/Поглед.инфо/ През 2012 г. (вече разочарован от триумфа на либерал-демокрацията), Фукуяма попита в интервю за „Шпигел“: „Къде са левите да вдигнат революция?“, а Славой Жижек посочи за „А-specto“: „..Извън полезрението ни и без обществен дебат, се установяват координатите за безпрепятствената власт на капитала. Свободата на действие при вземане на решения от страна на демократично избраните актьори се ограничава рязко. А политическият процес се концентрира върху теми, безразлични към капитала, като напр. борба на културите“ (1).

Днес движението на Жълтите жилетки показва, че хората могат да се самоорганизират и без „левите“ партии, които отдавна ги предадоха. Те се изправиха пред „безпрепятствената власт на капитала“, а  темите за  „борба на културите“ въобще не са на дневен ред в исканията им. Затова пък ред леви интелектуалци побързаха да определят тези искания като „противоречиви“; потенциалът на движението да спечели тази битка като „неочевиден“; програмата, която предлагат като „непоследователна“ и невъзможна за реализация „в рамките на съществуващата система“… В същото време признават, че протестите (не само във Франция, но по цяла Европа, че чак и в Индия) „са неоспорим симптом за системната криза“.

И докато между интелектуалните елити спорът около понятията „система“ и  „социална система“ никога не е прекъсвал (интерпретират се по различен начин в различните теории, идеологии и политики), както и как да бъде реформирана или даже „сменена“ системата, движението на  Жълтите жилетки обединява хора с различни възгледи (леви, десни, радикални, анархисти, всякакви) и между тях няма такъв спор. Всички те са наясно, че проблемите произтичат от противоречията на капитализма и, че ако не се хванат „сами в ръце“, никой с нищо няма да им помогне.

Славой Жижек напр. не е оптимист по отношение способността на обществото да се самоорганизира, за него това е „глупост“ и апелира за „бюрократичен социализъм“. Смята, че е необходима някаква социалистическа, „просветна“ бюрокрация. Кой обаче ще я създаде, как тя ще изразява и защитава интересите на работниците, не е ясно. Във всеки случай, отново става дума за централизирана структура, която да определя и налага политики.

Но Жълтите жилетки заявяват, че са се саморганизирали „хоризантално“, отказват да имат представители, отричат силата на традиционни посредници, които обикновено „провалят нещата“.  „За момента държавата може да разчита само на полицията, за да ни накара да се върнем у дома. И го използва по-добре от всякога. В продължение на няколко десетилетия преживяваме експлозия на политики за сигурност в международен мащаб. Тези политики са предназначени да служат на капиталистическата класа, затова трябва да контраатакуваме“. Противно на очакванията на много интелектуалци, се оказва, че хората не са тъпи и неспособни за самоорганизация! Те идеално знаят какво точно искат и е твърде късно е да бъдат „преметнати“ отново. Напълно осъзнават опасностите, пред които са изправени: „нови оръжия за прилагане на закона, нови закони, създаващи нови престъпления, нови затвори и репресии; обявяването на „извънредно положение“, което отворя широки възможности за полицията и правосъдието“…. Прекрасно разбират разпада на системата, и че тя може да тръгне в алтернативни посоки – към некапиталистическа форма на организация или към деградирала версия на капитализъм като дигитален фашизъм или дигитален неофеодализъм, затова реагират превантивно на опасностите.

Не пеят Интернационала, но апелират за интернационална солидарност! „Голяма част от осъдените лица са от работническата класа, работещи бедни, безработни, изолирани“… „За нас, партизаните на Революцията, от решаващо значение е да изразим солидарност в действие с осъдените и да настояваме за освобождение на лишените от свобода. Вече съществуват няколко инструмента в различни градове (антирепресивни колективи, солидарни фондове за затворници и др.). Движението изисква обща амнистия за всички обвиняеми по време на протестите. Като се има предвид сложността на ситуацията, „ние сме изложени на риск да бъдем финансово претоварени. Затова призоваваме революционните другари от цял свят за финансова, логистична и политическа подкрепа. Това също ще ни помогне да се борим срещу национализма, независимо от държавните границите, в които живеем в момента.“

Посоченото потвърждава хипотезите на други леви интелектуалци, според които обществото е в преход към мрежова структура на самоуправление, чрез хоризонтални връзки, адекватни на развитието на Четвъртата технологична революция, която наистина носи много рискове, но и възможности. Следвайки социално-философския принцип за „социалната еволюция“, те защитават, че човечеството е самоорганизираща се (и еволюираща) система – „жив организъм“, в който е невъзможна борба за доминация между отделните органи, с цел контрол върху организма. Доказват как в периоди на преход между епохите (какъвто е настоящият) подобно на фазовите преходи във физиката, произтича разрушаване на старите структури и замяната им с нови, в спонтанното търсене на адекватна идеология, ценности и цели на развитието. Към края си процесът на социална еволюция се самоускорява, като финалният етап е съпътстван с много бърза наследствена и биологична еволюция. Според тях в обозримо бъдеще ни очаква нова парадигма на развитие. Преход към общество, доминирано от знанието, в което вероятно ще настъпи рязка промяна на жизнените ценности (2).

