Разговорът с проф. Нако Стефанов започва от историческата дата 22 юни 1941 година, но много бързо се превръща в разговор за настоящето. Причината е проста. Всяка голяма война оставя след себе си не само паметници и архиви, а и политически рефлекси, които продължават да определят поведението на държавите десетилетия по-късно. В този смисъл въпросът не е какво се е случило преди 85 години, а дали европейските елити са разбрали какво всъщност се е случило тогава.
Проф. Стефанов напомня един често пропускан факт. На 22 юни срещу Съветския съюз не настъпва само германската армия. В операцията участват румънци, унгарци, финландци, италианци, испанската „Синя дивизия“, доброволци от различни европейски държави и формирования от окупираните територии. Тази картина променя популярния разказ за войната. Вместо Германия срещу СССР се очертава значително по-широк сблъсък между огромна част от тогавашна Европа и съветската държава.
Тук има детайл, който днес рядко се обсъжда. След края на Студената война европейските общества предпочетоха да говорят за нацизма като за историческа аномалия, свързана преди всичко с Германия. По този начин постепенно бе забравено колко широко е било участието на различни европейски политически и военни елити в този проект. Според Стефанов тази историческа амнезия създава предпоставки за нови политически грешки.
Разбира се, историческите аналогии винаги са опасни. Те могат да обясняват, но могат и да подвеждат. Именно затова трябва да се внимава с прекалените сравнения между днешна Европа и Европа от 40-те години. И все пак остава фактът, че през последните години ЕС увеличава военните бюджети, Германия обявява мащабни програми за превъоръжаване, а отношенията с Русия се движат към все по-дълбока конфронтация.
Това е фонът, върху който проф. Стефанов поставя своята теза за формиране на нов геополитически блок в Европа. Независимо дали човек е съгласен с използваните от него определения, не може да се отрече, че германската военна активност действително нараства, а европейските институции постепенно пренасочват значителни финансови ресурси към отбранителната индустрия.
Но големият въпрос остава друг. Има ли Европа икономическия ресурс да поддържа дългосрочна конфронтация? Тук започват съмненията.
Европейската индустрия вече плаща висока цена за прекъснатите енергийни връзки с Русия. Германската икономика навлезе в период на структурни затруднения. Автомобилният сектор губи позиции спрямо китайските производители. Цените на енергията остават по-високи от тези в САЩ и в значителна част от Азия. Военната реторика изглежда внушително на политическите форуми, но реалната икономика има собствено мнение по въпроса.
Именно тук разговорът постепенно преминава към по-широката тема за променящия се световен баланс.
Според проф. Стефанов истинската история на XXI век няма да бъде написана в Брюксел, Берлин или Вашингтон. Тя се пише в Пекин, Делхи, Рияд, Джакарта и други центрове на т.нар. Глобален юг. Това е процес, който вече трудно може да бъде игнориран. БРИКС разширява състава си, привлича нови държави и концентрира все по-голяма част от световното производство, население и природни ресурси.
Числата действително показват подобна тенденция. Все повече анализатори отбелязват, че икономическата тежест постепенно се измества извън традиционния западен свят. Това не означава автоматичен край на американското влияние. САЩ продължават да бъдат водеща технологична и военна сила. Доларът остава основна резервна валута. Американските университети и научни центрове продължават да задават глобални стандарти.
Но тук има нещо, което не излиза в старите формули. За първи път от десетилетия Западът не изглежда безалтернативен. Именно това тревожи много стратегически центрове.
Стефанов вижда в Китай най-яркия пример за този процес. Неговият аргумент не е свързан само с икономическия растеж. По-важно според него е, че китайското ръководство се опитва да съчетае модернизацията с определена социална логика. Независимо от критиките към китайския модел, факт е, че през последните десетилетия страната извади стотици милиони хора от бедността и създаде най-голямата индустриална база на планетата.
Особено внимание в разговора се отделя на образованието и технологиите. Китай инвестира огромни ресурси в изкуствен интелект, роботизация и дигитализация. Въпросът обаче не е само технологичен. Става дума за опит да бъде изградена система, в която технологиите увеличават производителността и знанията, а не просто потреблението.
Това е мястото, където разговорът придобива особено значение за България.
Защото независимо дали говорим за Русия, Украйна, Китай или БРИКС, накрая всичко опира до един прост въпрос. Какво правим ние?
Според проф. Стефанов България продължава да живее без стратегическа визия. Тридесет и шест години след началото на прехода страната остава с една от най-ниските производителности в ЕС, с драматична демографска криза и с растящи социални различия.
Тук вече не става дума за идеология.
Числата са достатъчно красноречиви.
Населението намалява. Младите хора напускат страната. Раждаемостта остава ниска. Регионите се обезлюдяват. Все повече общини се сблъскват с недостиг на работна сила, лекари, учители и инженери.
В същото време общественият дебат често се върти около второстепенни теми.
Според Стефанов данъчната система е една от причините за този процес. Той защитава идеята за по-силно диференцирано облагане както на физическите, така и на юридическите лица. Независимо дали човек приема или отхвърля подобни предложения, проблемът със социалното неравенство действително става все по-видим.
Другият въпрос е производителността.
Тук критиката му е насочена едновременно към държавата и бизнеса. Държавата не успява да изгради дългосрочна индустриална политика. Бизнесът често предпочита евтин труд вместо технологично обновление. Резултатът е добре известен – ниска добавена стойност, ограничени инвестиции в иновации и хроничен недостиг на квалифицирани кадри.
Особено показателна е темата за дигитализацията. България разполага с добре подготвени специалисти, силни IT компании и сериозен човешки потенциал. Въпреки това страната изостава по редица показатели за цифрова трансформация. Получава се своеобразен парадокс. Имаме хора, които работят по глобални технологични проекти, но държавната система често функционира по логика от миналия век.
Оттук идва и предложението за по-силно стратегическо планиране. Не в смисъла на старите централизирани модели, а като ясни национални приоритети, измерими цели и обществен контрол върху изпълнението им.
Дали това е реалистично?
Предстои да видим.
Но самият факт, че подобни идеи отново се появяват в публичното пространство, показва известна умора от догмата, че пазарът автоматично ще реши всички проблеми.
Последната част на разговора е посветена на обществения модел. Именно тук проф. Стефанов формулира може би най-важната си тревога. Не става дума само за икономика. Не става дума само за доходи. Става дума за разпад на социалната солидарност.
Това е процес, който трудно се измерва със статистика. Вижда се в недоверието към институциите. В усещането за несправедливост. В отчуждението между различните социални групи. В липсата на обща национална цел.
Подобни явления не се появяват изведнъж. Те се натрупват години наред и в един момент започват да влияят върху всички останали сфери – икономика, образование, демография и политика.
Разговорът завършва с призив за по-активно участие на експерти и общественици в управленските процеси. Идеята за експертни съвети може да бъде обсъждана и критикувана, но зад нея стои по-дълбок въпрос – има ли достатъчно връзка между знанието и вземането на решения в България?
Тук вероятно все повече хора биха дали отрицателен отговор.
Защото проблемът не е липсата на експерти. Проблемът е, че държавата често не ги чува.
И може би именно това е общата нишка в целия разговор – от 22 юни 1941 година до дигитализацията на България. Историята многократно показва, че държавите не загиват само от външен натиск. Много по-често те отслабват отвътре, когато престанат да различават важните процеси от шумния политически фон. А тогава решенията започват да се вземат късно, ресурсите не достигат, а времето вече работи срещу тях.
