам гаснещия блян,

че дойда ли, ще те намеря.

Пулсира в гърлото ми твойта близост.

Треперя в уплах като див звяр.

Аз не говоря твойте думи, речта

човешка. В тоз час под жежки небеса,

в бяг са литнали птици с разбити сърца,

над ниви горещи, с тлееща жарава,

с летви самотни, стърчащи в забрава,

и клетки сковани, обгърнати в пламък.

 

Аз не разбирам говора човешки,

и на твоя език не говоря.

По-несретни от слово са думите ми!

Нямам дори свои думи.

Тежкото им бреме,

в ефира се разтваря

и тялото на кула стонове издава.

Нийде те няма. Колко пуст е светът.

Забравен вън шезлонг, в трева обрасъл кът.

Сянката ми трополи по калдъръма.

Капнал съм от умора. Стърча над земята.

3.

Бог вижда как стоя на слънце.

По плет и камък сянката ми следва.

Вижда я замряла, бездиханна

под натиска на безвъздушна преса.

 

Тогаз ще бъда вече като камък;

фосилни гънки в скица на забравата,

в шепа отломки ще се сгърчи

на вси създания ликът тогава.

И по страните в празен ров вместо сълзи

ще стичат се бръчки на бразди.

Превод: Даниела Тошмакова

*Даниела Тошмакова е родена на 22 декември 1955 г. в Плевен. Завършва Английската гимназия в Русе, университета „Йотвьош Лоранд“ в Будапеща с две специалности: унгарски и английски език и литература. От 1996 г. живее в Унгария.

Активно се занимава с преводаческа и литературна дейност. Нейни преводи са стихове на Шандор Вьорош, Дежьо Костолани, Янош Пилински, Йожеф Уташи, Золтан Кирай, публикувани в сборници и списания между 1986 и 2003 г.; романите „Епепе“ на Ференц Каринти, „Капан за видри“ на Ержбет Галгоци, „VS“ на Жужа Раковски, „Краят“ на Атила Бартиш, част от „Малки домашни истории“ на Шандор Жигмонд Пап; разкази, филми; редактира преводи на романи от унгарски автори.

Собственото ѝ творчество включва: „Стихотворения“ (сп. „Пламък“, 12/1981); статиите „В кабинета на Дюла Илеш“ (сп. „Книгосвят“, 4/1988); „Панорама на унгарския разказ ‘88“ (сп. „Панорама“, 6/1989); студиите „Назад към горещото ядро на действителността“ (сп. "Прозорец", 3/1992); обзорни студии за Дьорд Конрад, Агнеш Хеллер, Ласло Лендел и др. (сп. „Избор“, 1993-1994); импресията „Акрограф от Будапеща“ (сп. „Прозорец“, 2/1990); стихосбирката „Пост-скриптум“ (изд. „Хермес“, 1997); Българо-унгарски разговорник с туристически пътеводител (изд. „Грамма“, 2003).

Източник: в.“Словото днес“, бр.39-40/2025