Елитите и обслужващата ги „интелигенция“ може и да не осъзнават това, но „низините“ го чувстват – нищо, че не могат да го обяснят „научно“. Левите интелектуалци трябва да са наясно, че хората ги четат, въпреки все по-оскъдното си свободно време. И вместо да се учудват на разразилата се буря, следва да подкрепят протестиращите, – не да ги критикуват. Защото промяната е в ход и 99-те % имат нужда от тази подкрепа.

За момента исканията на жълтите жилетки наистина са донякъде противоречиви. Но напълно последователна и абсолютно непротиворечива социално-икономическа и политическа програма няма как да бъде изпълнена, защото никога няма да събере подкрепата на мнозинството. Само масово движение, което обединява различни социални групи и по някакъв начин отчита техните различни интереси, е в състояние да привлече и мобилизира огромното мнозинство от хората. А движението на Жълтите жилетки е именно такова. И фактът, че се третират по подобен начин, може да се разглежда като доказателство за значимостта на събитията, на които сме свидетели, и на потенциала на френските „революционери“ да инициират сериозна промяна в живота на френското общество, в останалата част на Европа, а защо не и в света?

Нищо не се случва изведнъж и веднага, още по-малко сложните социални промени!

Всяка трансформация в системата се състои от десетки, дори стотици конкретни стъпки и мерки, които просто не могат да бъдат извършени едновременно и внезапно. „Количествените натрупвания водят до качествени изменения“ (един от основните закони на диалектиката). Освен това почти всички сериозни промени включват много фази. Преходът от една фаза към следваща може да се случи за много кратък период от време при революционна ситуация, но следващата стъпка е невъзможна без първата. Например, създаването на цялостна система за демократично планиране е невъзможно, без да се поеме контрол над върховите лостове на икономиката. Също така, прилагането на мащабна социална инвестиционна програма изисква реформи на държавните институции и промени в финансовото законодателство. Разбира се, някои стъпки в тази посока могат да бъдат предприети, но трябва да разберем, че те няма да бъдат много ефективни, докато не се натрупа определена критична маса от институционални трансформации. Ето защо всички реформи и революции, дори и в крайна сметка да придвижат обществото напред, в началото са съпътствани от двусмислени резултати, а често и от обективно влошаване на ситуацията. Всякакви преобразуващи мерки и стъпки за промяна могат да се считат за частични, недостатъчни, реформистки и т.н. Истинското разбиране на тяхното значение е възможно само в контекста на процеса като цяло.

Защо изискванията на Жълтите жилетки да не могат да бъдат удовлетворени? Повечето от тях са били реализирани в миналото, но не в резултат от добрата воля на управляващата класа, а благодарение на борбите на работническата. Разбира се, невъзможно е да се върнем в 60-те и 70-те години, но практическата работа по възстановяването на социалната държава би била успешна само ако тя създаде нови форми и нови възможности за нейното развитие.

Истината е, че има много начини правителствата да получат необходимите средства за социални разходи, но е нужен единен ляв фронт за борба и единна политика по отношение на капитала. Глобалните корпорации днес са много по-силни, разполагат с частни армии, изнасят капитали, обезкървяват държавите, иницират преврати… Премахването на офшорните зони, създаване на ефективни държавни предприятия и използване печалбите за социални нужди; вдигане корпоративните данъци или поне отнемане данъчните облекчения, заедно с намаляване ползите за горните слоеве на бюрокрацията; понижаване разходите за репресивния апарат и пренасочването им за ефективна борба с корупцията….не са възможни за реализация в една отделно взета страна поради глобалната взаимозависимост и силата на монополите. Може да се стимулира икономическия растеж и да се увеличат заплатите, така че дори когато се намалят данъците, общите бюджетни приходи да нарастват. Може дори да се финансират социални програми за сметка на бюджетния дефицит: противно на мнението на либералните експерти, увеличаването на държавните разходи не води автоматично до пропорционално нарастване на инфлацията (в момента кредитите, издадени от частни банки стимулират инфлацията в много по-голяма степен от правителствените разходи)….

Тези изисквания могат да бъдат изпълнени, в рамките на съществуващата капиталистическа икономика, но при обединение на силите, защитаващи интересите на 99-те процента. Такива сили обаче, в лицето на „левите партии“ за момента не се очертават. Инициативи за единен фронт, също.

Затова можем да критикуваме спонтанните движения на низините, придружени от неизбежни ексцесии и грешки, но трябва да признаем, че в условията на пълен фалит на лявата политическа и интелектуална общност, масите просто нямат друг избор, освен да поемат съдбата в собствените си ръце.

(1)  Жижек, С. Свободата на парите. Сп. А-specto, 27.11.2014

(2)  Вж Капица, С. Очерк теории роста человечества: Демографическая революции и информационное общество. Проект „Новые тенденции и явления в мировой политике“. М.: ЛЕНАНД. 2008, с. 45

* Вихра Павлова е асистент, д-р по философия в Института за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) на БАН. Занимава се с геополитика и геополитическо прогнозиране.