/Поглед.инфо/ Когато говорим за ремонтите, неминуемо опираме до разговор за майсторлъка. Особено понятие, което в нашия бит е придобило значението на изключително важно за живота ни умение. Разбира се, всичко това си има смисъл.

В много европейски страни понятието „майстор“ не съществува в съвременния език, защото е заменено от понятието „лиценз“ или „диплома“- диплома за водопроводчик, за шлосер, зидаро-мазач, монтьор, строител с различна квалификация, шивач, електротехник и т.н. и т.н. Обществото в тези страни е решило, че най-удобно в подобни случаи е да създадеш орган, който да дава удостоверения на тези млади хора, които искат да си изкарват хляба със сръчност на ръцете и умения в различни сфери. Идеята е прекрасна и тя дава много добри резултати в тези страни, в които се практикува. Подобна практика е съществувала и в България- припомнете си разказите на Николай Хайтов за това как се е ставало майстор през 20-те години на миналия век.

Но кажете ми как днес да следим кой за какво дава дипломи? Как да следим дали правилно се раздават дипломите за зидаро-мазач или водопроводчик, след като дипломи за професори, доктори на науките и разбира се свидетелства за управление на МПС се дават дори когато (в някои случаи) въпросните кандидати не могат добре да четат. Не става дума за професорите, разбира се- те могат добре да четат, но не винаги могат добре да пишат. Но, това е проблем на тези, които са им дали дипломите и разбира се на тези, които са им повярвали и са ги назначили на съответното работно място като са приели за истински съответните дипломи.

Нашата тревога започва от момента в който разберем, че един ремонт или един строеж е лошо направен. Хвърлени са милиони левове, труд, време, надежди – и всичко е напразно. Защо? Няма смисъл да търсим законови нормативи, административни решения или нарушения, защото проблемите са в лошата работа на работниците или по-точно в липсата на класическите умения. Ще дам пример с катедралата в Рослин, по-известна като катедралата в която се развива романът на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“. След като към тази катедрала беше възбуден огромен интерес (между другото това е пример и за нашите експерти по културен туризъм) и милиони туристи започнаха да я посещават се започна мащабна реконструкция на всички каменни колони, фигури, витражи и стенописи. От кого се правеха тези ремонти? От майсторите, които все още съществуват в модерната и високо развита Великобритания. Която между другото много държи на запазването на майсторлъка в такива „демодирани“ професии като дърводелец, майстор- железар, майстор на кожени изделия (като оборудване за коне), каменоделец и др.под. Има специални училища за подобни професии както има и много млади хора, които са родени със способности да работят с ръцете си и да създават неща, които са особено необходими на хората. Държавата се грижи чрез многобройни камари за легализирането на уменията на тези млади хора. Тези умения се удостоверяват особено строго- няма възможност да минеш „по втория начин“. Когато каните водопроводчик в къщи вие първо искате да видите неговия лиценз- и след това му се доверявате.

У нас за съжаление, както вече писах, все повече и повече се насажда у младите хора нежелание за работа в такива професии. При това не става дума само за пари, защото тази работа е добре платена. Става дума за прословутото „учи за да не работиш“. В едно училище в малък град попитах една майка какви умения иска да има нейния син. Тя ми отговори уверено: „Да знае английски и компютър“. Попитах я за каква професия го готви, а тя ми отговори (вече не много уверено) : „ Ами, каквото иска, да замине на Запад и там…каквото реши.“ Вярно е, че в по-големите и по-развити икономики пазарът на труда е по-обещаващ, но и там не взимат хора просто така, защото имат голям мерак. У нас вече с една търсена професия (в която се работи с ръцете) може да се печели добре. При това не е нужно да учиш пет години нещо, което явно не ти се удава само и само за да имаш „висше образование“. Знае се, че има такива университети които приемат всеки желаещ.

В същото време у нас, както и навсякъде, се раждат деца които имат определени умения, сръчни са, изпитват удоволствие да работят с ръцете си и да създават нещо материално. Само, че някой трябва все пак да ги научи. Ние унищожихме техникумите, професионалните училища, всички форми на трудово обучение. Сега се опитваме да въведем някаква „дуална“ форма-сякаш думите техникум и професионално училище вече са мръсни думи.

Но, понеже започнахме да говорим за ремонтите да завършим с това поле на дейност, което изпитва огромна нужда от добри майстори. Тези работници, които павират улиците (дори с жълтите павета), които правят тротоарни плочки, които слагат бордюри и правят всякаква строителна работа много рядко са завършили някакво специално училище или специализирани курсове за обучение в професията. В повечето случаи идват в София, защото тука има повече работа и като гледат как работят майсторите постепенно се учат. Като последица от това- всички ремонти в София (а може би и в другите големи градове) през последните десетилетия се правят по два пъти и дори по три пъти. Виждал съм как работят младите работници, как се мъчат да направят нещо, което не знаят как се прави и след това виждаме какво остава след тях. Разходете се по улица „Витоша“- там не минават коли, танкове или тежки камиони. Само пешеходци. Но няма квадратен метър, в който да няма хлътнала или счупена тротоарна плочка. При тази гледка се питам: „Защо днес, след като пътуваме към Космоса не можем да сложим хубави тротоарни плочки? А как са ги слагали древните римляни, че стоят вече две хиляди години!“ Наистина въпрос, върху който можем да се замислим. Отговорът не е сложен- онези майстори първо дълго са се учили. И то от майстори, които също на свой ред са се учили от майстори.

Днес ние прекъснахме веригата на това обучение с надеждата, че тези професии вече ще се извършват от машини. Даже някои си мечтаят да видят скоро в работата върху тротоарните плочки влиянието на изкуствения интелект. Само че както разбирате това скоро няма да стане.

А ние през това време ходим и се спъваме по тротоарните плочки. В двайсет и първи век!